Банкеръ Weekly

Общество и политика

СИЗИФ ИЛИ ФЕНИКС Е БЪЛГАРСКАТА ДЕСНИЦА?

Тезата, че българската десница е в криза, определено е популярна сред политиците, анализаторите и журналистите. Някои дори наричат кризата дълбока, трайна, хронична. В полза на подобни оценки се привеждат редица аргументи, повечето от които изглеждат трудно оспорими.На първо място обикновено се изтъква продължаващият процес на фрагментаризиране на дясното политическо пространство. От предишния лидер на десницата - СДС, се родиха множество партии, поне три от които (самият СДС, ССД и ДСБ) имат амбиции за водеща позиция. Старите коалиции се разпаднаха или съществуват формално, новите определено не въодушевяват нито избирателите, нито анализаторите. Доминират центробежните сили, политическият диалог е замрял или върви трудно, изгледите за стабилно политическо партньорство с видим практически ефект са слаби.Вторият често срещан аргумент за тежката криза в десницата е отслабналото електорално влияние и спадналият й авторитет. За пръв път от началото на прехода дясното пространство не е в състояние да излъчи партияпретендент за победител в изборите; конкуренцията там ще се води за второто място. С дясното не се съобразяват както преди, а понякога за него дори говорят с известно пренебрежение или злорадство. Политическите сили, които избягват да се определят като леви или десни (главно от днешното управляващо мнозинство), определено гледат наляво и кроят планове за запазване на политическото си влияние чрез варианти на коалиране с предизвестения победител - БСП. Трето, често се подчертава, че липсва яснота по бъдещето на десния политически проект за България, след като едната от двете основни цели на десницата в прехода (членството на страната в НАТО) е постигната, а другата (членството в ЕС) е на една ръка разстояние. Тепърва предстои да се види какви ще бъдат основните вариации на десните идеи и практически политики при основните субекти в тази част на политическия спектър. По-критичните анализатори (и някои амбициозни смутители на вътрешнопартийното спокойствие) твърдят дори, че днес дясното у нас не е в състояние да прави политика.На основата на тези оценки не са изненадващи прогнозите, че в краткосрочна перспектива едва ли може да се очаква позитивен изход от кризисното състояние на десницата. За мнозина българските десни се превръщат в един модерен събирателен образ на митичния Сизиф, който - ако не вечно - още дълго време ще пъшка под непосилното бреме на проблемите си.Има обаче и други оценки за процесите в десницата у нас. Те не толкова отричат фактите на кризатаколкото интерпретират по различен начин съдържанието и перспективите за решаването й. Ключовата изходна предпоставка, от която тръгват подобни анализи, е, че всъщност в българското дясно пространство не се случва нищо извънредно, уникално, още по-малко - трагично. Както и в много други отношения, ние просто следваме общите закономерности на посткомунистическия преход. В подкрепа на тази теза се привеждат фактите, че в Полша, Чехия и Унгария преструктурирането на дясното пространство започна доста отдавна и също имаше тежки измерения и последици, някои от които не са преодолени и до днес. Всъщност става дума за процес на съзидателно разрушаване на старите политически структури, който неизбежно води до нормализация на дясното, до кристализиране на нови идентичности и нови опорни точки на дясната политика в неизбежното й многообразие. Това е хипотеза, според която - след известен период на мъчителна трансформация - част от българската десница ще възкръсне като птицата Феникс от пепелта.Анализаторите, които защитават тази гледна точка, с основание обръщат внимание, че ако от социологическите проучвания преминем към реалното съотношение на политическите сили, положението съвсем не е толкова трагично за десницата. В полза на тази оценка говорят и резултатите от местните избори през октомври 2003 г., когато на много места в балотажите десните партии, но преди всичко - дясноориентираните избиратели, се обединиха и надделяха над водещите със значителна преднина кандидати на левицата. Съвсем не е изключено под някаква форма този феномен да се повтори и на предстоящите парламентарни избори, особено ако се има предвид, че смятаната за основно преимущество на БСП монолитност вече не е така непоклатима. В този контекст би трябвало да се обърне сериозно внимание на най-новото развитие на ситуацията в левите партии в посткомунистическа Централна Европа. Фактите доказват, че процесите на преструктуриране на политическото пространство, макар и с известно закъснение, обхващат и левицата, и то именно след успешното финализиране на европрисъединителните процеси. Това, че нещо подобно ще се случи и у нас, едва ли подлежи на съмнение, а обстоятелството, че то все още не е започнало, зарежда нашата левица с допълнителни вътрешни напрежения и конфликти. Както анализаторите, така и политиците знаят, че всяка криза носи със себе си не само негативни последици, но и потенциал за позитивно развитие, за откриване на нови, по-добри политически решения. В дългосрочен план днешните процеси в крайна сметка ще се отразят благоприятно на българската десница, но това не отменя големия въпрос какво трябва (и какво могат) да направят десните през оставащите десетина месеца до следващите парламентарни избори. Тук се изправяме пред (поне) четири съществени въпроса.