Банкеръ Weekly

Общество и политика

СМЪРТТА НА ИМПЕРИИТЕ БЕ ОБЯВЕНА ПРЕЖДЕВРЕМЕННО

Известният английски писател
Фредерик Форсайт през 1991 г. в едно интервю казва: През
миналата година журналистите предположиха, че края на студената
война ще доведе до упадък на жанра на политическия трилър. Но
дайте все пак да признаем, че с краха на съветската империя отпадането
на единния стопанин на тридесет хиляди съветски ядрени бойни глави,
с растящата нестабилност в Близкия изток и преплитането на международния
тероризъм с наркотърговията нашият свят не стана по-безопасен.


Днес, близо седем години
по-късно, тези думи звучат почти пророчески. И ако има нещо, което
да ни утешава нас, останалите на изток от рухналата
желязна завеса, то е, че и хората на Запад са били преизпълнени
с необосновани илюзии. Ние очаквахме незабавна свобода и благоденствие,
те - сигурност и спокойствие. И от двете страни на бившата завеса
дори мъдри и опитни хора, повлияни от еуфорията на светкавичното
сгромолясване на онова политическо и човешко разделение, най-ярко
символизирано от Берлинската стена, са забравили баналната поука
на историята. Че символите се рушат за нощ, но причините, които
са ги породили - значително по-бавно.


За разлика от повечето
политолози, журналисти и даже политици Форсайт, макар говорейки
само за един литературен жанр, припомни старата истина, че


политиката винаги е параноична


Балансирайки върху подвижните
пясъци на многобройни и сложно преплетени интереси, тя може да
следва една глобална геоикономическа стратегия, ала в подробностите,
в отделните взаимотношения е принудена да се съобразява с неизчислимо
количество променящи се фактори. Затова и когато често се казва
политиците лъжат, констатацията е некоректна. Защото
промяната на мнението, действието, обещанието твърде често просто
не зависи от тяхната добра или лошата воля на политиците. А от
променящите се обстоятелства. Но при демокрациите, когато и личната
съдба на политиците е зависима от вота на избирателите им, те
са длъжни да се съобразяват и с тяхното, често несправедливо те
лъжат. Това подхранва демагогията във вътрешнополитическите
дела и параноичността и подозрителността в междудържавните отношения.


Когато след августовския
пуч от 1991-а Съветския съюз се разпадна, доста прибързано бе
обявено не просто рухването на Ленино-Сталиновата рожба, не просто


краят на руската империя
и на империите изобщо


Тезата изглеждаше примамлива
и поради това лесна за възприемане. Но бе изцяло погрешна. Прогнозите
за Русия като за третостепенна сила, с която няма защо да се съобразяваш,
просто не се сбъднаха. А моралното съдържание, което се влагаше
в думата империя (особено в страните от бившия съветски
блок, преситени на пропагандните клишета за американския
империализъм), някак не допускаше да се мисли за САЩ като
за империя. Но те са.


Това отбелязва още в края
на осемдесетте години Збигнев Бжежински, когато пише за имперския
спор между СССР и САЩ. Употребявам - казва той - термина
империя като морално неутрален, за да опиша йерархическата
система на политическите отношения, която излиза от центъра. Имперският
морал в случая определя начина, по който имперската власт се упражнява
в нечие име и съответно до какво води. А това са въпросите, по
които американската и съветската системи се различават най-значително.


Затова е учудващо учудването,
с което се посреща, включително и в България,


възраждането на руските
претенции


върху сфери и региони,
които Русия смята за обект на своите жизненоважни геополитически,
икономически и стратегически интереси.


Всъщност още от времето
на Петър Велики руската имперска политика е била експанзионистична.
И не би могла да бъде друга в една вътрешноконтинентална държава
с огромен човешки и природен ресурс. През последните четири века
тази експанзия не е преставала. Дори когато временно е изглеждало,
че губи, Русия всяка година е прибавяла към територията на империята
по една Дания или Холандия. Затова е понятно и предвидимо желанието
да се компенсират загубената след края на студената война Източна
Европа (над 120 млн. население) с икономическа експанзия на юг
и югоизток. И в процеса на осъществяването на тази стратегия


руско-българските газови
баталии


както и изобщо руско-българските
отношения са само незначителен (за Русия) епизод. Което съвсем
не означава, че е дребен и за двете страни.


