Банкеръ Weekly

Общество и политика

СПЕЦИАЛНИТЕ РАЗУЗНАВАТЕЛНИ СРЕДСТВА - НЕРЕШИМИЯТ СПОР МЕЖДУ СЪД И ПРОКУРАТУРА

Най-лошото и на най-добрите мерки за борба с престъпността е, че им е съдено да се редят все в опашката на събитията. Мерките срещу банковите фалити се родиха, след като банковата система в България преживя най-сериозния си инфаркт, откакто съществува. Мерките срещу пирамидите се появиха в Наказателния кодекс и в Закона за БНБ, след като спестяванията на хиляди българи потънаха безследно. Мерките срещу отвличанията и убийствата на деца още не са съвсем ясни. А що се отнася до специалните разузнавателни средства (СРС), тук проблемът е

като в приказката за духа от бутилката

- уж вършат работа, но не е ясно за кого.
На практика големият дебат за специалните разузнавателни средства все още предстои. Намерените подслушвателни устройства в дома на главния прокурор и скандалът около тях не допълниха почти с нищо обичайната медийна сензация. Дори огласените от вътрешния министър факти за получените разрешителни при използването на такива средства, от които само една нищожна част са послужили за повдигане на обвинения, не успяха да прескочат границите на обикновения куриоз. Очевидно обществото ни, впримчено в битката за физическото си оцеляване, засега не е в състояние да оцени какво получава и какво губи, когато чрез СРС се ограничават конституционните права. Такива като неприкосновеност на личния, на семейния живот и на жилището, както и правото на гражданите да не бъдат следени, фотографирани, филмирани или подлагани на други подобни действия. Опитите на правителството да реагира на ескалиращата престъпност с ограничаване на разрешителните за носене на оръжие, с изменение в режима на мерките за неотклонение и със засилената охрана на училищата може и да изглеждат навременни. Те обаче носят всички белези на козметичните корекции, предназначени да се справят с определени криминогенни условия. Но не и с онова, което ги е породило. До тези мерки специалните разузнавателни средства изглеждат както огнестрелното оръжие редом с лъка и стрелата. Причината е, че чрез подслушване, наблюдение, проследяване и проникване е възможно да се пресекат престъпленията още в стадия на приготовлението или на започналото, но недовършено деяние. Само че това е добрата новина. Лошата е, че

няма надежден критерий

за определяне на това, кой трябва да бъде разработван с използване на специални средства. В края на краищата, според нашия Наказателен кодекс, наказуемо е винаги извършеното престъпление, а приготовлението - само в отделни, предвидени в закона случаи. Но как точно да се определи кои действия са приготовления и кои - не? Може ли, при непрекъснатото усложняване на видовете престъпления, да се дефинират точно онези, при които е допустимо използването на специалните разузнавателни средства?
Вярно е, че сега действащият Закон за СРС съдържа някакви критерии - за предотвратяване и разкриване на тежки престъпления, както и когато необходимите данни не могат да бъдат събрани по друг начин. Към тях е добавена и разпоредбата на чл. 4 за дейности, свързани със защитата на националната сигурност. С изключение на тежките престъпления, за които е дадена дефиниция в Наказателния кодекс, останалите две условия са твърде неопределени. Именно това е и основанието да се иска разрешение за подслушване, проследяване, наблюдение и т. н. и на лица, които прокуратурата нито има намерение, нито може да превърне в обвиняеми.
Разкритията, че специалните разузнавателни средства се използват срещу магистрати, журналисти, политици, бизнесмени и други публични личности навеждат на мисълта за тънката граница между законното и незаконното действие. А и твърденията на бившия шеф на НСБОП ген. Кирил Радев, че устройствата са до такава степен усъвършенствани, че с тяхна помощ може да се изработят доказателства срещу всеки, разкрива истинския смисъл на водените в момента спорове. Въпросът не е в това да бъдат или да не бъдат използвани специалните средства, а

кой да ги контролира

Сегашният закон предоставя даването на разрешения на председателите на окръжните съдилища или на упълномощени от тях заместник-председатели. Изнесените от вътрешния министър данни за огромния брой разрешителни, дадени по този ред, съотнесени към нищожния в сравнение с тях брой на заведените дела, изглежда, имат една скрита цел. И тя е да се аргументира колко неудачен е този режим. Нещо, което напълно кореспондира с внесеното в Народното събрание предложение от група сини депутати за изменения в Закона за СРС. Лайтмотивът в това предложение е да бъдат прехвърлени правата за даване на разрешение върху прокуратурата. Логика на пръв поглед има. Ако прокурорът е този, който повдига и поддържа обвинението, то би трябвало да има и възможност да дава разрешения и да контролира използването на СРС. А следователно и да разполага изцяло с резултатите от извършените действия. Но прокуратурата съвсем не е остров на безпристрастността. Откъдето и биха се появили проблемите.
Всъщност спорът достига далеч по-дълбоко в материята на наказателния ни процес. Тук става дума за това, дали дейността на правозащитните органи трябва да се гради върху

състезателния или обвинителния принцип

Съдът е арбитър и общата тенденция в европейското наказателно право е да се подчини изцяло дейността на състезателното начало. Докато прокурорът е обвинител и следователно неговите действия и разрешения неизбежно носят отпечатъка на обвинителното начало. Той не може да бъде безпристрастен. От него може да се очаква значително по-малко трезва преценка на фактите, когато трябва да се даде разрешение за ограничаване на конституционните права на гражданите. Ето защо даването на допълнителни права в тази посока на прокуратурата би било връщане назад към времената на вездесъщото и всесилно обвинение. Решението е по-скоро в по-строгото регламентиране на реда за използване на устройствата за подслушване, наблюдение и проследяване в МВР и в правото на прокурорите да контролират доколко този ред се спазва. Но не и те да държат пълния и неограничен контрол върху процеса.
В битката за специалните разузнавателни средства най-важният трофей е не кой да дава разрешенията, а

кой да има достъп до информацията

Информацията е ресурс. А конкретно информацията, придобита чрез СРС, дава огромни предимства. И то не само чрез заплахата да се започне наказателно преследване, а преди всичко чрез възможността да се предвиждат действията на политическите или бизнесконкурентите, да се влияе върху поведението им чрез шантаж, да се отнемат огромни суми от тях чрез изнудване. Действително, съществува чл.145а от Наказателния кодекс, който инкриминира използването на информация, събрана чрез СРС извън законово определеното й предназначение. Но този вид престъпления са изключително труднодоказуеми.
При това положение и при сегашното състояние на гражданското ни общество е почти невъзможно събраната чрез специалните разузнавателни средства информация наистина да си остане само между кориците на наказателните дела. Или да бъде унищожена, както се предвижда в закона. Най-опасно е нейното използване за политически цели. При формално деполитизирани, но силно повлияни от една политическа сила полиция и прокуратура, както е в момента, няма никаква гаранция срещу използването на събраните данни за политически цели. А колкото и ненадеждна да е, все пак съдът си остава единствената относително независима институция.
Затова когато един син министър на вътрешните работи и един прокурор, също бивш син заместник-министър на правосъдието, ни убеждават, че те най-добре ще пазят ключа към човешките ни тайни, по-добре е да не им вярваме много.
Ако не друго, това поне изглежда по-здравословно.

Facebook logo
Бъдете с нас и във