Банкеръ Weekly

Общество и политика

СТОЯНОВ И КОСТОВ СА ПАРТНЬОРИ, А НЕ ПРИЯТЕЛИ

Когато преди повече от година Петър Стоянов седна в креслото на българския държавен глава, единомислието му с бъдещия премиер Иван Костов като че ли изглеждаше пълно. Днес, когато Стоянов закръгли своята първа годишнина на президентския пост, а Иван Костов отдавна не е бъдещ, а действащ премиер, тяхното единомислие не изглежда така убедително. Наистина е важно да се подчертае, че говорим за нещата такива, каквито изглеждат, а не такива, каквито може би са в действителност. В политиката не съществува равенство между начина, по който отношенията изглеждат пред обществото, и начина, по който те протичат в действителност.


От момента, в който президентът Стоянов подписа указа за назначаване на служебния премиер Стефан Софиянски, българските масмедии се опитват да изградят и да наложат пред обществото своя легенда за отношенията между сините лидери. Разбира се, тя акцентира много повече на различията, отколкото на общото, и търси повече скандалност, отколкото обичайност в обстоятелствата. Със сигурност обаче и медийните открития се превръщат в част от реалността чрез механизма, според който дори и лъжата, повторена сто пъти, се превръща в истина. И точно защото това повторение вече сериозно присъства в отразяването на всички срещи и съвместни инициативи на президента и премиера, днес вече говорим за неубедителното им единомислие.


И все пак, една година по-късно,


има ли разрив между Петър Стоянов и Иван Костов?


Най-точният отговор е НЕ и вероятно скоро няма да има. Мотивите на президента и премиера да действат заедно са все още много повече от тези да действат един срещу друг.


След натрупания осемгодишен скандален опит в политическите взаимоотношения партийната лоялност може би продължава да изглежда нереална в очите на българските избиратели, но за сините лидери тя е действителен и сериозен мотив. Причините за това не са морални, а още по-малко етични. Става въпрос за технология на властта. За прости механизми на политическото съществуване. Петър Стоянов, Иван Костов и Стефан Софиянски са елементи от една и съща единна власт. Тази власт е поделена, разпределена, но и съюзена. Всеки от тях има свободата да играе собствена игра в рамките на правомощията си, но всяка отделна игра задължително е в синхрон с общата, защото в противен случай ще загубят всички. Въпреки че звучи банално, тази формула е много ефективна и функционира в цял свят. Няма никакви причини да подозираме, че сините лидери ще се откажат от нейната резултатност.


А че господата Петър Стоянов и Иван Костов не са първи приятели, или че Стефан Софиянски и Евгени Бакърджиев са много повече колеги, отколкото другари са факти, които не накърняват единството на властта, а подчертават нейната реалност, а може би и жизненост. Отсъствието на приятелски възторг в отношенията между президента и премиера е много повече задължителна, отколкото тревожна характеристика за ранга на двете институции. Конкуренцията е същността на многопартийната демокрация и е неловко да се стряскаме, когато я откриваме точно там, където й е мястото - между най-успяващите политици. Противното би приличало на единовластие.


Напоследък българското политическо братство започна прекалено много да се тревожи за отношенията между Петър Стоянов и Иван Костов. Част от опозиционните лидери все по-често са готови да споделят пред медиите алтруизтичните си вълнения по тази тема. Един от последните поводи беше обсъждането на предложената от правителството Концепция за национална сигурност. След неколкочасовите дебати на Консултативния съвет за национална сигурност при президента шефовете на опозиционните парламентарни партии изведнъж откриха, че идеята на изпълнителната власт да сформира собствен Съвет по национална сигурност някак нарушавала правомощията и самочувствието на президента. После към медиите невинно повториха тези обвинения неколкократно


Всъщност


съдържанието на спора тук е съвсем различно


Обвинителите се притесняват много повече за собствената си важност и участие във вземането на решенията, отколкото за самочувствието на президента Петър Стоянов. Предположението, че новият Съвет за национална сигурност към правителството ще дублира функциите на Консултативния съвет за национална сигурност към президента са не само безпочвени, но и доста некоректни спрямо общественото мнение. Със сигурност дори и политиците, които ги изказват и поддържат пред медиите, не вярват в тяхната съдържателност. По-скоро използват този предлог за манипулиране на публичните настроения.


