Банкеръ Weekly

Общество и политика

В БЪЛГАРИЯ НЯМА МЪЖЕ, КОИТО ДА ПОВТОРЯТ СТАМБОЛОВ


Професор Пантев, на мен лично ще ми е неудобно да
мачкам в ръка левче с лика на свети Иван Рилски - отшелника безсребреник.
От други омазнени банкноти ще ни съзерцава поетът Пенчо Славейков.
Новите парични емисии, които ще се появят догодина, са добър повод
да поговорим за символиката в знаците на българската държавност,
и по-специално на паричните...


- Знаете, че трудно се намират общозначими символи
и обединителни знаци, освен, да кажем, националния флаг. Дори
гербовете подлежат на промени, според политическата конюнктура.
Банкнотата не е възвишен предмет, за да се изнервяме много от
това - какви личности се отпечатват върху нея. Но личностите са
възвишени. Така че проблемът не е в самите банкноти, а в лицата
върху тях.


Аз напуснах комисията в БНБ, която одобрява проектите
за нови емисии, не само защото бях в художествения съвет трети
мандат. Напуснах не като демонстрация, без да упреквам хората
там, нито пък да поставям под съмнение тяхната компетентност -
тя е по-висока от моята. Но аргументът, че има например германски
марки с аналогични знаци или че някъде другаде вече съществува
подобна практика, за мен не е убедителен. На всеки американски
долар стои изразът: Ние вярваме в Бога, в смисъл на
единствена вяра. Оказва се, че не само в Бога, а и в парите са
вярвали. Но изразът, зает от фразеологията на първите заселници
на Америка, свидетелства, че съвместима или не - такава практика
все пак има.


Става въпрос за нещо друго - че святостта на една
символика не може да бъде определяна с административни актове
и с декларативна лоялност. И аз не мога да възприема
Иван Рилски върху пари, но възприемам лика на Пенчо Славейков
върху тях. Не това е голямата драма на нашия живот.


Голямата драма е имитацията на различни неща - от
патриотизъм до стопанска дейност. При нас все още се приема, че
не е важно как е натрупано едно богатство, а какъв е неговият
обем, обхват и влияние. Което води до една скептична критична
мисъл, че след няколко поколения синовете на тези, които в момента
свирепо и мащабно крадат, с горда независимост ще обявяват: Това
са пари, спечелени от дедите ни по честен път. И едва ли
ще има някой да им каже, че не е точно така.


Оформянето на нашите банкноти издава не само безстилие,
а и липса на политическа приемственост. Върху някои национални
валути отпечатват само национални символи или ликове на бивши
президенти. Ние сякаш нямаме 7-8 безспорни фигури, необходими
за всичките емисии пари в даден период...


- Като говорим за пари, ще ви разкажа любопитен случай.
През 1791 г. крал Луи ХVI бяга от Париж, за да събуди съпротивителния
дух на френската аристокрация вън от Франция. Влиза в един хан
в селото Варен и при отсъствието на всякаква комуникация тогава
ханджията го познава поради това, че неговият образ е изобразен
върху монетите.


Знаете ли, че английският журналист Джеймс Баучър
е единственият англичанин от некралски произход, изобразен върху
марка - и то българска? Така че унификацията не е задължителна
за всички нации и не виждам защо по този повод сега трябва да
се вдига шум.


Спорен е и въпросът дали святи личности, възвишени
личности може да се изобразяват върху парични знаци. Ами столевката
с Левски какво беше? Но все пак е комично, че Иван Рилски, който
е образец на отрицанието на материалния свят, е портретиран върху
банкнота - това беше някакво упорство, което аз не разбирам, а
и нямам желание да коментирам. Когато не можеш да промениш нещо
- трябва поне да запазиш самообладание.


Всъщност аз напуснах съвета, одобряващ оформлението
на паричните знаци, най-вече заради фразеологията и аргументацията,
която се изтъква там.


С каква фразеология ви подразниха така силно?


