Банкеръ Weekly

Общество и политика

УПЛАШИ ДРУГАРЧЕТО НЕ Е ПЪТ КЪМ ВЛАСТТА

Политиката е битка за власт. И в тази битка, от възникването й, участват два субекта: управляващи и опозиция. Същността на нещата е слабо променена от хилядолетия. Само думите, с които я назоваваме, са различни. Всеки управник вижда в себе си един Юлий Цезар, всяка опозиция - Марк Антоний, а всеки предател - Брут. В основата вече е трудно да намерим Клеопатра, но винаги дреме определен икономически интерес.Дори тази банална аналогия изважда на показ парадоксите на българската ситуация. Нашенският Цезар е като многоликия Янус. Поредното мнозинство страда от болестта на българския политик: всеки да се мисли за вожд, но на никого да не се признава правото да работи като вожд. Аргументът е в демокрацията и прословутата теза за равенството. Ако някъде тя е намерила истинското си приложение, то е в непризнаването на правото някой да ни ръководи. Министър-председателят представлява, но не решава. Освен за любимците си, които избира въз основа на неясно какво. На тези избраници пък е делегирано правото да решават - пак неясно по какви критерии - съдбата на държавата и гражданите. Така основният проблем в средите на управляващите е в съвместяване на несъвместимото От една страна, всеки цар има право и дори е длъжен да избере лично свитата си. Този избор може да стане по различен начин, включително и по каприз на монарха. От друга страна, превратите са ставали от средите на тези най-верни на величеството хора. Но България не е монархия, а република. Затова боричканията за благоволението на Сакскобургготски изглеждат неоправдани. На практика в НДСВ ситуацията е усложнена именно от това съчетаване на монархическия с републиканския принцип на управление. Защото избрани от народа представители се държат като царедворци. Този крехък баланс на мнозинството има стоманени опори в неустоимото желание да консумираш властта. С други думи, мнозинството в парламента, което крепи правителството на НДСВ, не показва признаци на разпад. То прилича на онези руски кукли с магнит, наричани Ванка - Встанка, които се клатушкат и а-ха да паднат, но винаги се изправят. Магнитът е властта и всичките облаги, които произтичат от нея. В тях е и разнообразието на мнозинството - един се блазни от славата и популярността, друг - от парите, трети - от удоволствието да взема и налага решенията си. Но всеки иска да остане на власт и дори е убеден, че само той е полезен на обществото.Опозицията е заета с това да се хареса. На Клеопатра. И да спечели любовта й. Затова е готова на всичко. Народното доверие не е като да си владетел на Рим но осигурява власт. Властта да притесняваш управляващите, да им дишаш във врата, да ги караш да сънуват кошмара на загубата. Тези психологически измерения на силата на опозицията не изключват и чисто материалната изгода да постигнеш договореност с управляващите за част от управлението - място в борд, министерски кресла, дори ръководството на цяла институция. Отстрани погледнато, да си опозиция съвсем не е лошо: можеш да имаш придобивки, без да носиш политическа отговорност. Но отвътре нещата са по-сложни: докато не управляваш, крайното решение не зависи от теб. Затова пред опозицията има два пътя: или да се бори за властта и следователно да е противник на управлението, или да е в негова услуга. Първото я лишава от облаги, второто - от възможността да управлява.Затова днес е така популярна темата предсрочни избори. Това е последният начин опозицията да докаже и пред себе си че е опозиция, т.е. бори се за властта. Предсрочните избори не бива да се възприемат с директното си значение. За да разберем какво се случва и ще се случи, на тях трябва да гледаме като на дума с преносно значение. Те са насочени към съблазняване на избирателя, а не към правене на революции. Повърхностно е да мислим, че СДС и БСП не са готови за властта и затова просто се упражняват в реторика. Няма опозиция, която да е напълно готова за управлението, защото:първо, не разполага с цялата информация, за да е наясно какво е състоянието в страната и в институциите ивторо, с каквито и кадри да разполага, техните качества ще трябва да се доказват тепърва на реалните им постове, т.е. винаги съществува опасността и най-добрите да се окажат неспособни и, обратно - най-неоправданите назначения да са най-ефективни в политическата практика.Щом проблемът не е в готовността на опозицията да вземе властта, къде тогава е той и има ли въобще проблем? По-лесен е отговорът на втория въпрос - да, проблем има. И той е втората политическа болест в България След около година инкубационен период нашите политици се разболяват от увереността, че всичко могат да правят и дори че те го правят най-добре. Днешното мнозинство вече е болно. И, както сочи досегашната практика, неизлечимо. Последният симптом е назначението на правителствен говорител. След това действие ще последват неизбежните кадрови промени, които нищо няма да променят. Защото целта не е по-добро управление, а угаждане на обществени настроения. В политиката, още от времето на Рим, безсилието на една власт се измерва чрез степента на безочие и степента на подмазване - две опасни крайности с един изход. Общественото мнение се създава и се възпитава, то не се следва. Смисълът да се отдава значение на онова, което обществото мисли, е в корекциите на начина на управление. Същността на политическите решения не е от компетенциите на гражданите. Ако всеки от нас знаеше как да управлява, не би имало нужда от политиците, защото всеки щеше да прави така, че полезните за всички неща да се случват. Именно защото обществото се състои от хора с различни интереси и цели, политиците трябва да правят политика, т.е. да осигурят максимално поле за постигане на индивидуалния интерес, без да се наруши друг индивидуален интерес. Тук е разковничето за предсрочните избори - те ще се състоят не защото опозицията иска или може, а пък правителството вече не може. Изборите дават възможност на хората да променят начина на управление. В съвременната демокрация смяната на едни управляващи с други не променя същността на политиката. Българските граждани обаче не искат да сменят едни политици с други. Те се опасяват именно от възможността на власт да дойдат пак хора, които ще се грижат за личното си богатство и интереси. И попадаме в омагьосан кръг: политиците от мнозинството плашат избирателите, че ако има предсрочни избори, ще пропадне членството ни в Европейския съюз и НАТО. Опозицията ги плаши с поредната икономическа катастрофа, ако не сменят управляващите. А избирателите не искат избори, защото се боят, че следващите избраници с нищо няма да се различават от преживяното досега. Докато всички си играят на уплаши другарчето, предсрочни избори няма да има. Но за тях ще се говори. Защото предстоят едни редовни и реални избори, които ще решат въпроса за местната власт. И темата предсрочни избори се превръща в стратегия на предизборната кампания. НДСВ ги използва, за да обясни всеки свой неуспех и проблем. СДС - за да строи оределите сини редици и да им вдъхне кураж за неравната битка. БСП - за да трупа рейтинг и самочувствие преди предстоящото тежко сражение, а ДПС - силата си на решаващ фактор за политическата стабилност.Отчайващо е, че предстоящите местни избори няма да станат основа за сблъсък и разрешение на проблемите на хората и общините. Те бавно, но сигурно се превръщат в заложник на политическото безсилие да се води национална политика. Чрез тях ще се решава битката за управлението на страната - далеч преди парламентарните избори и извън всякакви предсрочни. Това е още един аргумент за практическото безсмислие и символичната важност на темата предсрочни избори. Безсмислени, защото са обречени като любовта на Антоний и Клеопатра, важни, защото ще доведат до убийството на Цезар.

Facebook logo
Бъдете с нас и във