Банкеръ Weekly

Общество и политика

ТОЗИ ПЪТ НАИСТИНА ВОДИ КЪМ ХРАМА... НА ВЛАСТТА

Точно преди една година, на своята девета национална конференция, Съюзът на демократичните сили се превърна от политическа коалиция в партия. И въпреки че това превръщане беше отдавна очаквано и от обществото, и от наблюдателите, в средите на сините то се възприе доста болезнено.


Когато се раждаше, СДС не можеше да е партия. Опиянението, вярата и ентусиазмът нямат партийна принадлежност. Съюзът беше просто едно обществено движение с много силен ценностен заряд и с недотам ясни политически цели. Той приютяваше всички, които не обичаха социалистическото минало. Извън него оставаха само комунистите. После нещата се промениха. Дойде 36-ото Народно събрание и правителството на Филип Димитров. Провалът и кабинетът Беров. Времето подреждаше събитията и изграждаше различия. Съюзът започна да отронва съмишленици като есенен листопад. Голямата загуба на парламентарните избори през 1994 г. роди края. В изборната нощ в лагера на загубилите беше тъжно и тихо. Сините мълчаха пред миналото, изпълнено с политическа еуфория. Същото минало, което живееше по площадите и се стъписваше пред проблемите на управлението. Това минало, в нощта след изборите, вече си тръгваше. Избирателите искаха да го забравят. Предстояха тежки времена на съмнения, лутания и политически терзания. Но краят следваше своя ход. Съюзът се променяше и превръщаше началото в спомен


Не че промяната бе безболезнена. Напротив, последвалите дълги триста шейсет и пет дни отброиха най-драматичните мигове от живота на коалицията. Първо, беше вцепенението от загубата. От своето раждане СДС възприема себе си не като политическа структура, а като прототип на цялото бъдещо свободно общество. Осъзнаването, че в политическата реалност той е само част от демократичното пространство, и то не най-голямата част, бе шок и за лидерите, и за симпатизантите. После дойде паниката, недоумението и тихият ужас на опозиционното СДС. Въпросите - кои сме сега, какво да правим, как можем да бъдем чути, не търсеха отговор, а демонстрираха отчаяние и политическа незрялост. Мъчително се пълнеше новото съдържание на синята идея. Още по-мъчително се сменяха символите.


Една година по-късно, когато Стефан Софиянски стана кмет на столицата, СДС вече бе намерил новия си път, а победата на Петър Стоянов доказа, че той е верният. Това СДС, което спечели президентските избори през 1996 г., си приличаше със СДС от 1994 г. само по нежната любов към синьото. Сдържаната енергичност, оптимизмът и делничната конкретност на избрания тон заглушиха окончателно патоса на моралното пречистване. Новата позиция не предлагаше катарзис, а конкретни решения. Съюзът от обществено антикомунистическо движение се беше превърнал в хомогенна политическа сила, способна да предложи реална управленска програма. А регистрирането му като партия завърши окончателно това мъчително прераждане. Деветата Национална конференция спусна последните завеси зад миналото, за да остане само споменът и може би малко тъга.


Когато залата в НДК гласуваше за превръщането на съюза в партия, из сините коридори плахо пъплеше скрита тревожност


Несподелената обида и горчивият вкус на раздялата с миналото подхранваха неясни обещания за конфликтно бъдеще. Новата партия се поддържаше от новите членове, а старата коалиция си отиваше с основателите. В багажа си обаче те затвориха и недоизживени надежди, и неукротени емоции, и много огорчение от решението на мнозинството. Това огорчение развихряше въображението и кроеше планове за създаването на нови организации и бъдещи конкурентни битки. Най-често ставаше дума за изграждането на друга консервативна формация, с по-дясна идентификация от тази на СДС. Чрез нея мечтателите й се надяваха да възкресят отиващото си минало и да актуализират надеждите от периода на рождението.


Прераждането, което Съюзът на демократичните сили преживя преди една година, е характерно за повечето опозиционни организации, родили се в посттоталитарните общества на Източна Европа. Вече далечната 1989 г. възроди политическите тенденции отпреди петдесет години, замразени от тоталитарната епоха на социализма. Не само СДС, но и всички политически движения, родени след разпадането на системата, бяха мотивирани много повече от миналото, отколкото от проблемите на настоящето. Голяма част от участниците тогава носеха идеологическия си заряд от годините преди девети септември 1944 г., а останалите изграждаха политическите си очаквания, на базата на огорчения и обиди, изживени през периода на социализма.