- Дразнеше ме, да кажем, че Христо Ботев не може
да бъде върху монета, защото е комуняга. Дразнеше
ме престараването на хора, които явно имат нещо в миналото си,
за да са толкова неспокойни, че някой може да ги упрекне в съвременен
комунизъм. И пак от близкото минало ми е познат подобен вид докарвачество
и престараване с една страст, която е прекалено силна, за да бъде
искрена. Аз не се страхувам от упреци в съвременен комунизъм,
защото съм спокоен за миналото си. Но това е личен въпрос.


По времето, когато не бе прието да се говори и пише
добре за Стамболов, вие се осмелявахте да пишете за него. Фактът,
че от година насам се правят аналогии със Стамболов, с неговото
управление, не издава ли някакъв обществен комплекс?


- Стамболов е любимата ми личност. И действително
много от сегашните стамболовисти тогава пишеха за
коминтерна и за Георги Димитров. Но Стамболов не трябва да бъде
абсолютизиран - Стамболов не е демократ, но е съзидателен държавник.
Днес не може да има нов Стамболов - първо никой няма да има толкова
доблест да пожертва всичко, включително и собствения си живот
в името на България, и второ - днес в нашето отечество са прекалено
много онези адаптивни среди, които никога не биха го подкрепили.
Но Стамболов не е самотник - той стои върху една значителна част
от българското общество и можем да кажем, че една диктатура не
се прави само от един човек. Съществуват дори такива настроения,
при които един диктатор се приема като избавител. Но в нашата
страна няма мъже за тази работа. Защото тук под риск и отговорност
се разбира най-много да напуснеш едно министерство и да си
направиш собствена фирма или да отидеш посланик. А през онова
време риск е означавало смъртна опасност, както и става със Стамболов.
Така че никакъв аналог не може да има със Стамболов нито по мъжество,
нито по ум, ни по прозрение. И може би най-важно - нито по съответен
обществен климат за неговата изява.


Исторически духове бяха събудени и с обвинението
към българската преса в гьобелсщина, отправено от
вицепремиера Божков и подкрепено от премиера. С какво основание
може да се правят такива аналогии в наше време?


- Един политик винаги може да укори пресата, но това
не му дава право да я назидава. Защото в отношенията между политици
и журналисти съществува една проста човешка логика - Когато
ни хвалите, сте велики, когато ни укорявате - сте заядливи и платени.
Така постъпват и политическите партии: Когато е избрал нас,
народът е направил мъдър избор. Или: Народът е бил
прост, невеж, подведен, популистки манипулиран - когато губим
изборите.


И това е реакция, рефлексия, позната не само в България.
Но тук е в особено гротескна форма. Когато един политик е раздразнен
и губи нервите си, това е слабост. И тя се задълбочава.


Доколкото познавам всички големи катаклизми в световната
история, когато политик, особено ако е и държавник, почне да укорява
пресата, става дума за много сериозна индикация. Говорим за последния
век и половина, през който журналистиката наистина става четвъртата
власт. Защото преди това не е била. Албер Камю казва, че журналистът
е историкът на текущия момент. Но и пресата, изобщо журналистиката
не трябва да се изживява като безпогрешен съдник. Когато едно
общество е болно - болни са всички.


Тоест - и корективът боледува?


Естествено. Няма сфера от човешката дейност в едно
общество, която епруветно, лабораторно да е недосегаема от пороците.
Няма такъв манастир на високия планински връх, от който мъдрецът
с пренебрежение и в изолация да сипе бисери и топази върху останалия
свят. Затова Иван Рилски е светец, защото е успял - но той е единствен.


Когато един режим - демократичен или репресивен,
се изявява - принос затова имат всички, макар и неравностоен.
Не може да има оазиси. Университетът не може да бъде оазис на
просветата, толерантността, културата, финеса, ако е посаден в
невежествена, просташка или агресивна среда. Същото се отнася
и за журналистиката. Журналистиката не може само да назидава или
само да преценява, защото до голяма степен може да се опияни от
своята безпогрешност и така да направи грешки. Дори по-големи
от тези, които правят държавници и политици.


