Банкеръ Weekly

Общество и политика

ШАРОН И АРАФАТ ИГРАЯТ С ЦЕЛОСТТА НА СВЕТА

Ариел Шарон има едно качество, което го прави уникален. Бившият генерал, а сега министър-председател на Израел не се съобразява с никого. Шарон, изглежда, не се впечатлява много и от деликатното положение, в което поставя единствения световен лидер, притежаващ властта и влиянието да промени нещо - американският президент. И то в момент, когато Джордж Буш подготвя почвата за втората фаза на войната срещу тероризма. Хаосът и насилието, които отново обсебиха израело-палестинските отношения, сега са всичко друго, но не и предпоставка за консолидиране на международната общност в името на антитероризма. Шарон вече веднъж направи този фокус. През септември 2000 г. о.з. генералът посети свещеното място Храма на хълма край Ерусалим и събуди религиозен гняв, който изби в кървави сблъсъци. Тогава той не само изненада света, но направи от тогавашния израелски премиер Ехуд Барак и палестинския водач Ясер Арафат заложници на фанатиците. Шарон просто и ефикасно предизвика втората палестинска интифада и спечели премиерския пост. Но тогава залогът зад такъв рискован ход бе несравнимо по-малък.И Арафат има едно качество, което го прави уникален. Той се съобразява единствено със собствената си кауза. А единственият компромис, който не би допуснал, е да се съобразява с... Ариел Шарон. Ясер Арафат наистина винаги е искал много. Ако е възможно цял Израел, но накрая получи... Ариел Шарон, отбеляза един познавач. И досега остава необяснимо защо Арафат отказа офертата на Ехуд Барак, израелски премиер през 2000 г., и не заложи на дипломацията. Тогава палестинският лидер напусна преговорите и яко натегна спиралата на насилието.Прав е и израелският писател Амос Оз, който твърди, че палестинците водят две паралелни войни срещу Израел - едната за своята независимост, която всеки разумен човек би подкрепил, и другата - за разрушаването на Израел в името на един фанатичен ислям. В очертаването на проблема трябва да се отчете и паралелната лична война. Израелецът Ариел Шарон и палестинецът Ясер Арафат, взети заедно, имат и едно общо качество, което ги прави едновременно уникални. Краят на Арафат ще бъде и краят на Шарон. Не е много сигурно дали двамата мъже, които имат решаващия глас за войната и мира в Близкия изток, съзнават или просто неразумно игнорират тази политическа зависимост. И двамата са в капана на собствените си слабости и личната неприязън. Нито Щарон ще спечели с танковете, нито Арафат с терористични атаки. Централата на президента без държава Ясер Арафат в Рамала се превърна в таксиметрова стоянка за танковете на Ариел Шарон. Подир труповете на десетките израелци, загинали в атентати през последните седмици, танковете изглеждат като логична самозащита срещу терористи. Политическата логика обаче превръща тези танкове около централата на Арафат в Рамала в духовната храна за следващите терористи. Впечатляващата демонстрация на сила не е изненада, защото никой не се е съмнявал в нея. Изненадата идва от друго. Оказва се, че личната неприязън може да е толкова силна, че да елиминира всякаква логика. Единственият смисъл на сцената танкове като таксита остава за екстремистите и фанатиците, защото те се чувстват във форма само тогава, когато са извън контрол. Смисълът трудно откриват и във Вашингтон, Брюксел и Москва. Върховният представител на Европейския съюз за външната политика и сигурността Хавиер Солана е много точен, когато казва, че Ариел Шарон и Ясер Арафат са хора на повече от 75 години, които живеят с този конфликт твърде отдавна... Би било много добре и други хора, от по-ново поколение, да се опитат да постигнат нещо. Наистина би било добре да се мисли за новото поколение. Реалността обаче е друга. Шарон и Арафат са единствените възможни събеседници. С тях трябва да се договарят компромисните условия.Президентът Буш осъжда атентатите, Русия разтревожена заема председателското място в Съвета за сигурност на ООН, европейците отново правят близкоизточната си политика със забавени движения. Всички те призовават за намаляване на напрежението и прекратяване на огъня в момент, в който Ариел Шарон заповядва на началника на Генералния си щаб да постъпи с Ясер Арафат така, както изисква обстановката. Международната общност следва пътя, който много пъти й се е налагало да извървява заради близкоизточния омагьосан кръг. Телефонни разговори, призиви, предложения за мирни конференции, спешни срещи на различни равнища... И този път всичко е налице, но без особено въздействие върху насилието и хаоса. Моментът обаче е уникален, защото системата на международни отношения има нови координати, поставени от обявената война срещу тероризма. В този смисъл е наивно да се мисли, че основните играчи от световната политика имат някакъв интерес от новата близкоизточна криза. Неотдавна Съединените щати инициираха и подкрепиха резолюция 1402 на Съвета за сигурност на ООН. Збигнев Бжежински нарече подкрепата на Вашингтон за създаването на палестинска държава историческа, но след израелското нахлуване в палестинските територии заговори за историческа непоследователност.