Банкеръ Weekly

Общество и политика

СЪРБИЯ - ТРЪН В ПЕТАТА НА БАЛКАНИТЕ


Ще стреляме, ако НАТО влезе в Сърбия!
- недвусмислено заяви преди броени дни президентът на СРЮгославия
в едно интервю за в.Вашингтон пост. Неразговорливият
иначе Слободан Милошевич, съблюдавайки правилото на Ориента за
изчакването и оскъдната фраза, този път беше доста словоохотлив.
Той бе категоричен, че югоармията ще отблъсне всяко навлизане
на чужди сили в Сърбия за спасяване на застрашени наблюдатели
на ОССЕ в Косово, защото в Белград то се тълкува като агресия.


Самонадеяно предупреждение ли е това спрямо 1800-те
натовски войници с посочената мисия в Македония? Или пък решителните
думи са поредната защитна реакция на държавен глава, чиято страна
вече близо десет години изживява спазмите на разпадането, войната,
ембаргото, изолацията и вътрешното напрежение върху политическа,
етническа и религиозна основа? Какъвто и да е отговорът на тези
въпроси, очевидно става дума за продължаване на сложната политическа
игра около Сърбия, която отдавна стои в сянката на военното насилие.


Казват, че политическите игри са противоположни на


играта на сляпа баба


При тях виждат ясно само няколко, а всички останали
са със завързани очи.


В играта около западната ни съседка виждат
САЩ и техните атлантически съюзници - виждат, но на определено
разстояние. В един престижен доклад на Международната комисия
за Балканите, обнародван през 1997 г., общопризнати познавачи
на Балканите твърдят: Сърбия си остава главната държава
в Югоизточна Европа. Тя е геополитическото звено между Северните
Балкани (Хърватска, Босна и Херцеговина), съседна Румъния и Южните
Балкани (Македония, Албания и България). Това признание
изглежда още по-обективно, защото е изречено от експерти, които
едва ли могат да бъдат причислени към приятелите на Сърбия и СРЮгославия.


Към тяхното заключение може да се добави, че сръбската
политика неминуемо оказва влияние върху международното поведение
на Гърция и Турция. И нека не забравяме, че посредством унгарското
малцинство във Войводина Югославия хвърля мост към Централна Европа.
А във въздуха продължава да виси застрашителната въпросителна:
дали бъдещето на Косово ще превърне Южните Балкани в драматична
панорама, подобна на част от Хърватска, на Босна и Херцеговина
преди няколко години?


Очевидно Сърбия, сърцето на Югославия, е онзи


геостратегически възел


от който в продължение на десетилетие излизат нишките
за стабилизиране на неспокойните Балкани. А Милошевич е фигурата,
в чиито ръце се намира главният коз на политическата игра за Западните
и Южните Балкани. Неслучайно американски и европейски дипломати
и политолози, макар и през зъби, признават, че сръбският
Месия е основната личност при преговорите на атлантическите съюзници
за нормализиране на балканската обстановка. Впрочем в политиката
едва ли е необходимо да те обичат. По-важното е да будиш респект.
А Милошевич буди респект. Поне у неговия традиционен партньор
в преговорите - специалния американски пратеник Ричард Холбрук,
емоционално характеризирал сръбския си събеседник като чаровен,
брутален и непредсказуем.


Вън и независимо от ексцентричните любезности, от
правилните геополитически преценки за ролята на Сърбия, лисицата
Холбрук и неговите колеги, атлантически анализатори и действащи
политици, недовиждат в играта около Сърбия най-малко
в две посоки.


Първата е историческа. (Всъщност на Запад и отвъд
океана слабо познават балканската история, която е полезна, не
защото четем в нея миналото, а защото четем в нея бъдещето.) Още
при първите признаци за разпадането на Титова Югославия, Сърбия
- основна интегративна сила на федерацията - започна да възпроизвежда
традиционен националистически начин на защита. Някои съзират в
него типичен балкански подход, преследващ консервативна стабилност
в западната половина на полуострова. Други пък не сбъркаха с предсказанията
си, че този изпитан исторически вариант за защита на сръбството
може да доведе до


радикални и дестабилизиращи конфликти


на национална, етническа и религиозна основа. Ала
отминалото време опроверга тези, които в антисръбските си пристрастия
извършиха неудачната мисловна операция да обяснят миналото посредством
настоящето с думите: Ако в процеса на деструктуриране на
федерацията сръбският национализъм срещне вече позабравените твърди
прегради за експанзия на Запад, твърде вероятно е да нараснат
неговите засега приглушени апетити за експанзия на изток, които
също имат дълга история.


