Банкеръ Weekly

Общество и политика

ШРЬОДЕР МЕЖДУ ИЗБОРИТЕ И ГЕОПОЛИТИКАТА

Старо правило е, че външнополитическите теми не пълнят изборните урни. Още по-старо правило е, че по време на избори международната политика живее от символи. Само седмица преди парламентарните си избори Германия, която до този момент символизираше непоклатимостта на тези правила, направи сякаш всичко, за да ги опровергае. Непоклатима остава само психологията на германския избирател. Желанието му за промяна е толкова силно, колкото и страхът от промяната. Гласоподавателят между Рейн и Шпрее по традиция изчаква поне втория мандат на този, когото веднъж е избрал, и чак след това взема решение да го сменя. Така е било от Конрад Аденауер през Хелмут Шмит до Хелмут Кол. Въпросът как ще е след първия мандат на Герхард Шрьодер дни преди изборите е открит, а отговорът е непредсказуем. Социолозите казват, че предизборната битка е в позиция реми. До 18 часа на 22 септември нито Герхард Шрьодер, нито консервативният му съперник от Бавария Едмунд Щойбер могат да са сигурни в победата си. Всъщност много отдавна, през 1957 г., единствен Конрад Аденауер си е позволявал демонстрация на увереност, която никой немски политик след него не е посмял публично да изрече. Аденауер казал: Мога да загубя изборите само ако утре вестниците напишат, че ям пържени кучета.Последната фаза на германската предизборна борба направи тези избори най-особените. Причините са две. Едната е, че за първи път в най-новата история на германските избори външната политика засенчва главното, което интересува германския избирател - данъците и безработицата. Втората особеност на сегашните избори е, че за първи път в следвоенната история на американо-германските връзки отношенията изглеждат толкова студени. Своеобразно потвърждение на факта, че светът наистина се е променил и че на новия политически век не му липсва екстравагантност. Отношенията между Съединените щати и Германия минаваха за образец през последните 50 години. Нещо повече, по тях се мереха трансатлантическите отношения като цяло. Ритуалът бе пазен и всеки път, особено преди избори, допълван. Поне в учебниците по история на дипломацията се съхраняват ключовите изречения, казани от американските президенти на германска територия. Началото на ритуала бе положено от Джон Кенеди, който през 1963 г. в Западен Берлин изрече на немски: Аз съм берлинчанин. Последваха го Линдън Джонсън (1967 г.), Ричард Никсън (1969 г.), Джералд Форд (1975 г.), Джими Картър (1978 г.), за да се стигне до Роналд Рейгън и 1987 година. Тогава от Западен Берлин Рейгън, който пое политическия си път със славата на второкласен актьор, а после съсипа империята на злото, каза на Михаил Горбачов: Г-н Президент, отворете тази врата и сринете тази стена. Седем години след него, през 1994 г., Бил Клинтън също проговори на немски, а ключовото му изречение бе: Нищо няма да ни спре. Всичко е възможно. Берлин е свободен. После, през 1998 г., пак от Германия допълни: Берлин си остава Берлин. Тогава Германия бе в предизборна треска, а американският президент деликатно даваше подкрепа на християндемократа Хелмут Кол, който драматично изгуби изборите от социалдемократа Герхард Шрьодер. Добре е да се припомни как Бил Клинтън и Хелмут Кол използваха грандиозните декори на Сан Суси, лятната резиденция на пруския крал Фридрих Велики, за да подчертаят две неща - в германо-американските отношения няма и минимален повод за загриженост, трансатлантическата връзка и присъствието на Съединените щати в европейските дела не подлежат на съмнение. Четири години по-късно картината е друга. През 1999 г. пламна войната в Косово. А дошлата на власт през 1998 г. червено-зелена коалиция в Берлин бързо събу маратонките на пацифизма и подкрепи Съединените щати. Сега, през септември 2002 г., всичко изглежда по новому. Германия, въпреки левоориентираното си управление, няма проблеми с политическия пацифизъм. Тази черта на социалдемократите и особено на участващата в управлението зелена партия на Йошка Фишер от дългия опозиционен период е в миналото. Сега американо-германските отношения добиха минусова температура заради... Ирак. Едва ли основните мотиви на канцлера Герхард Шрьодер и външния министър Йошка Фишер за рязкото отдръпване от Съединените щати са човешките права и традиционните антивоенни настроения от времето на младостта им. Вярно, навремето Герхард Шрьодер като политик в провинция Долна Саксония е организирал в Хановер антивоенни демонстрации срещу войната в Залива, а Йошка Фишер е бил един от най-изявените бунтари срещу военните бази на НАТО в Германия. Но Шрьодер и Фишер никога не са крили, че имат конфликтни полета в американската си политика. Като се почне от смъртното наказание в Съединените щати, премине се през