Банкеръ Weekly

Общество и политика

Тежката финансова криза ускорено изяжда шансовете на президента Борис Елцин да се кандидатира за тре

Всички загубени златни жили притежават собствени имена и легенди. Те отдавна са част от американския фолклор. И не свършват чудаците, които ги издирват.


Градът Лордсбърг в щата Ню Мексико (когато още принадлежал на испанската колония Мексико) е видял много златотърсачи. Но ако преди 150 години с това се занимавали почти всички местни жители, към средата на нашия век, когато запаси по тези краища почти не останали, търсачите на благородния метал вече били възприемани като идиоти. Те имали карти, раници и смахнати погледи и всички издирвали Испанските шахти, където уж е добивано злато в огромни размери в края на ХIХ и началото на ХХ век. На пръв поглед - същински глупаци. Но един прекрасен ден през 1959 г., в град Буро, който се намира на 25 мили северозападно от Лордсбърг, глупаците намерили изключително богата златна жила. Всичко подсказвало, че някога там вече някой е бил. Това били именно Испанските шахти.


Така загубените златоносни жили се превърнали от легенда в реалност. А когато през 1965 г. в каньона Сикамор в Аризона било открито друго легендарно находище, известно като шахтата Коконимо, дори скептиците повярвали, че загубените шахти съществуват не само в болното въображение на полуделите златотърсачи.


Веднъж вече забравени


Защо е било необходимо така дълго да ги търсят? Преди всичко защото повечето от изчезналите находища се намират в слабонаселени планински райони, които поради честите земетресения, срутвания и наводнения променят напълно вида си и стават неузнаваеми. Така че направените през миналия век, макар и най-подробни описания на дадена местност, не помагат сега.


Другата причина е, че изчезналите шахти били издирвани от хора, съвършено неподходящи за такава сложна задача. Търсели ги неграмотни авантюристи, на които и през ум не би им минало да седят с години в библиотеките, за да открият някоя дреболия, която да ги отведе към друга и така, докато всички разпокъсани данни се подредят в цяла картина. Търсели ги, както им дойде, разчитайки на интуицията си, но малцина я притежавали, и на късмет, но той идва съвсем рядко. В повечето случаи това били наистина кръгли идиоти.


През 1864 г. в Долината на смъртта, намираща се в пустинята на границата на днешните щати Невада и Калифорния, се случва нещо любопитно - открит е Якоб Брайфогъл, преселник от Германия. Пребит и безпаметен, той бродел по изсъхналата земя, вторачил поглед някъде в далечината. Джобовете му били натъпкани със злато. По-късно Брайфогъл възстановил частично паметта си, но така и не успял да си спомни кой и защо го е пребил и как златото се озовало в джобовете му. Оттогава стотици златотърсачи преравят Долината на смъртта, за да открият златната жила. Те работят там и до днес.


Втори път загубени


Индианците често препречвали пътя към шахтите. Коренните жители унищожавали лагерите на златотърсачите, дръзнали да издирват благородния метал по техните земи.


През 1864 г. например един полуапач извел някой си Адамс, водач на голяма група златотърсачи, до пресъхнал ручей в каньон на североизток от Аризона. Адам и хората му били зашеметени - пресъхналото русло преливало от златен блясък. Веднага започнали работа, която се изразявала единствено в събиране на самородното злато. Но след няколко дни апачите нападнали лагера. Повечето от златотърсачите били избити, а Адамс все пак успял да се спаси. Десет години по тези земи се водили ожесточени боеве. Адамс търпеливо чакал своя час, когато най-сетне районът се успокоил, той не могъл да си спомни в кой точно от каньоните се намира златната жила.


И това злато се търси и до днес.


А ето и една друга история. Най-невероятното в нея е, че е истинска отначало докрай. На юг от Аризона има малка планинска верига, наречена Омагьосаните планини. Апачите смятали това място за свещено - те вярвали, че там се съхранява златото на техния бог. В началото на ХIХ в. по тези места нахлули испанците. Те добивали злато и грабили апачите. Индианците пък нападали лагерите и керваните на златотърсачите и рядко оставяли някого жив. Такава участ сполетяла и Мигел Пералта, който през 1848 г. довел в Омагьосаните планини голяма група търсачи на злато и приключения и известно време успешно разработвал изключително богато находище. Говори се, че това била самата съкровищница на индианския гръмовержец.


Двадесет и пет години по-късно един германски инженер - някой си Якоб фон Валцер, решил да провери легендата за съкровището на индианския бог. Роден през 1810 г. във Вюртенберг, Германия, Валцер завършил в Хайделбергския университет специалността планинско инженерство и вече на възраст се отправил към Америка. Там той получил ново име - Джейкъб Уолзер, но най-често го наричали Холандеца. През 1874 г. Холандеца се заселил в градчето Финикс - на 40 мили от Омагьосаните планини. Веднъж той и любовницата му седнали на конете си, взели две магарета и се отправили към планините. Само след няколко дни се върнали, носейки със себе си около 130 кг злато на стойност 70 хил. долара.


Три дни по-късно апачите нападнали Финикс. Очевидно спътницата му била наясно къде точно се намира божествената съкровищница, защото при това нападение апачите я намерили и изтръгнали езика й. Валцер успял да се скрие. През следващите десет години ентусиазмът му ни най-малко не намалял и той извършил още няколко рейда до Омагьосаните планини, като донесъл злато за повече от 250 хил. долара. Разбира се, тези пътешествия не останали незабелязани от местните жители. Известни са имената на 26 следотърсачи, които се опитвали да го проследят, но всички те загинали, без да стане ясно кой ги е убил - Холандеца или индианците. Не е ясно също защо туземците не докосвали самия Валцер.


