Банкеръ Weekly

Общество и политика

В НОВ ДОМ СЕ ВЛИЗА С НОВА РИЗА

Допреди две-три десетилетия в българските села, а и в по-малките градчета, незасегнати от промишленото строителство, още съществуваше стар обичай. Като се покрие нова къща, на покрива се привързва кръст, а върху кръста се мята прясно тъкана бяла кенарена риза. Като символ на новия дом, на захвърления стар бит и нрави, на чистотата и на амбицията, с която стопаните ще влязат в него.


Ризата после даруваха на баш-майстора, който бе и архитект, и строител на къщата. Във всеки случай майсторът проявяваше доста повече въображение при изпълнението на типовия проект, спуснат от общината, и дело на архитекти чиновници, чиято представа (може би натрапена) за облика на България бе равно подредени кубчета от най-евтина детска игра.


От началото на това десетилетие


последното от най-объркания и жесток век в човешката история ние, българите, се стремим да изградим нов дом. И подобно на поменатите архитекти чиновници се мъчехме да открием типовия проект, по който да издигнем стените му, да го разположим в извечното пространство, отредено от историята на нацията ни - Европа. Но дали защото баш-майсторите се писаха мнозина или защото правеха не това, което се щеше на стопаните, новата къща тъй и не бе построена. Нищо че за преднамерената или обикновена дилетантщина отидоха спестяванията (и не само те) и на държавата, и на хората.


До покрив и до днес не се е стигнало, а за ризата ще стане дума по-сетнe.


Още от самото начало на промяната Европа и Европейският съюз като начин на живот, като държавна и обществена организация бяха декларираната цел на нова България. Само че както целта, тъй и средствата за постигането й се превърнаха в крамола. Търсенето на специфики, на особен път послужи за не съвсем чисти политико-икономически комбинации, които задръстиха общественото, политическото и стопанското пространство с огромно количество демагогия, служеща за гарнитура на най-грандиозната кражба, осъществена в новата ни история. Не само на пари, имущество, блага. На най-важното - на вяра.


Мястото на България е в Европейския съюз


По този въпрос привидният доскоро обществен консенсус придоби в последната година ясни контури. Нещо повече - той се превърна и в своеобразна легитимация на новото парламентарно мнозинство и на изпълнителната власт. Декларация в този дух бе приета и от предишното Народно събрание, но реално действията не бяха насочени към ускоряването на процесите, които биха довели до европейската ни интеграция. В търсенето на особен, специфичен път баш-майсторите пак прекрояваха иначе доста универсалния, по същество типов проект на европейския дом. Междувременно изчезваше (и изчезна) платното за новата риза от стария български обичай.


Сегашната власт има основания да бърза. Дори началото на преговорите за присъединяването ни в Съюза ще бъде убедително доказателство за нейните управленски способности, за правилността на стратегията и тактиката й.


Но цената на изгубеното време е време


Според трите основни изисквания на План 2000 (приетите това лято в Копенхаген критерии за членство в ЕС - б.а.) засега България отговаря, поне по преценка на Европейската комисия, само на първия пакет - политико-институционния. (При това искрите, прехвърчащи между МВР и съдебната система, могат и да навредят на още крехката добродетелност на образа). Другите два пакета, свързани с икономически и институционно-правни изисквания предполагат твърде много и продължителна работа дори за доближаване до техните критерии. Защото не е достатъчно към фирмата на Министерството на правосъдието да се добави и евроинтеграцията, за да се стигне до интеграция. А от това министерство се очакват значително количество законопроекти, за които засега дори и в парламентарните кулоари малко се чува.


Впрочем, не е и съвсем ясно знае ли българското общество точно за какво става дума, когато се говори за членство в Европейския съюз. В едно интервю във в. 168 часа комисарят на Европейската комисия Ханс ван ден Брук споменава за 80 хиляди страници документи с условия, подусловия, изисквания, подизисквания, към които трябва да се приспособи нашата действаща нормативна база. Огромна работа, която очевидно нито за шест месеца, нито за година-две е възможно да бъде свършена.