търговските войни и плановете за противоракетна отбрана и се стигне до актуалното разминаване по темата за Международния наказателен съд. Мъжете, които определят външната политика в Берлин, имат и едно важно предизвикателство. Тримата отвъд Океана с решаващ глас за междудържавните отношения са експерти по Германия. Вицепрезидентът Дик Чейни, държавният секретар Колин Пауъл и съветничката по национална сигурност Кондолиза Райс са участвали в голямата игра за формулиране на решението за обединението на Германия и за сключването на Договора 2+4. Чейни като военен министър и Пауъл като началник на Генералния щаб бяха хората, които анализираха военните аспекти на обединението, а Райс участваше в подготовката на срещата Буш-старши - Горбачов и съветваше президента за евентуалната реакция на бившия Съветски съюз след падането на Берлинската стена. Емоционалните ветрове между Берлин и Вашингтон не са били толкова лоши от 1948 г. насам, твърдят познавачите. Парадоксалното е, че актуалната американо-германска драма е в дисхармония с историческите обстоятелства. Падането на Берлинската стена и атентатите от 11 септември са две събития, които наистина промениха координатите на световната политика. И все пак нормалният въпрос е: предизборни или геополитически обстоятелства са основните причини за риска, който Герхард Шрьодер пое с американската си политика? Отговорът е - и двете. Преди около месец Шрьодер и неговото управление стояха много зле в социологическите проучвания. Скандалите с шефа на Дойче Телеком Рон Зомер и особено скорострелната оставка на военния министър Рудолф Шарпинг одраскаха доверието на избирателите и смъкнаха много проценти от рейтинга на социалдемократите. После Шрьодер, за разлика от Щойбер, показа бърз рефлекс по време на наводненията. Той просто бързо отиде там, където природната стихия срина всичко построено през последните десет години. След това последва и категоричното не на американските планове за война срещу Ирак. Очевидно е заработил тънкият усет на политика, който добре знае, че темата пари по време на избори изостря и най-флегматичните сетива на избирателя. Едва ли в ухото на германския данъкоплатец звучи добре противопоставянето - милиарди евро за наводненията и милиарди долари заради военна кампания срещу Саддам Хюсеин. Да, Шрьодер има сериозен предизборен мотив да се скара със Съединените щати и лекомислено да не играе по правилата на дипломацията. Думите рецесия, неизпълнени обещания за намаляване на безработицата, бюджетен дефицит бяха забравени заради... Ирак. А тъкмо тук съперникът му Едмунд Щойбер закъсня. Той показа бавна реакция и за наводненията, и за отношението си към проблема Ирак. Според последните социологически проучвания, социалдемократи и християндемократи си поделят по 38% от симпатиите на избирателите, но Герхард Шрьодер е предпочитан от 53% от германците, а Едмунд Щойбер само от 35 на сто.Шрьодер пое безпрецедентен риск, когато заговори за германския път. Последиците могат да бъдат сериозни не само за американо-германските отношения, но и за НАТО, и за единната европейска политика за сигурност. Даже французите, които досега държаха запазената марка за дистанция към Съединените щати, изглеждат объркани от германското поведение. В лагера на голистите вече се чуват помирителни гласове за американските планове. Президентът Жак Ширак намира войната за последната опция само с ООН и ако връщането на инспекторите в Ирак удари на камък. А във Франция същите имат сериозни геополитически опасения, за които говори германският външен министър Йошка Фишер. Неотдавна в едно интервю той попита: Съединените щати разполагат със средствата да сменят режима в Ирак, но дали са наясно с рисковете и последиците?. Опитният Фишер няма как да не си задава въпроси от рода на: какво ще последва след налагането на изцяло нов ред в Близкия изток, и то не само във военно, но и в политическо отношение? Отговорът е очевиден - това би могло да означава едно десетилетно присъствие на Съединените щати в региона. Дали обаче американците са готови за това е спорно. Проблемът ще се появи после. Фишер си представя картината така: Когато те приключат своето присъствие, тогава ние, европейците, като непосредствен съсед на региона, ще носим фаталните последици. Тези въпроси и отговори на Фишер обясняват и геополитическите причини на Шрьодер. Те обаче са известни много преди Буш да се захване с темата Ирак по същество и това предполагаше да не се погазва основният принцип на дипломацията - принципът на балансираните средства. Точно той винаги е бил ключ към големите възможности на тайната дипломация, която междувпрочем е имала успех особено по време на избори. Но както споменах в началото - не пусна гласове в урната.

Facebook logo
Бъдете с нас и във