Банкеръ Weekly

Общество и политика

СЛАДКИЯТ БИЗНЕС С ГУБЕЩИТЕ ПРЕДПРИЯТИЯ

Народът бързо разбра какво е приватизация. Една част от него дори я обикна от пръв поглед. Началото на процеса бе дадено на 8 май 1992 г. с приемането на Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия (ЗППДОП). Същият закон определи и органите, които имат право да продават предприятия - ресорният министър, Агенцията за приватизация, общинските съвети, МС... Регламентиран бе и начинът за смяна на държавната собственост: открита продажба, публичен търг на пакети от акции, публично оповестен конкурс или преговори с потенциални купувачи. Да се чуди при това положение човек как маса нещо у нас се разпродаде бързо и на тъмно - под масата. Но това е друг проблем.


Докато чакаха регламентираната приватизация, редица предприятия го докараха до несъстоятелност и ликвидация. Разбира се, нито несъстоятелността, нито ликвидацията означават, че въпросните дружества просто престават да съществуват. Напротив, те така болезнено напомнят за себе си със своя недоимък, че и държавата, и кредиторите бързат да им намерят колая. На някои може да се стори странно, но след първоначалното дърпане днес кандидат-купувачи за несъстоятелните предприятия съвсем не липсват. Дори ако се съди по досегашната практика, за покупката на подобни фирми наддават повече от един кандидат. И този интерес не е случаен.


Губещо предприятие се обявява в ликвидация, когато активите му са достатъчни да покрият задълженията. Тогава производствената дейност се прекратява, а персоналът се освобождава. В Търговския закон (глава 17) на ликвидацията са посветени едва осем членове и инициативата по цялата операция е поверена на собственика на дружеството - ресорното министерство. Той определя и ликвидационната комисия. По традиция за ликвидатор се назначава досегашният управител, въпреки че в много от случаите именно неговите действия (или бездействия) са причината за струпалите се беди. От друга страна обаче, той най-добре познава особеностите на съответното производство, а една от основните задачи на ликвидатора е да установи размера на натрупаните задължения. Успоредно с това принципалът назначава експертна група от лицензирани оценители, които в рамките на един месец извършват преоценка на активите на предприятието. Оценката може да се завиши с около 10% в зависимост от репутацията на дружеството и производствените му възможности. Преди да се изпрати на потенциалните купувачи, тя се обсъжда и приема от ликвидационната комисия.


При плащането собственикът обикновено изисква 30% от сумата да се преведе в рамките на една седмица. Останалата част от парите трябва да се издължи до месец. В случай че цената надхвърля няколко милиарда лева, срокът може да бъде удължен до три месеца. Но ако на определената дата парите не пристигнат, потенциалният купувач губи правото си върху първоначално преведените 30% от сумата.


При повече от една оферта с приблизително еднакви условия по плащането предимство се дава на тази, която предлага повече инвестиции в предприятието и осигурява нови работни места. Задължение на продавача е да се разплати с кредиторите на дружеството, а остатъкът от сумата (ако има такъв) се внася в републиканския бюджет. Такъв бе случаят с продажбата на санданското предприятие Санел, което на 15 юли 1997 г. бе обявено в ликвидация. Три месеца по-късно то вече принадлежеше на австрийския предприемач Херман Дар. Преоценката на активите на Санел възлезе на 1046 млн. лева. До търга бяха допуснати две фирми. При наддаването австриецът предложи 1150 млн. лв., докато местният кандидат-купувач Бодис ООД оферира само 1090 млн. лева.


Номерът с ликвидацията невинаги минава. Някои предприятия са така опоскани, че откъдето и да ги погледнеш, не са в състояние да покрият задълженията си. Тогава се пристъпва към обявяване в несъстоятелност. Естествено, ако Агенцията по приватизация прояви интерес към подобно дружество, процедурата по несъстоятелност се прекъсва. Но ако АП не съумее да го продаде за четири месеца, тя се възобновява отново. Чрез агенцията например нов собственик си намери пернишкото предприятие Феромагнит. Неуспешен обаче се оказа опитът на Агенцията за приватизация да продаде ботевградското предприятие за полупроводници Микроелектроника. Според договора, сключен с кандидат-купувача Секюримарк, до 10 май тази година той трябваше да заплати над 0.7 млн. щ. долара. Но след като парите не бяха получени и до 10 юни, АП отмени решението си и делото по несъстоятелност на Микроелектроника бе възстановено.


Вторият начин за продажба при несъстоятелност е чрез т.нар. суапова сделка дълг срещу собственост. Потенциалният купувач сключва договор за цесия с всички, на които предприятието дължи пари. Така в качеството си на негов основен кредитор той предявява претенции за част от собствеността му. В същото време лицензирани експерти извършват преоценка на активите. Според новата им стойност вземането на основния кредитор се трансформира в процент от собствеността на дружеството. Обикновено този процент е повече от 50, тъй като става дума за декапитализирано предприятие. А когато продавачът, т.е. ресорното министерство, реши да се освободи и от миноритарния пакет акции, първа опция за изкупуването им има новият собственик.


Чрез суапова сделка от несъстоятелност успя да излезе пловдивската фирма за зърнени храни Деметра. Новият й собственик - кооперация Симит 1000, изкупи задълженията на всички кредитори на стойност 446.354 млн. лева. Преоценката на активите на дружеството пък показа, че те възлизат на 991.7 млн. лева. От тази сума бяха извадени задълженията към основния кредитор - Симит 1000, и по този начин се формира окончателната цена на дружеството - 545.344 млн. лева. В крайна сметка срещу своето вземане кооперацията придоби 81% от собствеността на Деметра.


Третият начин за покупка на предприятие в несъстоятелност предвижда по-гъвкави форми на договаряне. Обикновено купувачът се задължава да преведе по сметката на синдика сума, достатъчна за пълното възмездяване на кредиторите. Срещу нея предварително се гарантира процент от собствеността (над 50%), който новият собственик ще получи. Сделката не изключва и договарянето на допълнителни изисквания като сума на инвестиции, разкриване на работни места, запазване на предмета на дейност и т.н.


Предизвикателството в случая е процентът собственост, който инвеститорът ще придобие. На практика при представянето на своята оферта той все още не знае на колко ще възлезе преоценката на активите. Купувачът обаче е напълно наясно със ситуацията, в която е изпаднало предприятието, със задълженията му, старата оценка, балансовите резултати от основната дейност, а е обещал и инвестиции. На всичко отгоре последната дума имат кредиторите. Съответният окръжен съд само констатира мнението им и одобрява или не оздравителната програма.


Досегашната практика показва, че няма отхвърлен саниращ план. И причината е съвсем проста. Кредиторите веднага получават вземанията си, които от години не са обслужвали и обикновено отдавна са отписали. Другият вариант е разпродажба на предприятието на парче - една дълга, сложна и пълна с финансови неизвестности процедура.


След като кредиторите подкрепят оздравителния план, продавачът предава договорения дял от предприятието. Следва преоценка на активите и тогава се вижда кой е спечелил - новият или старият собственик. Ако инвестираната сума за придобиване на мажоритарния пакет е по-голяма от новата му стойност, излиза, че се е излъгал купувачът. Но обикновено до такива ситуации не се стига. Принципалът е заинтересован да изтъргува дружеството, независимо от цената, тъй като държавата е поела ангажимент пред МВФ и Световната банка да се отърве от несъстоятелните си дружества. А крайният срок за отчитане на резултатите наближава.

Facebook logo
Бъдете с нас и във