Банкеръ Weekly

Общество и политика

СТРАННИЯТ ПЛАЧ ЗА СУПЕРМНОЗИНСТВО

От известно време насам все по-настойчиви стават внушенията, че за България е най-добре в следващия парламент да се формира едно силно мнозинство. Посочва се и какво би трябвало да бъде то - не еднопартийно, а червено-жълто, т.е. коалиция между днешните управляващи и очаквания утрешен победител БСП. (Някак разсеяно се пропуска розовата съставка, ако приемем, че това е цветът на ДПС, изхождайки не от друго, а от цвета на ивиците на използваната от тях бюлетина.) И тъй като към гласовете на политолозите се присъединиха и политически авторитети, струва си да подложим тази хипотеза на по-сериозен анализ.Такъв анализ предполага отговор на следните няколко въпроса:Първо. Защо е (обществено) необходимо такова силно мнозинство?Второ. Кои са нужните (и възможните в наши условия) съставки на това мнозинство, за да бъде то силно?Трето. Как се съотнасят помежду си интересите на тези съставки на силното мнозинство, или, иначе казано, какво би го споявало?Четвърто. Каква е вероятността такова мнозинство да се формира в следващия български парламент?И така, да караме поред.Когато в една държава, която не е изправена пред военна заплаха, социални катаклизми или други катастрофални събития, се заговори за необходимостта от силно, голямо мнозинство, става ясно, че все пак се имат предвид някакви извънредни обстоятелства. Защото какво друго би наложило обединяването на партии, които са твърде различни, имат свои специфични електорати, би трябвало да изразяват някаква част от интересите в обществото (нали затова се наричат партии) и т.н. Вече сме свикнали с безразборната употреба на понятието консенсус в българската политика (която затруднява намирането на консенсус в моменти, когато той наистина е нужен). Но тук очевидно става дума за нещо по-различно. Нещо, което може би попада в графата исторически компромис, нещо извънредно важно за обществото. (Защото за нормално управление би било достатъчно и нормално мнозинство.) Какво би могло да бъде това чрезвичайно обстоятелство? Ето как го описват основните протагонисти на идеята за необходимото силно, червено-жълто мнозинство в следващото Народно събрание. Според политолога Андрей Райчев, България много се нуждае от силен парламент, в който да има 170-180 души мнозинство; мнозинство, което не могат пет момчета или десет момичета да шантажират, парламент, който не може да бъде съборен просто така, защото някой запланирал някакво издигане. Това бе казано пред Нова телевизия непосредствено след неуспешния вот на недоверие. Малко по-късно, след дискусията с управляващите на тема Политическият център и неговата идентификация, Райчев доразви концепцията си: Нужен е силен парламент, такъв парламент ще смачка безумците в съдебната власт, ще разбие престъпността и корупцията, това обаче е възможно само с жълто-червена коалиция, и то ако двете партии имат близки резултати. Друг политолог, Андрей Бунджулов, смята, че следващото управление може да бъде устойчиво единствено ако победителят (БСП) се коалира следизборно с либерално-центристки формации, за да разполага с европейско или конституционно мнозинство от 180 депутати. Мнозинство, което ще бъде в състояние да провежда стабилна политика на европрисъединяване.По-различни са аргументите на политиците, които защитават необходимостта от силно мнозинство в следващия парламент. Например, според Николай Камов, председател на Политическо движение Социалдемократи, едно левоцентристко мнозинство може да има 180 депутати, с което да изолира десницата от властта. Според него истинските десни партии у нас тепърва щели да се появяват, тъй като настоящите са изгубили своята идентичност след влизането в НАТО и предстоящото подписване на договора с ЕС. Трябва да им се остави време да ферментират, пояснява съображенията си Камов.С цялото уважение към въпросните мнения и техните автори, но аргументите им някак не звучат сериозно. Нека припомним как внушително стоеше в началото управляващото мнозинство, за да ерозира постепенно до днешното си насипно състояние. Момчета и момичета, които искат да се издигат, ще се намерят и измежду 140 (колкото наброяваха в началото управляващите), и измежду 180 депутати. А ако мнозинството е съставено на принципа на тюрлюгювечацентробежните сили вероятно ще бъдат още по-мощни, защото освен личните амбиции ще бъдат намесени и доста по-сложни вътрешнопартийни и междупартийни отношения.Що се отнася до безумците в съдебната власт, нещата са още по-сложни. Първо, защото всяка партия си има свои любими безумци и се предполага, че ще иска да мачка чуждите, но не и своите. Второ, защото решаването на проблемите в съдебната система не изисква обикновено количествено надмощие, а обща политическа воля, далновидност и разум. Управляващите имаха възможност да решат поне част от проблемите на съдебната система, но не успяха поради вътрешните си противоречия. Ако към тяхната компания се прибави БСП, дали изгледите за съгласие ще се увеличат?