Илюзия е, че самото членство в Съюза


може като с магическа пръчка да разреши икономическите проблеми на страната ни. Никой в Европа няма намерение да кърпи овехтелите ни гащи или пък да ни приеме като равни сред равни с дупки по задника. Даже по сравнително занижените критерии на План 2000 ние сме далеч от минимума по почти всички финансови и производствени показатели. Фондовата ни борса няма още два месеца работа, държавните финанси са в крехко равновесие след катастрофата от началото на годината, структурната и банковата реформа едва прохождат, а за инвестиции от страна на държавата още не се и мисли.


В същото време влизането в ЕС с неконкурентоспособно производство, калпава финансова система и примитивно по европейските стандарти земеделие си е чиста икономическа авантюра. Отгоре на всичко по-нататъшно съществено затягане на коланите и по-остри рестрикции ще обезвери окончателно нацията. Тя може и просто да се откаже от бъдещето, оплетена в мрежата на елементарното физическо оцеляване.


Не е провал за амбициите на управляващите


забавянето на преговорите с България за пълноправно членство в Европейския съюз. Само преди две седмици, и то в първото си телевизионно обръщение към нацията, новият премиер на Полша Йежи Бузек обяви куп мерки, които трудно могат да се нарекат популярни: увеличаването на цените на енергията и енергоносителите, на ДДС, на комуникациите, на акцизите. Отсега е ясно, че преговорите дори с отличничките ще са трудни. И с Чехия, където финансовите трусове са съпроводени и с политически, че дори и с Унгария (около 30 млрд.щ.долара външен дълг) и Словения, изглеждащи почти идилично на фона на останалите бивши соцстрани и сегашни кандидат-членки в ЕС.


Разбира се, това съвсем не означава, че сегашният кабинет разполага с достатъчно време, че има още възможности за пренапрягане на изтънелия финансов и икономически (че и човешки) потенциал. Впрочем и на вътрешнополитическите пружини. Още един кръг на ожесточена обществено-политическа конфронтация може до доведе до най-страшното: до създаването на недоверие в самите ценностни основи на демократичното устройство. С всички съответстващи последици, за които примери в родната ни история наспорил Бог.




Без да изключваме напълно политиката


и политическите мотиви, очевидно критериите на ЕС (да припомним все пак, че това е бившият Общ пазар) за членство днес са много по-прагматични от времето, когато там попаднаха Гърция или Португалия. Европа явно няма намерение, а и достатъчно възможности да налее в изостаналите страни онова количество финансов ресурс, на който се радваше (и още се радва) една Гърция например. Още повече че подобен подход се оказа недостатъчно ефективен. Така че със собствените си проблеми ще трябва да се справяме сами. Това е посланието на Люксембург. И то не е отправено само към България или Румъния.


Такива са реалиите на съвременния свят. Другото е волунтаризъм от типа на известната фраза на Георги Димитров, че трябва да направим за 20 години това, което другите правели за сто. Ами просто не става.


Както не става и с разсъждения а'ла Висасуалий Лоханкин за великата шаячна правда.


Има ли шансове България?


Не си падаме по розовобузестия оптимизъм, но отговорът е положителен. Всъщност това е въпрос на наш, български избор. Никой не ни кара насила. Но щом сме го направили (а той по същество е избор за бъдещето на страната), имаме два пътя. Или да започнем да строим по предлагания проект новия си дом, или да оставим пак някои баш-майстори да го побългарят и да ни го представят за онова, което не е. Казано без метафори: или продължим самодейността и да се срутим, или да проведем реформи, които са изпитани, описани, че вече и написани, и чрез които не просто да влезем в Европейския съюз (това не е отчитане на мероприятие), ами да се стигне до реален просперитет на България.


Това е положението и трябва най-сетне да забием кръста и да изтъчем новата, бяла, чиста риза.


Иначе ще си праскаме с цървули по диви меридиани, докато не загубим и ремъчките.

Facebook logo
Бъдете с нас и във