Банкеръ Weekly

Общество и политика

ВЯТЪРНИТЕ МЕЛНИЦИ В БЕЗГРЕШНИЯ СВЯТ НА ПОЛИТИЦИТЕ

Елитните български политици
напоследък често започнаха да изпускат нервите си пред представителите
на средствата за масова информация. Едни не успяват да скрият
раздразнението си от отправените им въпроси, други губят всякакво
чувство за приличие и държат сметка на тази или онази медия защо
отразява поведението на партията им така, а не иначе. Тези, които
имат повече власт, отнемат акредитации, а тези, които нямат -
размахват само голи обвинения и това ги прави да изглеждат още
по-безпомощни.


Трудно се оказа за именитите
ни държавни мъже общуването със средствата за масова информация.
Натрупаният осемгодишен опит явно все още не е успял да ги научи
на някои неща.


Всъщност причината, която
изнервя всички български политици, когато застанат пред микрофоните,
е огромното несъответствие между това, което те искат да внушат
на обществото, и това, което журналистите предават от посланията
им. Почти винаги избраниците на обществото се чувстват неразбрани
или недостатъчно убедително представени и на телевизионния екран,
и на страниците на вестниците. И почти винаги


обвиненията за тези неудачи
получават медиите




На една от последните
пресконференции на Евролевицата в парламента лидерът й Александър
Томов отдели близо петнайсет минути, за да се оплаква от лошото
медийно представяне на партията му. Малко преди това беше приключило
изследване, проведено от партийните експерти, на досегашния медиен
образ на Евролевицата. Направените констатации, изглежда, не са
зарадвали много евролидерите и те са решили да вземат нещата
в свои ръце. Прекрасно намерение, чийто резултат обаче ще
зависи предимно от начина, по който ще се осъществи.


В целия демократичен свят
политическият успех на една партия зависи преди всичко от нейния
обществен престиж. Впечатлението и оценката на гражданите за всяка
политическа сила, се формират не от преки контакти, а почти изцяло
от медиите. Нищожно малка е тази част от избирателите, която оформя
политическите си позиции чрез личните си и преки наблюдения върху
политическия живот. Без преувеличение може да се каже, че съвременните
политически партии контактуват с обществото единствено чрез средствата
за масова информация. Една научна позиция в тази област твърди,
че процес или събитие, които не са намерили място в рубриките
на масмедиите, не са се случили. И това се отнася далеч не само
и единствено за политическия живот.


Със сигурност всички български
политици са добре запознати с теоретичното съдържание на тази
теза. Проблемът, който все още сами за себе си не успяват да разрешат,
е с какви конкретни практически техники могат да се възползват
от подобно познание. В общуването чрез посредници винаги съществува
една сериозна бариера, чието неотчитане предопределя неудачите.
Българските държавни мъже засега се отнасят сравнително нехайно
към нейното съществуване. Тази бариера е самият посредник. Метафората
е прекалено буквална, за да не бъде разбрана. Посредникът, медията,
е не само транслатор на информацията от политика към избирателя,
но и бариера в тяхното пряко общуване. Тази


двойственост на средствата
за масова информация


все още убягва от вниманието
на българските политици. Голяма част от тях не осъзнават, че заставайки
пред журналистите, те трябва да преодоляват бариери, а не единствено
да обсипват с риторика публиката.


Общуването с публиката
чрез средствата за информация няма нищо общо с правилата в прякото
общуване. Напротив, почти във всяко отношение различията са значителни.
И за да бъдат удовлетворени от резултатите на медийната си политика,
партиите са длъжни да се съобразяват с тези различия. Изграждането
на успешен и плътен медиен образ на една политическа институция
не може да разчита нито на импровизационен талант, нито на случайното
стечение на обстоятелствата.