Годините на прехода обаче показаха, че си имат свои потребности, различни проблеми, нови изисквания. Политическите алтернативи на нашето време доказаха, че не могат да се изграждат върху съживения спомен за миналото. Коалицията, ръководена от Петър Берон, а по-късно от Желю Желев и Филип Димитров, идеологически и емоционално принадлежеше много повече на разочарованията от социализма, отколкото на надеждите за изграждане на ново и различно днес. Превръщането на коалицията в партия сложи край на това противоречие. За една година от синя люлка на въодушевление и мечти СДС се превърна в машина за власт и държавно управление. За нежните души на естети и мечтатели тази трансформация може да звучи и зловещо, но за надеждите на българите за нормален живот тя звучи обнадеждаващо. В цял свят политическите партии съществуват, за да се стремят към властта и да управляват държавата. Емоциите, лириката и душевността остават за драматургията. Тази истина се оказа трудна за проумяване само за съвсем малка част от сините политици. Групата на кинжалите, която преди повече от година се беше формирала около желанието да съхрани коалиционния характер на съюза, стопи патоса си под напора на новата идеология. Настъплението на Иван Костов се оказа не само добре организирано и правилно прицелено, но най-вече синхронизирано с потребностите на времето. А изискванията на времето не бяха никаква енигма нито в края на 1996 г., нито в началото на 1997, когато СДС взе окончателното решение за превръщането си в партия.


Новите лидери на съюза се отличаваха с това, че събраха смелост да надскочат морализаторските очаквания и на част от колегите си, и на част от цялото общество. Красотата на чувствата най-после трябваше да отстъпи място на силата на управлението. Иван Костов беше първият син лидер, който проумя, че за да може да управлява успешно, е необходимо партията да прилича много повече на тежък валяк, отколкото на пърхаща пеперуда. Този избор предизвика сериозно партийно прочистване


Към повечето кинжали процедурата беше брутална. Те просто се оказаха изхвърлени зад борда, за да не пречат на щастливото плаване. Други обаче бяха пощадени не толкова заради самите тях, а заради опасността, която обещаваше тяхното изхвърляне. Изпращането на Филип Димитров в САЩ донесе голяма победа на новата синя доктрина. Първо, защото лиши кинжалите от необходимото им знаме. Второ, защото съхрани единството и осигури приемственост на синия мит.


И все пак разчистването беше сериозно. Това пролича най-много след парламентарните избори. В сто двайсет и двечленната парламентарна група на СДС деветдесет и девет депутати са съвсем нови. Едва двайсет и трима осигуряват връзката между 37-ото и 38-ото Народно събрание. Само десет от тях са били членове на управляващото мнозинство на СДС в 36-ото Народно събрание, а само Александър Йорданов и Иван Глушков пренасят спомена за Великото народно събрание в днешната парламентарна група.


Да се управлява държава в труден преходен момент с такова парламентарно мнозинство, което почти не може да разчита на знания от натрупан депутатски опит, вероятно е много тежко, но след като Костов е избрал тази формула, е ясно, че на старите си колеги той още по-малко би се съгласил да разчита.


Днешната партия СДС наистина напомня прекалено малко на позната от Кръглата маса коалиция. На пръсти се броят хората, които осигуряват тази приемственост, ако тя изобщо е желана и търсена. Споменът за 1990 г. днес като че ли изглежда нелюбим в сините среди. Причините за това са основа за далеч по-икономически настроен анализ, но при всички случаи са залегнали дълбоко в основанията за търсените днес промени. Нито един от новото ръководство на съюза не е пряк участник в тези събития. Националният изпълнителен съвет е нов не само като структура, която вече не представлява лидери на отделни партии, а и като изцяло подновено политическо присъствие. Всички лица в него са достатъчно нови, за да нямат нищо общо с политическата игра от самото начало на прехода. Именно с резултатите на тази игра днес правителството на Иван Костов неистово се стреми да се пребори.


През септември или октомври ще се проведе десетата Национална конференция на СДС. Тя ще отбележи приключването на първия етап от изграждането на синята партия. Това означава не само липса на различна политическа идентификация в организацията, но и изграждането на ефективна машина за управление под контрола на общ идеологически център.


По всичко личи, че СДС днес като че ли е в края на дългия си родов път. Индивидуалното регистриране на отделните й членове окончателно ще заличи всички т.нар. присъдружни различия. Това, което прави актуален въпроса за пътя на нейното раждане, е ще минат ли скоро по него и левите партии? А че този път наистина води към храма на властта, вече няма съмнение.

Facebook logo
Бъдете с нас и във