Някак най-искрено е формулирана целта да бъдат изолирани десните. Но тук нещата просто звучат като СДС (Стани да седна!). Левицата е уплашена от изгледите да се сглоби дясноцентристка коалиция и просто се опитва да измести конкуренцията. Нито аргументите, нито сметките обаче са верни. Ако става дума за ферментация, процесите в десницата (макар и деструктивни на този етап) изпреварват със светлинни години ставащото в лявото пространство. Може би някои на Позитано искрено вярват, че трансформациите, сполетели левите партии от Централна Европа, ще им се разминат. Цената на установяването на истината по въпроса обаче едва ли трябва да напомня на тази, която вече сме плащали при отрезвяването от илюзиите при предходните управления на БСП. Проблеми с идентичността десните партии наистина имат, но едва ли левицата може да бъде дадена като образец за ясна, непротиворечива и ориентирана към бъдещето идентичност. Впрочем, още на нивото на идентичността концепцията за бъдещото силно мнозинство зацикля. Защото не става ясно това червено-жълто мнозинство на базата на каква политическа и управленска идея ще се формира. Вярно е, че отново поизтупаха от нафталина одеждата, наречена социално-либерален модел, но това е крайно недостатъчно, за да се обоснове прегръдката между партии, които довчера се обвиняваха във всички смъртни вчерашни и днешни грехове. Все пак, дори и непретенциозните (от идейно-политическа и морална гледна точка) български избиратели ще искат някакъв отговор на въпроса Тези пък защо се събраха? Имам предвид отговор, различен от очевидния - за да разделят баницатаКакто се видя от умуванията на царското движение, видими и болезнени са затрудненията с оглед на съдбоносния избор - дали да продължи либералната игра, или в периода до изборите да се акцентира на социалната политика. Какво остава за вътрешното раздвояване на социалистите, при които генерационно и биографично самото понятие либерализъм е мръсна дума. Въпросните затруднения ще станат съвсем осезаеми след изборите, когато ще трябва да осъществяват трудни решения на последната фаза на присъединителния процес. С едно малко уточнение - не защото ще се провежда някаква стабилна политика на европрисъединяване, а просто защото ще трябва да се изпълняват поетите в преговорите и фиксирани в договора задължения на България. Веднага възниква въпросът - дали тогава червената съставка на силното мнозинство ще бъде готова да поеме солидарно отговорността с тези, които водиха и приключиха преговорите. Кой компонент на лявата политика ще надделее тогава - либералният или социално-популисткият?Така стигаме до възможните отговори на третия въпрос - дали интересите на трите (или четирите, ако броим и Новото време, от които ДПС едва ли ще се откаже) съставки на силното мнозинство могат да бъдат хармонизирани до степен, която позволява стабилно и трайно управление. Сегашните управляващи чак до края на мандата така и не можаха да си поделят властта, а какво остава, когато се присъедини четвъртият в карето - огладнялата до освирепяване за власт БСП. Как ще си разпределят партиите и лобитата в тях постовете и сферите на влияние? Кой ще вземе тлъстите мръвки и как ще реагират тези, за които ще останат постните дробчета? Как това силно мнозинство ще си разпредели еврофондовете, концесиите, големите инфраструктурни проекти? Тук е очевидна асиметрията на интересите. НДСВ и особено ДПС имат интерес да се коалират с обединената до пълно изнемощяване десница, защото ще могат лесно да я контролират. Симеон и Доган си дават ясна сметка колко трудна и опасна ще бъде играта на политическо надлъгване и изнудване със столетницата и биха тръгнали на този вариант само в краен случай. А също така - колко голям ще бъде личният политически рисккойто ще поемат, след като веднъж се ангажират да се включат в подобно неестествено образувание.Иначе казано, едно подобно мнозинство може да бъде голямо, но няма как да бъде нито силно, нито трайно. Защото от първата до последната минута на съществуването си ще бъде ангажирано главно с взаимно дебнене и прецакване. Това, разбира се, не означава, че дясноцентристката му алтернатива ще бъде доста по-силна, но тя вероятно няма да бъде заредена с такива взривоопасни вътрешни напрежения.Най-важният въпрос естествено е - възможно ли е формирането на такова силно мнозинство от БСП, НДСВ, ДПС и (евентуално) Новото време? За можене - може. Както е известно (особено в сферата на политиката), България е страната на неограничените възможности. Но вероятността за подобен развой на събитията не е голяма. Може би по-скоро става дума за превантивен сценарий, който има за цел да ограничи опасността от сключване на някакво сепаративно споразумение, най-вече между БСП и ДПС. Много по-големи са шансовете за друг сценарий - победителката БСП остава зад борда и се сформира нестабилно дясноцентристко управление на ръба на парламентарното мнозинство. Управление, което ще зависи от поведението и гласуването на Демократи за силна България. Тогава обаче най-голямото предизвикателство ще бъде отправено към партията на Иван Костов, защото ще й се наложи да прави наистина труден избор.

Facebook logo
Бъдете с нас и във