Банкеръ Weekly

Общество и политика

ТРАНСАТЛАНТИЧЕСКИ ВРЪЗКИ ПОД СЯНКАТА НА ИЗБОРИТЕ

Трансатлантическите отношения почти преодоляха кризата, белязала времето на иракската война, и това е видимо с просто око. Истанбулската среща на НАТО неотдавна показа, че администрацията на Джордж Буш в Америка и правителствата в Европа не държат да си спомнят за разстроения свят на геополитиката отпреди една година и желаят да създават впечатление за сближаване. Поне до нормалността, в която Западът от двата бряга на Океана е свикнал да осъзнава вътрешните си отношения и съпътстващите ги противоречия. Поредното измъкване от кризата, този път от иракската, не е по-различно от онова след Суецката криза или след излизането на Франция от военните структури на НАТО по времето на генерал Де Гол. Или пък от конфликта след разминаването на западните съюзници заради обединението на Германия. Споровете за германския въпрос например са класически пример. Маргарет Тачър не можеше да се примири до последно с германското обединение и още се помни публичното й възклицание: Осемдесет милиона германци? Това е твърде много!. Тогавашният френски президент Франсоа Митеран бе малко по-тих с думите реката сама ще си намери пътя, но по същество споделяше съмненията и страховете на Маргарет Тачър. Кризата изглеждаше нерешима, но в крайна сметка не само бе преодоляна, но и създаде сравнително дълъг външнополитически уют в отношенията между Германия, Съединените щати, Франция и Великобритания. Според коментаторите това, което е карало споровете да свършват бързо като буря в чаша вода, са били общите ценности и естествено съветската заплаха. Сега нещата изглеждат много по-различно. Общите ценности не са се изгубили, съветската заплаха е минало, но налице е предизвикателната опасност на бъдещето - тероризмът. А тя предполага всичко, но не и дипломация-камикадзе.За преодоляването на иракските разминавания с основна роля бе натоварена НАТО. Получи се нещо като В НАТО се разделиха, в НАТО се събраха. Това всъщност бе най-естественото, защото Алиансът е единствената организация, която изцяло събира в себе си трансатлантическите отношения. Само НАТО може да осигури едновременно американското влияние в Европа и европейската намеса в общата трансатлантическа политика като част от световните дела. В разгара на геополитическия разрив заради Ирак доказаният външнополитически нюх на Хенри Кисинджър говореше, че НАТО трябва да промени правилата си. В едно отношение тези правила със сигурност се промениха, и то конкретно чрез процеса на разширяването. Оказа се, че разширяването не е само сигурност във военния и политическия смисъл, но е и сигурност в отношенията. Източноевропейски страни като България например вече не са принудени да избират между Европа и Америка (драматично - между Запада и Запада), както беше по време на иракската криза и самите те да се превръщат в ябълката на раздора, която трябва да се раздели. Правилата, изглежда, се променят и защото Съединените щати неминуемо трябваше да стигнат до осъзнаването, че военната и икономическата мощ не са самодостатъчни. Европа също трябваше да разбере, че в сравнение с американците не само не й достига военен потенциал, но и че общата валута не осигурява автоматически равностойно положение, единен външнополитически глас или обща политика по сигурността. В особена източноевропейска позиция попадна даже британският премиер Тони Блеър. Той например каза тези дни, че Великобритания не трябва да избира между специалните си отношения със Съединените щати и мястото й в Европа. Великобритания не трябва да се срамува от специалните си отношения със Съединените щати. Това е връзка, за която други държави биха платили висока цена, заяви Блеър пред Камарата на общините.В конкретния момент обаче много по-съществена роля и в Америка, и в Европа играе вътрешнополитическият фактор. Може би точно той помогна за по-бързото преодоляване на междусъюзническите външнополитически проблеми около Ирак. От американска гледна точка това е съвсем разбираемо. Предстоят президентски избори и отговорът на въпроса Джордж Буш или Джон Кери ще бъде следващият президент на Съединените щати предопределя сдържаното външнополитическо поведение на Вашингтон, успокояването на трансатлантическите отношения като цяло и въвеждането в употреба на все повече вътрешни теми като безработицата, данъчните облекчения или икономическия дефицит. Затова и Буш, и Кери имат изключителен интерес да демонстрират стабилни международни отношения и да създават впечатление за външна политика, ориентирана към солидарност с европейските съюзници в НАТО и зачитане на ООН. Причината е проста. И двамата трябва да си отворят вътрешнополитически терен. Един автор на в. Вашингтон пост сполучливо припомни как преди две години, когато унилатералистите в администрацията на Буш все още са били на върха, високопоставени служители на Пентагона са се шегували с подигравателния лозунг НАТО - да запазим мита жив!. Без съмнение, написа коментаторът, те не са предполагали, че с приближаването на изборите през 2004 г. шефът им (Доналд Ръмсфелд) ще се опитва да прави точно това, и то без никакъв сарказъм. Анализаторите и на Буш, и на Кери трябва да са забелязали, че избирателите няма да ги пощадят заради общите им платформи например за Ирак и ще се опитват да изкарат темата от центъра на внимание. Въпреки това е доста наивно да се гледа на външната политика като на решаващ момент от предизборната борба в Съединените щати. Подобно мислене има преди всичко в Европа. Ако в Съединените щати предстоят избори и този факт предопределя в значителна степен външнополитическото поведение на Вашингтон през следващите четири месеца, в Европа нещата не изглеждат по-различно. В момента няма европейски лидер, който да не се сдобил с достатъчно вътрешнопартийни или коалиционни проблеми, които да не рефлектират върху външнополитическите му действия. Има огромно разочарование от политиката като цяло - казва авторитетният анализатор по европейските въпроси Тимъти Гартън Аш, журналист и историк от Оксфордския университет. - Хората имат усещането, че основните партии не ги представляват, и това чувство е силно в цяла Европа - стара и нова. Независимо дали са леви или консервативни, управляващите партии на Стария континент са в сложни отношения с избирателя. В Германия управляващите социалдемократи имат рекордно нисък рейтинг. Съвсем наскоро от най-големия профсъюз, който традиционно ги подкрепя, казаха, че правителството се е провалило. Социалдемократическата партия на канцлера Герхард Шрьодер никога не е изглеждала толкова вътрешно разделена. Лейбъристите във Великобритания имат същите проблеми с доверието, което акумулират, въпреки че в проучванията на общественото мнение са с четири пункта пред консерваторите. Премиерът на Италия Силвио Берлускони пък има разправии с коалиционните партньори, а икономическата програма на правителството във Франция не постига желаните резултати. Впрочем на неотдавнашните избори за Европейски парламент не показаха добри резултати нито управляващите консервативни партии във Франция и Италия, нито управляващите леви партии в Германия и Великобритания. Правилна е констатацията, че нито Тони Блеър бе възнаграден заради твърдата си подкрепа за войната в Ирак, нито пък канцлерът Герхард Шрьодер заради тоталния отказ на Германия да участва в нея. Трансатлантическите отношения се измъкват от кризата, която преживяха по време на иракската война, и бавно се завръщат към нормалността, в която Западът от двата бряга на Океана е свикнал да преодолява противоречията си. За това помогна не само завръщането на геополитическия разум в рамките на НАТО, но и вътрешнополитическите необходимости в Съединените щати и в европейските страни.

Facebook logo
Бъдете с нас и във