Валцер умрял през 1891 година. В дома му не било открито нищо кой знае колко ценно. Очевидно Холандеца скрил добре своите съкровища. Те не са намерени и до днес, останало тайна и мястото, откъдето е добивал златото. Всички, които се опитали да открият находището, се връщали от Омагьосаните планини с празни ръце. През 1931 г. в търсене се впуснал Адолф Рут, който твърдял, че притежава картата на Валцер. Той също бил застигнат от смъртта - открили отразяната му глава, поставена върху каменна пирамида, а тялото му било захвърлено край нея. През ноември 1938 г., недалеч от Омагьосаните планини, бил намерен смъртно раненият Хематит Фринк. До него лежал голям чувал, натъпкан със злато. Фринк така и не успял да се освести, за да разкаже за произхода му. Произшествието с него потвърдило, че шахтата на Холандеца, т.е. съкровищницата на бога гръмовержец, наистина съществува. Авантюристи от целия свят се втурнали в нови търсения, но те довели единствено до нови жертви. Хората по тези места продължавали да умират при загадъчни обстоятелства даже и след Втората световна война.


Нито един убиец не бил намерен и нито едно престъпление не било разкрито.


Строго засекретена


Има една тема, която остава неизяснена и до днес. Става дума за златото на мормоните и техните загубени шахти.Това е отделна глава в историята на американската златна треска.


Мормоните били напълно изолирана от останалия свят секта, често страдаща от многобройни гонения. С нея са свързани много легенди, тя съхранява много тайни, при това толкова строго, че никога не е губила своето богатство, тъй като кръгът на посветените е твърде тесен. И все пак някои от тайните са изплували на повърхността. Широко разпространени са две истории, които изглеждат напълно истински, най-малкото защото не са оспорени от нито един сериозен изследовател.


В началото на 60-те години на ХIХ в. мормонът Джон Естърли пътешествал из Невада, търсейки злато, съпровождан от трите си жени, най-възрастната от които нямала и 20 години. Той никога не разказвал къде и как е открил фантастично богата златна жила. Известно е само, че това е станало на североизток от Невада, някъде между сегашните градове Ли, Уелс и Кари. Естърли не вярвал на очите си - жилата изглеждала неизчерпаема. Но мормонът успял да вземе едва 900 кг руда - около една от всичкото злато. Многоженството на мормона му излязло през носа - вместо конете да возят две от съпругите му, би могъл да натовари повече златна руда.


В близкото градче Карсън сити Естърли получил, без да се пазари, 150 хил. долара срещу златото си - астрономическа сума по онова време (за 2 хил. долара тогава можело да се купи ранчо с много земя). Едва продал плячката си, мормонът заедно с голямото си семейство се втурнал обратно. Но той очевидно надценил умението си да се ориентира, защото не успял да намери отново златната жила.


Естърли запазил откритието си само за себе си и не го споделил с братята си по вяра. Но мормоните знаели местонахождението и на още невероятно богати жили - златна и сребърна. Тяхното местонахождение било известно само на лидера им Бригъм Юнг и на няколко от старейшините, както и на семейство Родес, което се занимавало с превоза на съкровищата. Фактът, че именно фамилията Родес редовно превозвала златото и среброто в мормонската столица Салт Лейк сити, е добре известен факт.


През 1877 г. мормоните се спречкали за нещо с индианците, в чиито земи сектата добивала скъпоценните метали. Това станало причина да не могат да стъпят в тези краища в продължение на няколко десетилетия. Калъб Родес - последният, който знаел къде се намира мормонската банка, умрял през 1905 година. Той оставил карта, от която се вижда, че фамилията се ориентирала по Лунното езеро и Скалистия ручей, намиращи се в планината Юинта, близо до индиански резерват. Тази карта не послужила повече на никого.


Специална подготовка


Въпреки това през последните двайсетина години много от загубените находища са открити. След Испанските шахти и шахтата Коконимо били направени още няколко открития. Но след 70-те години на нашия век съобщенията за такива находки сякаш изчезнали. Затова пък на американския пазар все по-често се продава злато с неясен произход. Авторитетни източници твърдят, че то е от загубените и отново открити шахти. Просто тези, които ги намират, не бързат да го обявят на целия свят, а още по-малко на американските данъчни органи - те буквално обрали откривателите на Испанските шахти и на находището Коконимо. Поучени от чуждия горчив опит, златотърсачите станали по-дискретни.


В наши дни изчезналите шахти се търсят не от лошо подготвени единаци, а от големи групи професионалисти - историци, филолози, геолози, географи и икономисти. Златотърсачите се включват в работата едва в заключителния етап. Най-напред изследователите изясняват кои загубени шахти наистина съществуват и кои не. За това отива много време. После идва най-трудният етап - изборът на загубената жила става след анализ на много източници, за да се определи къде вече са я търсили и защо не са я открили. Именно тази част от работата поглъща най-много време и именно с нея не са се занимавали някогашните златотърсачи. Едва след този анализ професионалистите пристъпват към разработване на собствена шахта.


С други думи, за да се открие загубеното злато, са необходими много години скучна, а след това и мръсна работа. Само тогава има шансове за успех.

Facebook logo
Бъдете с нас и във