Банкеръ Weekly

Общество и политика

ТОВА ПРОСТО НЕЩО КОАЛИЦИЯТА

Понеже напоследък за нищо не се говори толкова, колкото за политическите коалиции, нека припомним: коалирането между партии е нещо, дето се прави във всички демократични държави, колкото и на пръв поглед да става дума за парадоксална ситуация. Работата е там, че по определение същността на партиите е, че те олицетворяват отделното, различното. Всяка политическа партия изразява интересите на част от обществото и се опитва да ги налага чрез властта. Докато при коалирането става дума за съвместни усилия за решаване на даден проблем. Може би парадоксът е обясним именно чрез властта. Наистина по-печелившата стратегия на две или три партии, които не могат поотделно да вземат властта и да реализират интересите си, е да се обединят и да разделят властта. На езика на политиката обикновено това се нарича споделяне на властта. Добре е при това (и особено преди това) избирателите на всяка от партиите да бъдат убеждавани, че единственият начин да се постигне целта, сиреч властта, е да се направи коалиция. Съществува и вариант на реална стратегия на споделянето. Тогава коалициите се налагат, защото партията, която може и сама да управлява, не иска да го направи поради различни причини. Обикновено те са свързани с необходимостта да се вземат непопулярни решения и се търси максимална обществена подкрепа за тях. Понякога причината е и в простото желание да се размие отговорността за управлението...Всъщност, когато говорим за коалиция в политиката, винаги става дума поне за няколко неща. Първото е мнозинството. Когато се решават въпросите за характера и структурата на политическата система в една демократична държава, част от дебата засяга въпроса за избирателната система. От нея зависи дали в един парламент по принцип ще има възможност да се формират мнозинства, или ще се налага формирането на коалиции. Системата във Великобритания например която е изградена на едномандатни избирателни райони, в които мястото се печели от получилия най-много гласове кандидат, гарантира стабилно мнозинство в парламента. Затова често тази система се определя като типична двуполюсна, в която партиите се редуват във властта с правителства на мнозинството. На обратния полюс са системи, от типа на италианската доскоро, които допускат възможността повече от две партии да влязат в законодателния орган. Колкото повече партии влизат, толкова по-неизбежно става създаването на коалиция, защото намалява възможността някоя от тях сама да получи мнозинство. Второто е разбирането за мнозинство. На практика простото аритметично мнозинство тип 50+1 гласа често се използва в политиката. Но не и когато става дума за проблеми и каузи, обхващащи енергията на цялото общество. Тогава се търсят по-солидни мнозинства на подкрепа, които стигат до 60% от гласовете. Такова мнозинство предполага повече от две партии в коалиция и по-голяма гъвкавост при постигане на отделните мнозинства по конкретните гласувания. Разбира се, постигането на такъв тип европейски мнозинства е практика, все още неизвестна на българските политици. Тя изисква много политически умения и разум и изключва партизанщината, ирационалността и налагане на лични интереси.Третият аспект на разбирането на коалициите е свързан с властта. В политиката тя е основна цел. На практика не е необходимо да създаваш политическа партия, ако няма да се бориш под някаква форма за властта. Често формата е ясно регламентирана, особено при демокрациите. И така, какво се случва с властта, която е приоритет на всяка отделна партия, когато те се съюзят в коалиция. Най-често тя е обект на пазарлъци за места, постове и ресурси. Няма коалиция без разпределение на власт между участниците в нея. Защото ако няма такова разпределение, няма да има и отговорност, което пък означава всяка партия или отделни депутати да започнат да гласуват по съвест. Звучи привлекателно и много демократично, но всъщност така се поражда политически хаос. Подобно положение неизбежно води до разпад на мнозинството и разпадане на коалицията. На такива работи в българския парламент сме се нагледали, включително и в действащото в момента събрание. Резултат от такъв разпад бе например съставянето на кабинета Беров през 1993 г. - правителство, при което по ниските етажи на властта се разположиха всички партии, но което извън гласуването на състава на МС трудно събираше гласове за подкрепа на действията си. Не че не оцеля доста дълго, при това в серия от вотове на недоверие. Но това оцеляване беше да сметка на възможността да управлява. Голяма част от времето за управление беше отдадено на договаряне на подкрепа за всяка стъпка и решение.Накрая би следвало да се поставим и на мястото на избирателя. Често се изтъква аргументът - няма да правим коалиция, защото така подменяме вота на избирателя. Наистина редно ли е след изборите, когато стане ясно, че дадена партия не може да формира свое правителство, тя да направи коалиция? И с кого? Често такива коалиции се случват, и то между партии, близки в политическия спектър. Политическата етика изисква избирателите да са предварително уведомени, че е възможно да се наложи съставяне на коалиция. Но това означава преди изборите да им кажеш, че не си достатъчно силен, а това обикновено не е печеливш ход. Е, понякога положението е очевидно, но дори тогава партията, признала подобна слабост, бива подложена на пропагандни манипулации. Особено при демокрации под въпрос, каквато е българската.Сега, три месеца преди изборите, българските политици са се фокусирали около проблема мнозинство, който неизбежно води до въпросът коалиция. Само че трябва да си припомним, че всичко започна наопаки - първо се постави въпроса: с кого ще се коалират партиите. Защо? Защото нито левицата, нито десницата, нито центърът могат да постигнат свое, самостоятелно мнозинство. Разбира се, говорим за период отпреди година, когато подобна ситуация си е нормална. Днес тя започва да се превръща в ненормална. Тъй като днес е времето на политическите предложения, на определяне на лицата на кампанията, на спора по същество. А той не включва спор по коалициите, нито по правителствата. Българският избирател ненужно се поставя за пореден път в ситуация на странен хибрид. Когато нещата опират до това да даде гласа си в подкрепа на един или друг политик или партия - той е разумен и прави избор. Когато обаче става дума да приемем, че избирателят сам може да разбере, че липсата на правителство е опасност за държавата и за него самия, т.е. да разбере необходимостта след изборите да се договаря коалиция - тогава той е принизен до ролята на неособено интелигентен наблюдател. Причината за подобно партийно поведение впрочем е проста - политиците и партиите не са се научили как да правят предизборна кампания на себе си, а не срещу другия. А това е условието в България да видим коалиции в подкрепа на конкретни политики и национални каузи. Иначе оставаме на ниво партийни политики и партийни коалиции - аморфни, безпринципни, основани на ползата от властта.

Facebook logo
Бъдете с нас и във