Банкеръ Weekly

Общество и политика

УСМИВКАТА НА БЛЕЪР ЗАВИСИ ОТ ФРАНЦУЗИТЕ

Политическата усмивка на британския премиер Тони Блеър изгря отново. Блеър насрочи изборите в подходящия момент, опита да превъзмогне собствената си Лейбъристка партия, преодоля пречките от иракската война и успя да победи консерваторите. Той спечели мнозинството от британците за трети пореден път и това само по себе си е изключително постижение, защото доказа Лейбъристката партия като естествената управляваща сила. Хеттрик в политиката не се случва често в които и да е географски ширини, а на острова може да мине за абсолютно постижение.Факт е обаче, че сега политическата усмивка на Тони Блеър е много различна и не е така триумфираща, като тази от 1997 година. Или когато четири години по-късно повтори успеха си, в който и противниците му не се съмняваха. Даже обещанието му в изборната нощ да слуша и да учи повече прозвуча странно. Както се казва, животът е пълен с абсурди, колкото и действителни да са те. В политиката се оказва, че абсурдът е нормално състояние. Пред един такъв абсурд е изправен Тони Блеър. Той е първият лидер в 105-годишната история на Лейбъристката партия във Великобритания, спечелил три последователни мандата. Няма обаче по-приличен пример от тази негова трета победа за сентенцията, според която не знаеш какво губиш, когато печелиш. Блеър спечели историческа победа, но, изглежда, губи властта. Проблемът не е в това, че Блеър спечели с цената на 47 изгубени парламентарни места. Междувпрочем лейбъристите постигнаха парламентарно мнозинство от 65 депутати с едва 36 на сто от гласовете - най-ниският изборен резултат от сто години насам. Това обаче е най-нормална загуба след два мандата управление и може да се впише в равносметката като синдрома на изморения избирател. Проблемът е в това, че Блеър е принуден да възстановява собствения си политически авторитет, както никога досега, при това най-вече пред собствената си партия. Това е най-очевидната особеност на британския избор. Блеър, който е упрекван, че има псевдопрезидентски стил на управление, сякаш се бореше не толкова да спечели британците като цяло или да победи вечния противник - торите. Избирателите очевидно не искаха промяна заради малко убедителната алтернатива. Консерваторите все още са в някакво несигурно идеологическо пътешествие. Британските избиратели постъпиха по друг начин. Те отправиха едно голямо предупреждение, като редуцираха лейбъристкото мнозинство. Тази колективна мъдрост наблюдателите обясняват с две причини - желанието на избирателите да не намалят ефективността на тези, които смятат за по-добри, и да намалят арогантността, присъща на прекалено голямото мнозинство. Всъщност Блеър имаше един основен конкурент и това бе собствената му партия. Няма да е лоша прогноза предположението, че Лейбъристката партия - такава, каквато той я направи, ще бъде основното предизвикателство за третия му престой на Даунинг стрийт 10. Според коментатори отслабените позиции на Блеър могат кратко да се опишат така: Премиер с пост, но без власт. Според в. Дейли телеграф например основното предупреждение е лейбъристите да не повтарят грешките на консерваторите, които след Маргарет Тачър са разкъсвани от вътрешни борби и са разединени заради липсата на силен лидер.Още преди изборите беше очевидно, че консервативната опозиция не може да е пречка за Тони Блеър. Пречка е опозицията в собствената му партия. Обяснението за този факт очевидно е в каноните на политиката на центъра. Като никой друг Тони Блеър намести лейбъристите в непознатата им до този момент политическа среда. Той ги поведе към т.нар. трети път, или както още го наричат пътя на прогресивния консенсус. Не беше много трудно в лейбъристката политика, която той водеше, да се видят, прозиращи, чертите на тачъризма. Твърде голямо събитие е, когато британски лейбърист не само може да се погрижи за наследството на британски консерватор, но и да го развие. Впрочем политическият специалитет на Тони Блеър бе много оригинален и заслужава да бъде изследван и вписан във всеки наръчник по политология. Въпросът не е само в лейбъристкия пазарен социализъм, който се оказа най-успешният за европейската социалдемокрация. За разлика например от германския канцлер Герхард Шрьодер, Тони Блеър първо промени партията си, а после спечели изборите. Шрьодер направи обратното. Първо спечели изборите и след това тръгна да променя старата леля, както наричат Социалдемократическата партия на Германия. Сега обаче Блеър ще трябва отново да променя партията си, ако иска да изкара пълния си мандат като министър-председател. Ние спечелихме не защото Блеър е обичан, а защото Лейбъристката партия е обичана, е рефренът на атаката срещу премиер-министъра. Противниците от редиците на собствената му Лейбъристка партия казват, че е изгубил толкова много авторитет, че едва ли ще се справи със следващата важна задача пред правителството - референдума за Европейската конституция, който той сам определи за 2006 година. Изобщо британският избор няма да е изключение от едно ново политическо състояние в Европа. Всяко европейско правителство и изходът от националните избори в отделните страни ще зависят все повече и повече от основните политически проблеми на континента. В случая решението на французите за Европейската конституция ще рефлектира правопропорционално върху решенията, които ще вземат в Лондон. Изходът от френския референдум за Европейската конституция на 29 май тежи като воденичен камък върху кариерата на Тони Блеър и върху перспективите на третото лейбъристко правителство във Великобритания. Ако французите кажат не, политическият часовник за Блеър несъмнено ще започна да тиктака в обратна посока - просто защото британците са тези, които най-нервно реагират при каквато и да е зависимост от Брюксел. Според проучванията повечето британци са против конституцията. В рамките на 12 месеца Тони Блеър обеща да направи референдум за Европейската конституция и ако той се случи след едно френско не, изходът от него ще бъде безспорно отрицателен. При отхвърляне на Европейската конституция от французите Блеър при всички случаи ще бъде принуден да отложи британския референдум и... да отстъпи поста на министър-председателя. Има предположения, че премиерът ще напусне Даунинг стрийт през 2006 или 2007 година. Някои дори прогнозират, че Блеър ще се оттегли още през тази година, за да даде време на своя вероятен приемник, сегашният финансов министър Гордън Браун. Популярният 54-годишен министър на финансите Браун, изглежда, е нетърпелив да стане лидер на левоцентристката Лейбъристка партия, а левите виждат в него инструмент за свалянето на Тони Блеър. На Браун се приписва заслугата за икономическата стабилност на Великобритания. Освен това се смята, че той се вписва повече в лейбъристките традиционни ценности, много от които Блеър отхвърли в края на 90-те години, когато повлече партията към политическия център, за да й осигури победа на изборите. Браун обаче едва ли има интерес да дойде на власт чрез ляво въстание. Британската политика още помни края на желязната лейди Маргарет Тачър, който бе предизвикан от бунта на консервативната фракция. Тогава торите изпаднаха в жестока криза, от която не могат да излязат и до днес. Блеър, изглежда, добре е схванал настроенията. Според изявленията му той иска да осигури стабилно и методично предаване на властта. Само дето допълва, че ще се оттегли, когато му дойде времето.

Facebook logo
Бъдете с нас и във