Банкеръ Weekly

Общество и политика

ТОЙ Е ПАК НА ДНЕВЕН РЕД

Той е, гласяха сините плакати с образа на Петър Стоянов в президентските избори през 1996 година. А дотогава Той бе просто един седесар. Практикуващ адвокат по бракоразводни дела. С близо едногодишен стаж на заместник-министър на правосъдието в правителството на Филип Димитров. Член на Националния клуб за демокрация с председател Светослав Лучников. Именно на близкото приятелство между Лучников и баща си Стефан Стоянов днешният държавен глава дължи скоростната си политическа кариера.


През същата 1996-а пловдивският адвокат е номиниран от столичната организация на Демократическата партия в СДС за кандидат-президент на синята коалиция. На националната конференция, която трябва да избере новото лице на съюза, Стоянов се конкурира, колкото да не е без хич, с Асен Агов, издигнат от Християндемократическата партия, и Александър Йорданов - подкрепян от радикалдемократите. Според Иван Костов кандидат-президентът на СДС трябва да е с добро образование, интелигентен, да има подкрепата на структурите и пълното ни политическо доверие. Едновременно с това е необходимо кандидатът на синия съюз да е

достатъчно млад и гъвкав, за да продължи да се развива

и като политик, и като личност.


Категоричният избор на Костов пада върху Петър Стоянов - Той е. Започва дълга осеммесечна предизборна битка. Спомняйки си за този период, членът на НИС на СДС Мария Стоянова, която тогава придружава Стоянов почти неотлъчно, казва: Това беше голямата му школа. На практика, мерейки ръст в първичните избори с тогавашния президент Желю Желев, а после и в истинската кампания с всички останали кандидати, Петър Стоянов обикаля почти цяла България. Някъде по това време започва и зрелищната му, но и доста сладникава любов с народа. Имаше моменти, в които и възрастни симпатизанти на БСП идваха и възторжено му казваха: Другарю Стоянов, ще гласувам за вас - спомнят си днес участници в събитията. - Пътувахме денонощно и той се готвеше за срещите си в колата.


В изграждането на образа на новия президент е впрегнат целият интелектуален потенциал на променящия се син съюз. СДС все още не е партия, но решително върви към тази цел. А Петър Стоянов трябва да е най-яркият символ на въпросната промяна. И успява. Той е ясен, категоричен и завладяващ. Затова съвсем логично се приема и обещанието му, дадено от трибуната на Народното събрание в деня на клетвата - 22 януари, 1997 г., че ще е президент на нова България.


Само тринадесет дни по-късно държавният глава получава и истинското си бойно кръщение в голямата политика. На 4 февруари, заедно с отказалия да сформира второ ляво правителство Николай Добрев, Петър Стоянов става гарант и пазител на националното съгласие, както сам го определя Иван Костов.


Но намирането на своето място в българската политика за младия президент се оказва не чак толкова просто. Моделирана от сблъсъка на политически амбиции и конюнктурен страх, институцията на българския президент е изтъкана от множество противоречия и в крайна сметка носи в себе си повече конфликти, отколкото устойчивост и политическа завършеност. Да се превърнеш в стълб на сигурността и националното съгласие,

стъпил върху картонена кула

изисква сериозни еквилибристични умения. За Желю Желев тази задача се оказва непосилна. Петър Стоянов обаче доказа, че е далеч по-добър балансьор, въпреки че съдбата не спира да го изправя пред нови предизвикателства.


Конституцията осигурява правото на президента сам да избере ролята, която ще играе във вътрешната политика. Той може да е арбитър в дребнавите междупартийни спорове, както правеше Желев. Но може и да се дистанцира от политическото ежедневие, стремейки се да съхрани позицията на общото и националнозначимото, извън контекста на партийното разделение. Петър Стоянов избра втория подход и спечели. Успя да повиши накърнения авторитет на институцията и да запази популярността си през дългите четири години прекарани на върха. Както и да се тълкуват отношенията между държавния глава и синята политическа централа, безспорно е, че СДС направи всичко възможно да съхрани максимално висок процента на доверие в президента. И този ефект в никакъв случай не е случаен. Това всъщност е стратегическата цел на изграждания с толкова прецизност и старание президентски образ. Той имаше и продължава да има привилегията, възможността и задължението да говори това, което изпълнителната власт не може да си позволи да каже. Той може да критикува, докато единственото задължение на правителството и мнозинството е да действат и действията им да говорят за тях. Всички тези възможности бяха максимално използвани.