Колкото до САЩ, те трябваше
да правят по-малко корекции в глобалната си геостратегическа игра
(основните жизненоважни сфери на американските интереси
се запазиха). Все пак Държавният департамент бе принуден да обърне
повече внимание както на Китай и Индокитай (посещението на американски
военен министър в Пекин е показателно), така и на Европа и традиционния
си партньор на Балканите - Турция. А щом става дума за Турция
(накъдето след пет десетилетия пауза Русия отново насочи взор),
то няма как да не стане реч и за България. Но докато по времето
на Стамболов, Радославов и дори на Ляпчев преориентацията ни бе
чисто политическа, при днешната, наследена от съветската империя
огромна икономическа и преди всичко енергийна зависимост на страната
ни от Русия, задачата никак не е лесна. Във всеки случай тя не
може да бъде решена по принципа на ти си кукличките, дай
си ми парцалките. Очевидно това съзнават и в Кремъл и затова
на предната линия не са политиците, а бизнесмените а ла Вяхирев
или Будзуляк.


Девизът


да се поучим от примера
на Европа


може и да е полуизтъркан,
но в случая е изключително актуален. Именно в нелекото лавиране
между воденичните камъни на двете свръхсили се роди и осъществи
идеята за обединена Европа. И тази обединена Европа съвсем не
е по вкуса на всички нито във Вашингтон, нито в Москва.


Общият западноевропейски
пазар бе създаден, за да защити възстановените след войната европейски
икономики от експанзията на американските стоки, технологии, политически
внушения. Историята помни драматичното развитие на френско-американските
отношения по времето на генерал де Гол, когато се стигна дори
до излизането на Франция от военните структури на НАТО. Европейците
разбраха, че сами поотделно не могат да запазят и гарантират икономическия
си суверенитет. Че на задокеанската свръхмощна икономика трябва
да противопоставят значително по-мащабно икономическо пространство
от онова, което имаха в рамките на националните си държави.


Подобна роля се отрежда
и на единната европейска валута, което, разбира се, не означава
и не е означавало търговска или икономическа война на Европа срещу
САЩ. По времето на студената война европейците се нуждаеха и от
военните гаранции, които Америка им даваше. Нуждаеха се и се нуждаят
и от нейния пазар - най-платежоспособния в света.


С други думи, заявленията
на европейските политици, че желаят


разширяването на Европейския
съюз


са искрени. Друг е въпросът
какво точно желаят да приемат. Никой не взема куче в къщата си,
преди да се е уверил, че не е бясно. И че няма бълхи.


В момента проблемите в
българо-руските отношения могат да се окажат бълха в гащите на
България. Русия продължава да е империя, а и по по силата на историческите
обстоятелства за съжаление ние сме по-зависимата и по-необлагодетелствана
страна. Но това съвсем не означава, че нещата са непоправими и
трябва безропотно да приемаме всеки демарш - пряк или косвен -
на Москва с покорството на сателитна държава. Напротив, дипломацията
- и не само двустранната - съществува точно за това. Историята
показва, че със съвместни усилия и компромиси могат да се решават
и по-конфликтни ситуации. Идеологизирането им обаче (а в някои
изявления и публикации и от двете страни прозвуча такава нотка)
не води до добър край.


И вместо да се опитваме
да сложим точка над и-то (тези редове нямат подобна
претенция), ще разкажем една


история от британския
политически фолклор


По време на англо-бурската
война в Южна Африка става известно, че Великобритания е продавала
оръжие на бурите. Скандалът се разраства, стига се до парламентарни
интерпелации. Правителството признава факта и обяснява мотивите
си. Първо, като продава оръжие и боеприпаси на бурите, то прибира
парите им, с които поддържа своята войска. Иначе те пак биха купили
оръжие, но от Германия, например, и парите биха отишли там. Второ,
английската армия познава възможностите на въоръжението на врага
(нали е английско) и по-лесно му противостои. И трето, на войника
му е все едно дали го е улучил английски или германски куршум
и дали този куршум е изстрелян от пушка английско или германско
производство. Поуката от тази история може и да звучи циничничко
за някои. Но поука има.

Facebook logo
Бъдете с нас и във