А към какви размисли ви водят хроничните вече обществени
очаквания - за държавника-обединител. Особено сега - при деклариран
на всички нива отказ от териториални и други претенции?


- В чисто териториален план вече е имало обединение
- то се пришива на Цар Борис III. Но ние знаем, че
това обединение беше временно, беше условно и стана поради победите
на фашистка Германия. Колкото и да е етнически българска Македония
- тя не беше присъединена в резултат на едно пробългарско въстание,
а поради капитулацията на дотитова Югославия. А когато става дума
за обединение в друг смисъл - аз смятам, че се спекулира с понятията:
съгласие и обединение.


Французите, да речем, не са по-малко разединени от
нас, когато става дума за различни възгледи и подход при решаването
на обществени, политически и дори културни въпроси. Доскоро президентът
и министър-председателят им бяха от две различни партии и са политически
противници, но проявяват дълбоко уважение един към друг. Митеран
вървеше три метра пред премиера Ширак, но в нито една секунда
двамата не показаха персонална враждебност - в протоколен смисъл,
в национален план. Техните позиции бяха - как Франция да стане
по-велика. И не се упрекваха, че единият я съсипва. Както днес
у нас се упрекват, че едните са разрушители, а другите - съзидатели.


Според мен идиотизмът на съвременната българска,
изкуствена партийна омраза е това, че не може да се намери една
обединителна идея за всички партии. И сините, и червените искат
НАТО. И сините, и червените искат Валутен борд. И сините, и червените
искат приватизация. Ако погледнете формално - България има обединителен
конус; има обединителна ос. Въпреки това си остава просташката
размяна на обвинения, реплики, на напомняния кое какво е било...


Така че днес думата обединител е неприложима
за никой политик. Но ако приемем, че думата обединение
означава приспиване на омразата, по-точно забравяне на омразата,
можем да кажем, че без да се изпълни това условие дори и държавният
глава няма да е изпълнил своята мисия. Та, обединението е условно
понятие - нито една държава не може да каже, че е обединена в
този смисъл, в който гражданите й искат. Но нито една държава
не е толкова патологично разединена от омразата, както нашата.
Може би защото нашите партии не са изградени толкова върху принципи
и идеи, а по родов белег, спомен от миналото - страдания при комунизма,
страдания при фашизма. Погледнато външно, ние имаме съгласие и
въпреки това съществува такова свирепо противопоставяне.


Тоест - българските партии ви изглеждат като един
вид клубове, съставени по някакъв признак...


- Не бих ги сравнил с клубове, защото ще им направя
комплимент!


Индикация за какво е маниерът на една опозиция да
се жалва пред Европа от управлението в своята държава? Премиерът
Костов го нарече слугинаж някакъв...


- Това е вярно, но само частично. Когато Петко Каравелов,
като министър-председател, е бил затворен и бит (точно през режима
на Стамболов) и запитан от журналистка: Вярно ли е това?
- той казва: В моето отечество такива неща не стават.
Това е една от най-гордите постъпки на целия български политически
елит за целия ХIХ век. Днес то би разсмяло журналисти, политолози
и някои колеги.


Сега се изпробват такива идеи: да се води пропаганда
в чужбина, за да се печелят политически дивиденти вътре в собствената
страна. Но те наистина заслужават, ако не определението слугинаж,
поне укор на онези, които тичат да покажат нашето мръсно бельо
пред света. Все пак тази система на търсене на авторитет отвън,
на заместване на великия Съветски съюз с великия Запад - не беше
ли осъществена тъкмо след 1989 година? Сетете се от кого! Това
клепане - от българската следа (която се оказа напълно
несъстоятелна) до посланията, че с еди-кое си правителство
вие никога няма да сключите сделки, не беше ли сложено от
тези, които днес се оплакват от това? Като при детско сбиване,
когато питаме: кой започна пръв? Защото наистина е доста мерзко
да търсиш правосъдие вън от страната си и особено, гигантизирайки
бездруго неблагоприятния й имидж. Нали преди още да се знае какво
точно бе станало с папата на площада Сан Пиетро в
Рим, ние отидохме да се извиняваме, само и само да се издокараме?
Спомням си и друг случай как при първата вълна на наши емигранти
след 1989-а един американец ми каза: Как те ще обичат Америка,
след като толкова мразят отечеството си? И тук вече фолклорните
изяви на любов към родината или ресторантските храбрости след
третата чаша се приглушават от непочтителността към отечеството.