Експанзия на изток, т.е. към България,
не последва, защото Сърбия като ядро на СР Югославия просто се
бореше и бори за своето оцеляване. И едва ли има икономически
и военни ресурси да погледне с амбициозно око встрани,
въпреки досадния балкански маниер домашните раздори да се пренасят
в двора на съседите.


Западът не се взря достатъчно дълбоко
и в историята на проблема Косово, за да си изработи
по-гъвкава и по-ефективна позиция. Тази област невинаги е била
населена преимуществено с албанци. През хребета на столетията
Косово си остава болката и надеждата на сръбската история, историческата
люлка на сръбската нация. Там през лятото на 1389
г. се разразява драматичната Косовска битка, съкрушила средновековното
сръбско кралство и на практика предрешила съдбата на Балканите
под сянката на полумесеца. Поражението врязва дълбока рана в националната
памет, поражда драматичните мотиви в сръбския фолклор. Косово
е историческото отечество на Сръбската православна църква. До
разтурянето й през 1766 г. седалището на сръбската патриаршия
е в косовския град Печ. А и сега едни от най-големите сръбски
манастири се намират в областта.


Може ли тогава тук, на Балканите, където


миналото не минава


да се очаква, че сърбите лесно ще се откажат от Косово?
И трябва ли да се учудваме на отговора на Милошевич на един от
233-те въпроса, зададени му от кореспондентката на Вашингтон
пост Елизабет Уимут: Косово е възможно най-лошото
място в света за употреба на каквито и да било заплахи заради
чувствителното място, което заема в сърцето на всеки сърбин.


Впрочем миналото трябва да се познава не само защото
е отминало, а най-вече защото, отивайки си, не е отнесло своите
последствия. И тук Западът повторно не прозира далече в тези актуални
последици около политическата игра в западния дял на Балканите.
Не става дума за това, че в своята история Сърбия и нейният приемник
Югославия неколкократно са се опълчвали срещу велики сили и в
последна сметка - с много страдания и жертви - са излизали печелившата
страна в конфликта. Най-опасни са историческите аналогии, особено
когато се прилагат спрямо една труднопредсказуема действителност.
По-скоро САЩ и атлантическите съюзници допускат грешка, като разглеждат
Сърбия като идеологически шовинистически трън в петата
на Балканите.


Сръбският национализъм едва ли е по-лош,
по-нелиберален и по-авторитарен например
от албанския, който след 1989 г. израсна с мрачна сила в западната
периферия на полуострова. Напротив - върху общата панорама на
емоционалния, наситен с буйна реваншистка кръв и вкоренен в миналото
балкански национализъм


албанската му разновидност


налага застрашителния си профил със силата на биологическия
фактор на прираста и с войнстващия ислям. Днес дори и най-отчаяните
митомани на сръбската история не говорят и пишат за Велика
Сърбия, а уж прагматично настроени албански политици бленуват
за Велика Албания, която всъщност никога не е имала
свой еквивалент в средновековното минало.


Нелицеприятната идеологическа идентификация на Сърбия
като последния комунистически бастион в Източна Европа
е твърде пресилена, дори и само при съпоставката с режима на Бериша
в Албания и последвалото го нестабилно управление на социалистите
в Тирана. И


баналната истина за двойните стандарти


неусетно се налага при продължаването на сравненията:
между западната позиция спрямо албанците и западното неглижиране
на кюрдския проблем; между позаглъхналите акламации за Бериша,
който срина албанската държавност, и трайния негативизъм спрямо
Милошевич; между яростните нападки срещу авторитаризма на управленския
връх в Белград и елегантните припомняния за необходимостта
от повече демокрация в Загреб и т.н.


И в последна сметка: дали един трън в
петата може да се извади със сила, както иска да стори това НАТО
в Косово? Истина е, че от една хуманна позиция амбицията на Милошевич
може да бъде осъдена, защото тя ще доведе до нови човешки жертви
и разрушения. Истина е обаче също така, че и една позиция
на силата спрямо Белград може да доведе до същите последици.
Следователно и ние тук, на Балканите, и на Запад, все още не умеем
или не искаме да погледнем към конфликта с очилата
на другия, на противника. Защото политиката е - ни повече, ни
по-малко - приложна история.

Facebook logo
Бъдете с нас и във