Банкеръ Weekly

Общество и политика

СЛЕДИРАКСИТЕ АКСИОМИ НА ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА

Ако не си част от отговора, значи си част от проблема. Тази стара максима е на път да се превърне в дипломатическата аксиома на следиракската външна политика. Или поне на нейното сегашно състояние. Голямата игра на дипломация претърпя сериозни промени, но правилата си остават старите. Доказа го поредният рунд в трансатлантическите отношения, във вътрешноевропейските отношения, в променените американски представи за външна политика и в американско-руските взаимности и противоречия на световната политическа сцена. Иракската война и нейните последици нарисуваха с жестока четка много нови черти в характера на международната политика. Тя все повече прилича на геостратегическо състезание, в което трудно се долавят контурите на модерната концепция за съюзи.Дипломатическите консултации около новия проект за резолюция на Съединените щати, който бе връчен на страните членки на Съвета за сигурност на ООН в края на седмицата, са много показателни за промяната. Проектът предвижда разполагане в страната на стабилизиращи многонационални сили под егидата на ООН и под единно командване и по-голяма роля на организацията в следвоенното възстановяване. В дипломатическите среди се твърди, че в ООН са посрещнали хладно новия американски проект за Ирак. Аргументът за това бил, че той предлага малко по-голяма възможност за ускорено прехвърляне на властта на иракчаните, но недостатъчно доказателства за радикалната промяна в подхода към мира, който бе препоръчан от ООН и някои страни членки. Генералният секретар на световната организация Кофи Анан заяви, че не е убеден във възможностите на новата американска проекторезолюция за Ирак. Очевидно резолюцията не отива в посоката, която препоръчах, но трябва да се запозная с нея по-подробно, каза Анан. Не откриваме в текста предложенията, които ние с Германия направихме по най-важните точки, каза френският представител Дьо ла Саблиер след края на първите консултации по новия проект в Съвета за сигурност. Според него и в преработения си вариант резолюцията дава на ООН само спомагателна роля в Ирак. По-вероятно е обаче реакцията да е не толкова хладна, а просто предпазлива. Независимо от съдбата на американския проект и съответните консултации по него, вече е време за осмислени отговори на въпроса какво се случи с външната политика на Франция, Великобритания, Германия, Съединените щати и Русия. В европейската част на тези отношения на пръв поглед има съществени прилики с картината, позната от 50-те години насам. Франция продължава да е твърде самостоятелна по отношение на Америка. Великобритания е отчетливо проамериканска, а Германия пак е с амбиции за посредничество, въпреки иракската пауза, в която зае прекалено профренска позиция. И така загуби за момент класическото си поведение на посредник в американско-френските противоборства и различните представи за световно устройство. Германският канцлер Шрьодер очевидно е направил извода, че и в този момент загубата на посредническата роля едновременно е и стесняване на периметъра за международно влияние, без което в условията на рецесия е непомерно трудно. Премиерът Тони Блеър също разбра, и то от собствената си Лейбъристка партия, че отиде твърде далеч в специалните отношения със Съединените щати. Френският президент Жак Ширак пък се увлече в прекалено самостоятелна игра, без да има абсолютната сигурност, че общият дипломатически фронт няма да се окаже повече желание, отколкото действителност. Вестник Монд например твърди, че по въпроса за Ирак разбирателството между Париж и Берлин даде по-голяма тежест на антивоенната позиция, но не реши основната дилема. Не казвам бяло, само защото американците казват черно, заявява сега Жак Ширак. Медиите напомниха на Ширак и Блеър една случка отпреди 47 години, която остана в учебниците по история като Суецката криза от 1956 година. Тогава френско-британските действия бяха провалени от американско-съветското съглашателство. Точно оттогава френската политика е прекалено еманципирана от Съединените щати, а британската - прекалено близка. Но е факт, че нито френската дистанция, нито британската близост помогнаха на Париж и Лондон да имат през годините върху политиката на Вашингтон влиянието, което биха желали. Така е може би и сега, когато става ясно, че предвоенната обстановка се различава съществено от следвоенната. Показа го и срещата Буш-Путин. Те двамата винаги се срещат накрая, както беше и по време на дипломатическия маратон по време на 58-ата годишна сесия на Общото събрание на ООН. Направиха го не къде да е, а в Кемп Дейвид, една резиденция, натоварена с много смисъл от недалечното минало. Според руските анализатори Путин ловко и умело маскира конфликтите, като извежда на преден план във външната си политика идеята за сътрудничество между Русия и Съединените щати в борбата с международния тероризъм. Аргументът е мекото изтласкване на американските бази от територията на ОНД. Американските наблюдатели пък казаха, че не е особено добре ООН да се пренебрегва и припомниха златното правило, че прагматизмът и политиката вървят ръка за ръка. След срещата с Путин американският президент пък показа, че се е вслушал повече в съветите да се опре на публичната дипломация. В дипломатическа мисия се включи и първата дама Лора Буш, която е в състояние да повлияе върху отношенията с Франция и Русия.Между Вашингтон, Москва, Париж, Лондон и Берлин има много стереотипи в поведението, но очевидно има и много промени, които постепенно променят правилата на голямата игра. Те бяха част от проблема с Ирак, следователно със сигурност са и част от отговора за новите правила в международната политика. Дипломацията между тях отново си вдига цената. Толкова, колкото трябва да бъде в момент, в който оръжията не вършат работа и в който има нужда от модерна концепция за международни отношения, основана на взаимна отговорност.

Facebook logo
Бъдете с нас и във