През малкото си свободни
години българската политическа традиция не е успяла да изгради
свой маниер в медийното общуване. Но затова пък тенденцията, която
все по-убедително се очертава днес, няма нищо общо с модерното
политическо мислене в демократичния свят. Вместо да се опитат
да повдигнат бариерата на информационния посредник, българските
политици се стремят да стъпят върху нея. Занимание, което изисква
много повече усилия и предполага


резултати със съмнителен
успех


Когато отиваш с
балон за мед, най-важното е пчелите да не те усетят - разсъждава
дълбокомислено Мечо Пух. А когато отиваш с позиция за обществена
подкрепа, най-важното е да спечелиш за каузата си медиите. Това
със сигурност няма да се получи чрез забележки, претенции и безкрайни
поучения към журналистите как да си вършат работата. Много повече
шансове за успешна медийна изява ще има политикът, който съсредоточи
критичното си внимание и интелектуална енергия върху обмислянето
на собственото си поведение. И вместо да пилее напразно усилията
си в безплатни съвети към журналистите, да потърси съвети за собствена
употреба. Но това като че ли се оказва най-трудно за днешните
български политици. Дали защото са убедени в своята безпогрешност,
или защото не са достатъчно убедени в интелигентността на публиката,
достолепните народни избраници продължават да общуват с ОБЩЕСТВЕНОТО
МНЕНИЕ на принципа както дойде. А когато дойде
не точно исканият резултат, вината се прехвърля на журналистите.
Удобни оправдания винаги се намират лесно. Веднъж поради наложена
от управляващите цензура, друг път поради лична автоцензура
на самите медии, трети път поради безхаберие и некадърност
на журналистите. Така вече осем години новите парламентаристи
водят


обречения си двубой


с вятърните мелници на
масмедиите.


В тази самотна битка победител
не може да има, а губещият винаги е политикът или партията, която
той представя.


Когато преди месец, на
последното си събиране за 1997 година, Националният съвет на СДС
обсъждаше новите си послания към българското общество, стана дума
и за задачите на всички партийни структури в процеса на тяхното
разпространение. Разковничето, което за пореден път убягна от
вниманието на политиците обаче се крие не само във формулирането
на тези послания, а и в техниката и средствата за тяхното изпращане.
И най-желаното писмо има стойност само когато пристигне на точния
адрес, в нужния момент. Иначе и най-милите думи и най-нежните
обяснения нямат никаква стойност и попадат в нищото.


Именно в нищото се прицелват
повечето български политици, когато се опитват да говорят на избирателите,
без да се стараят да кажат нещо. КАЗВАНЕТО, и то чрез
масмедиите, изисква специфични техники и съобразяването с конкретни
правила. Тези правила са много прости, но не бива да се пренебрегват.


Например има ли нещо странно
в изискването никога да не казваш това, което не желаеш да чуе
публиката? Нима е много трудно да се формулират кратко и образно
позициите в няколко изречения, така че никой да не се чуди после
защо журналистите са избрали да цитират само най-безинтересната
част от прекалено дългото изказване?


За всяка политическа институция
е безкрайно важно да умее сама да управлява


собствения си обществен
имидж


Това не означава единствено
да се изливат порои от думи пред камери и микрофони и да се търси
трайно медийно присъствие задължително и на всяка цена. Диалогът
с обществото е сложна игра с типично буржоазен характер. И както
във всяко буржоазно начинание, и тук печелят само тези, които
съумеят да овладеят механизмите. Само тези, които успеят да обуздаят
емоциите си и да подчинят личните си комплекси на строгите правила
на разиграването.


Мъдри хора, много преди
нас, са казали, че общуването е изкуство. Други, с по-рационални
нагласи, го разглеждат като наука. За политиците обаче общуването
си е просто техника. А за тези, които не пожелаят да я овладеят,
тя рано или късно се превръща в повод за непрекъснати разочарования.
Българските политически структури явно все още са далеч от осъзнаването
на тази истина. Все още много от сериозните държавни мъже разчитат
преди всичко на неподправената спонтанност в медийните
си изяви. В държавите с установени политически традиции подобна
спонтанност носи съвсем други имена и често е причина за окончателния
крах на нечия политическа кариера.


В България, разбира се,
правилата още не важат с пълната си сила. Ако беше така, след
многобройните си медийни изцепки Димитър Луджев най-малкото
вече щеше да бяга далеч от пресата, обзет от ужас да не си скрои
нов медиен гаф. Но тук, в България, нещата са различни и Луджев
далеч не е единственият политик, последователно и упорито повтарящ
собствените си грешки. Тук никога никой и от нищо не се учи, а
най-малко от собствените си грешки, които, първо, трябва да бъдат
признати за такива. Пословичната медийна спонтанност
на българските политици далеч не ги провокира да забелязват объркани
стъпки. А в един безгрешен свят просто няма на какво да се научиш.

Facebook logo
Бъдете с нас и във