Ако възприемем тезата за циклична повтараемост в
българската обществена история, кой период от нея преживяваме
сега отново?


- В момента повтаряме един цикъл - 1919-1923 г. -
на безверие, на песимизъм, на взаимна омраза. Но не в същата степен
естествено. И, разбира се, кръвопролитията от септември 23-а.


Аз намирам, че никога не е имало такова стопирано
безвремие. Защото времето се характеризира със събития. А ние
измисляме събитията. Ние симулираме събития. Ние разхубавяваме
дребни случки. Когато на един булевард му запълнят дупките - отива
поп да го открие. Поп, според мен, може да освети болница или
театър, а не запълването на дупки, което да стане повод за тържествена
церемония и да се ръси босилек. Има една имитация на дейност,
симулация на качества и резултати, които в еднаква степен действат
губително и за тези, които печелят, и за другите.


И все пак не бива да пропускаме, че в България вече
има една много силна неоцветена групировка. Тя има изключително
силен интерес настоящето и бъдещето на държавата да се развиват
точно по този сценарий. Не може да има никакво съмнение, че обслужващите
функции, които е съдено България да възприеме, до голяма степен
идват като добре дошли за този тънък слой от стопански
и политически елит. Преди това България бе сателитна страна, но
забраните стимулираха и разпалваха нашия стремеж към забранените
познания. Такова нещо днес няма. И имам усещането, че искат да
ни направят прости, далеч преди да станем бедни.




Няколко години непрестанно се говореше, че трябва
да се появи силната ръка вместо политици, които абдикират
от властта. Защо, когато тя се появи, мнозина заплакаха,
че ръката е силова и им намирисва на диктатура...


- Защото ръката не е силна в този смисъл, в който
се очакваше. Златната аргументация на една диктатура е, че временно,
но решително се подобрява жизненият стандарт на една страна.


Пиночет?


- Да, Чили е най-добрият пример в това отношение.
Защото Стамболов като диктатор направи така, че след него България
стана най-значимата страна на Балканския полуостров. И то по стопански
показатели, по жизнен стандарт. Това е изкусителната, измамната
красота на диктатурата - че тя за известно време, както и при
Хитлер, повишава екзистенциалния статут на населението, независимо
с какви средства - забрана на стачките, създаване на оръжейна
промишленост или пък прокарване на гигантски проекти. И в този
смисъл даже днес да има белези на диктатура - а според мен няма,
тя не носи онези златни и привлекателни зрънца, онзи магнетизъм
на битовото подобряване, които карат хората да си затварят очите
и да казват: При Франко беше по-добре, отколкото при демокрацията.
Както дълги години след Франко са говорили в Испания.


Пак ви казвам - у нас няма условия за силна личност.
Тя не може да е сама за себе си и единствена - няма такъв случай.
Дори и при краля-слънце Луи ХIV, който произнесъл: Държавата
- това съм аз. Не само той е бил държавата.


Днес няма възможност за такъв тип модерна диктатура
- има опити за демонстрация, за поклащане на пръст. Има доста
вулгаризирано, вече роднинско и партийно подреждане, което имам
чувството, че е не толкова прагматично, колкото демонстративно.
Нещо от сорта: Ние възнаграждаваме нашите хора, защото са
наши. Прост, вулгарен, но работещ принцип.


Няма спор, че днешното правителство е единственото,
което само взе властта. То е единственото, което управлява - как
управлява, е друг въпрос. Но ако дори това управление се извършва
с безпардонни методи, все още не носи онези миражи за всеобщи
блага, които правят диктатурата възможна и в най-цивилизованите
нации. Това е разликата.

Facebook logo
Бъдете с нас и във