Съветът, който доктрината Костов предлага, е оперативен орган, чиито правомощия се свеждат единствено до изпълнение на конституционното задължение на Министерския съвет да осигурява националната сигурност на страната. Според конституцията това е една от най-важните функции на българското правителство и се определя още в първия член от глава Министерски съвет. Така че за осигуряването на националната си сигурност България изцяло разчита на изпълнителната власт и тя е длъжна да създаде възможно най-функционален и гъвкав орган за изпълнение на това свое задължение.


Консултативният съвет за национална сигурност към президента пък е един чисто политически орган, чийто статут и състав дори не се определят от конституцията. По силата на вече установилата се традиция обаче той олицетворява единството на политическия елит в държавата. В него участват лидерите на всички парламентарни партии, премиерът и председателят на Народното събрание. Той взема важни политически решения, но съобразяването с тях си остава единствено израз на добра воля на самите политически партньори.


Така че между функциите и ролите на двата органа има съвпадение единствено в имената. И ако единият от тях


гарантира сигурността единствено на политическия елит


задачата на втория е да гарантира сигурността на цялата нация.


Националната сигурност не може да бъде поле за успешна политическа конкуренция. Затова и президентът Стоянов със сигурност няма да се поддаде на подобни провокации, още повече че за съревнование в случая едва ли може да става дума. Широката публичност на срещите при президента най-вероятно няма да бъде характерна за работата на оперативния съвет към правителството. Консултативният съвет за национална сигурност си остава едно от най-важните полета за държавническа изява на българските политически мъже и повечето от тях напразно се чувстват заплашени от появата на чисто работен орган с подобно наименование.


Изпълнението на конституционните задължения на Министерския съвет не може да се превърне в повод за разкол между президента и правителството. Такъв разкол не можем да очакваме дори и при появата на по-сериозни причини. Това би означавало да се върнем в ситуацията от мандата на 36-ото Народно събрание, когато президентът Желев предизвика падането на първия син кабинет. И въпреки, че в живота нещата често се повтарят, повторенията никога не са същите. Не съществуват и никакви гаранции, че президентът отново би излязъл победител. Така че Петър Стоянов, поне засега, няма мотиви да воюва.


Другата важна причина разбирателството между Костов и Стоянов да продължи са парите. Или по-точно - липсата на пари. В момента


България е достатъчно бедна


за да не може да поддържа два силни политически отбора. Сериозни разногласия между двамата лидери биха могли да възникнат само ако зад президента се прегрупират мощни финансови и икономически интереси, недоволни от управлението на Костов. На този етап вероятно има само недоволни, но не и мощни интереси. А докато те са само недоволни, синхронът между управляващите не може да бъде нарушен. Не защото всички те мислят еднакво, а защото няма какво да разделя мислите им.


Излизането на Антонина Стоянова от фондация Бъдеще за България със сигурност не може да бъде разчетено като знак за процъфтяващи приятелски отношения между нея и Елена Костова. Необяснимо е обаче защо този факт трябва да се подразбира като заплаха за единството на властта. Та нали чрез новосъздадената фондация на президеншата същата тази власт печели още един механизъм за финансово обезпечаване на собствените си потребности.


В политиката нещата обикновено изглеждат такива, каквито не са, и са такива, каквито не изглеждат. Въпросът е кой печели от начина, по който изглеждат, и кой губи от действителността? Отговорът никога не е - НАРОДЪТ.

Facebook logo
Бъдете с нас и във