Първият въпрос е какви цели ще си постави в краткосрочен план българската десница и какво ще разбира под успешно реализиране на тези цели. Всичко в политиката започва и до голяма степен зависи от формулирането на целите и критериите. Разбираемо е, че отделните десни формации ще преследват различни цели в съответствие със спецификата на вътрешните процеси във всяка от тях. Много важно е обаче генералната посока (и в някакъв метафоричен смисъл - общата цел) да бъде съдържателна и стратегически перспективна. Ясно е, че целта да се възпрепятства на всяка цена идването на БСП на власт не може да генерира такава перспектива, нито да предложи солидна основа за трайни съюзи вдясно. Софийската местна коалиция е само едно от доказателствата за това. Вероятно по-важно в стратегически план за десницата е да се намерят точните реални места или ниши на всяка от заслужилите доверието на избирателите десни партии в едно европеизиращо се българско политическо пространство. Така, както бе основен двигател на икономическите реформи на прехода, отново десницата е призвана да поведе необходимата политическа трансформация, която да премахне опасността от израждане на българската демокрация във фасадна конструкция. За целта е необходимо всяка реална (а не виртуална) дясна партия да намери своята идентичност, а всеки сегмент на дясноориентирания електорат да намери своето автентично политическо представителство. По обясними причини днес един от най-трудните въпроси е кои партии ще се наложат в близко бъдеще в дясното (и оттук - в националното) политическо пространство, с каква идентичност и с цената на какви компромиси. Сложността идва не само от факта, че повечето десни партии са изправени пред болезнената дилема дали да търсят последователно своята идентичност чрез самостоятелно явяване на изборите, или да играят на сигурно, като отсега се опитат да договорят коалиционни схеми, гарантиращи им присъствието в следващия парламент. (Засега само ДСБ е заявила твърдо ориентацията си към първия вариант.) Компликациите се подсилват и от традиционното използване на въпроса за идентичността в борбата между настоящите ръководства и групите, претендиращи да ги изместят от партийния връх или де факто да определят политиката на партиите. В това отношение най-типични са видимите противоречия в СДС и не толкова явното противоборство в БЗНС-НС. Вътрешнопартийната опозиция изглежда склонна да се възползва от обстоятелството, че лидерите ще бъдат принудени да поемат голям личен риск, ако отстояват докрай тезата за самостоятелното участие в изборите като единствен сигурен критерий да се установи кой колко струва в дясното пространство.Към неяснотата в ясно определилите се като десни формации трябва да прибавим и тоталната каша в управляващото НДСВкъдето, изглежда, основната разлика между борещите се за надмощие десни и леви групи е дали да се отива на евентуална управленска коалиция с БСП или не. Това си позволиха да потвърдят официално дори и от Позитано 20 - наскоро заместник-председателят на соцпартията Румен Овчаров заяви в интервю, че подобно сближаване ще бъде възможно само ако в царското движение победят добрите. Следващият, не по-лесен за прогнозиране въпрос е какви форми ще приемат конкуренцията, диалогът и евентуалното партньорство между десните формации, каква ще бъде основата за евентуалното сближаване в десницата като цяло или в отделни нейни сектори. На сегашния етап преобладава острата конкуренция, преминаваща в открита война. Това до голяма степен е неизбежно поради политически, психологически и личностни причини. Така или иначе всяка от десните партии разчита да отнеме част от избирателите на останалите формации вдясно. Такива размествания на пластовете са естествени в процеса на кристализиране на новите идентичности на десните политически субекти и не бива да се драматизират.Не трябва обаче да се забравя, че ще мине известно време и много от днешните ситуационни фактори ще отшумят. Всеки ще намери своята ниша, а отделните електорални групи в дясното пространство ще се ориентират към своите автентични политически представители. Дотогава не бива да се подхранват излишни илюзии или да се форсира изкуствено постигането на съгласие, лишено от солидна основа. Опитите за изграждане на съюзи, които изглеждат лишени от принципна ценностна и морална спойка, могат да се окажат не по-малко вредни за възраждането на десницата, отколкото актовете на взаимна враждебност. Моментът на съзряване на отделните части на десницата за партньорство ще настъпи неизбежно, но това ще стане, когато му дойде времето. Днес от най-голяма полза са реализмът, спокойствието и сдържаността. Изострената конкуренция вдясно поражда естествени емоции, но би било най-добре да не се налива масло в огъня. Накрая, процесите в десницата ще продължат да се влияят от трансформациите в останалата част от политическия спектър с оглед възможните конфигурации на следващото управление на страната. Днес се коментират различни, дори фантастични варианти за бъдещата управляваща коалиция, като повечето от тях включват неизменно БСП, НДСВ и ДПС. Ала това са само прогнози. Не е изключено част от десницата да бъде изправена пред голямото изкушение да влезе във властта, включително с благородната цел да осуети управление, доминирано от социалистите. Това на свой ред ще постави нови сложни проблеми, свързани с идентификацията на дясното пространство и взаимоотношенията в него. Още повече, че от началото на прехода българската десница е била принудена да върши доста работи, които левицата не поиска, не посмя или не можа да направи, въпреки призванието и претенциите си.Така или иначе може би е полезно - поне за известен период - българските десни партии да спрат постоянно да се съизмерват с БСП. Просто защото са на друга фаза на развитието си. Както казва народът, левицата отива там, откъдето десницата вече се връща.

Facebook logo
Бъдете с нас и във