Всъщност, образът на Петър Стоянов трябваше да съхрани през тежкия мандат доверието в синята политическа сила. Доверието, за което Костов предварително знаеше, че ще бъде подложено на множество атаки и сривове заради трудностите на реформата и некадърността или недобронамереността на част от управляващите. Сега, когато изборите приближават, Той е пак на дневен ред. СДС пак ще познае собствения си образ в него и ще го развее като

най-успешния си символ

Всички недоразумения и гафове между Стоянов и Костов, на които медиите придаваха съдържание, бяха къде повече, къде по-малко удачна реализация на стратегическата игра между двамата. А че невинаги са се придържали към точния сценарий, е факт, който поне днес вече е без значение. Каквото и да се е случвало между президент и премиер, президентът нито веднъж не се изправи категорично срещу водената от премиера политика и нито веднъж не отстоя докрай съмненията си относно правилността на вземаните от управляващото мнозинство решения. Като се започне от лустрационния закон, който преди разговорите си със синята парламентарна група Петър Стоянов беше абсолютно решен да върне, а след това се отказа, и се стигне до категоричното му противопоставяне на кандидатурата на Славчо Босилков за главен секретар на МВР. След едночасов разговор с премиера Стоянов веднага го назначи на посочения от Иван Костов пост.


Някои тълкуват това поведение като знак за

безхарактерност и липса на политическа смелост

Дали обаче не става въпрос за прояви на житейски реализъм и политическа далновидност?


Независимо от високите проценти на обществено одобрение, не са много наблюдателите, склонни да дадат толкова категорични положителни оценки за държавния ни глава. Петър Стоянов често е ставал прицел на медийни атаки. Заради прекалено полирания си образ, предозирания популизъм в общуването с обществото или пък заради прекалената си словоохотливост. Друг път сам попада в капана на собственото си преиграване. Както стана на 4 октомври тази година, когато не можа да обясни на българските студенти защо ги призовава да останат и да реализират уменията и знанията си в България, а собственият му син учи в Лондон.


Най-големите критики към поведението на държавния глава са, че изгражданият образ не е изпълнен с реално съдържание. След думите му никога не следват дела, а тази липса се скрива зад нищожните конституционни правомощия. Рекламен образ от визия и звук, който за четири години така и не успя да се зарадва на възможността да предприеме реални действия вътре в страната - освен може би на историческия 4 февруари 1997 г., поемайки ролята на пазител на националното съгласие.


Горещи чувства към Петър Стоянов не питаят и колегите му в СДС. Те не могат да му простят, че огромна част от усилията му са насочени към изграждане на собствения авторитет. В синята парламентарна група още помнят, че в една от речите си унизи днешните депутати, неизгодно сравнявайки ги със събраните на Оборище нотабили преди повече от 120 години. С мъка преглъщат и обвиненията в корупция и възгордяване, които държавният глава отправи към партията и излъчените от нея управници веднага след първия тур на местните избори.


Разбира се, днес някои са склонни да приемат, че Стоянов го е правил за доброто на СДС, че е съгласувал изявите си с председателя Иван Костов, но резервите към него трудно ще бъдат изтрити. Сега обвиненията са насочени главно към екипа му. Лошо е подбрал хората, с които работи, са констатациите, визиращи и икономическия му съветник Красимир Ангарски, и шефа на кабинета му Илия Лазаров, чийто кум е Христо Бисеров, и главния административен секретар Румен Христов, та дори и медийния му гуру - Нери Терзиева.


Хубав или лош, досаден или убедителен, Петър Стоянов е новият стар символ на СДС, с който сините се канят да влязат и в парламентарната, и в президентската предизборна надпревара. А обстоятелството, че това е възможно след четири години от мандата му, само показва, че символът наистина е успешен.

Facebook logo
Бъдете с нас и във