Президентът Джордж Буш действително е в затруднено положение и неговата администрация е изправена пред особено изпитание, защото тероризмът, срещу който поведоха война, засега печели в Близкия изток. Събитията там са най-неподходящият пример за новата американска доктрина. Вестник Фигаро даже отиде твърде далеч в коментара си и написа, че доктрината Буш започва да се разпада. Дали това е така, е съмнително, но има достатъчно индикации за проблеми. Очевидното е, че рисковете пред Вашингтон нарастват. Първо, дуетът Шарон-Арафат пропилява времето, което е необходимо за подготовката на следващата фаза на войната срещу тероризма. Правителството в Лондон например отказа да публикува досието, с което да се разкрият доказателствата срещу Саддам Хюсеин, че не спазва резолюциите на ООН и създава оръжия за масово унищожение. Подобно досие Тони Блеър публикува в навечерието на военните удари срешу Афганистан. Сега британският външен министър Джак Стро заявява, че в близко бъдеще не предстои американско нападение срещу Ирак. Второ, потенциалните цели, като Ирак, стават особено неподходящи заради отнетата възможност да се съчетаят интересите с арабските страни. Колкото повече се задълбочава израело-палестинската парализа, толкова отслабва възможността за влияние сред арабските поддръжници. Египет например ограничи контактите си с Израел до онова, което подпомага палестинската кауза. Стигна се дотам, че Кувейт, най-близкият съюзник на Съединените щати, призова Вашингтон да престане да води политика, която допринася за продължаването на израелската агресия в Близкия изток. Йордания също се бори с изкушението да прекъсне отношенията с Израел. Възможна е верижна реакция сред арабските страни, която може сериозно да попречи за събирането на коалиция срещу Багдад. Трето, всички, включително и вътре в Америка, очакват Вашингтон да не стои със скръстени ръце и час по-скоро да се намеси като истинския посредник. Това обаче е много трудно, защото е необходимо сътрудничеството на Ариел Шарон, а няма категорични сигнали, че то може да бъде осигурено без тежки условия. В самата американска администрация, изглежда, също има противоречия. Белият дом обвинява преди всичко Ясер Арафат, че не е способен да направи нещо съществено срещу тероризма, а Държавният департамент отчаяно призовава Ариел Шарон към сдържаност и твърди, че изгонването на Арафат или изгнанието му не е решение. Той ни е необходим там, т.е. в Рамала, каза държавният секретар Колин Пауъл пред телевизионния канал Ей Би Си. Четвърто, Съединените щати имат проблеми и с европейските си съюзници, които възприемат конфликта по различен начин. За тях американската близкоизточна политика изглежда противоречива, с неясен сценарий и с липса на подкрепа за европейските инициативи. Германия и Франция, които предложиха отделни планове за действие, са повече ангажирани с въпроса как да се гарантира неприкосновеността на Арафат и неговите функции на палестински лидер, отколкото с въпроса какво да се прави с Шарон. Председателят на Европейската комисия Романо Проди предложи мирна конференция, в която да участват израелци, палестинци, САЩ, ЕС, Русия, ООН и умерените арабски държави. Рецептата винаги е една и съща. Не съществува друг начин, освен да се съберат на една маса Съединените щати, Европа, Русия, Обединените нации и двете враждуващи страни... Едностранните посреднически мисии днес нямат тежест, твърди Проди и очевидно има предвид мисията на американския пратеник в Близкия изток Антъни Зини. Европа трябва да решава заедно с останалите. Те ни оставиха настрана и сега виждат резултатите от това, добави председателят на Еврокомисията. Предложението бе веднага отхвърлено от Тел Авив с мотива, че първо е необходимо да се постигне примирие. Лондон, Париж и Берлин искат изтеглянето на израелските войски от Рамала, защото военните операции водят до политическа безизходица. Тази позиция бе подкрепена и от генералния секретар на ООН Кофи Анан.Пето, рискове за американската политика крие и позицията на Русия. Москва един път показа категорично, че заема обща позиция с Европейския съюз. Отказът на Русия от традиционната изцяло собствена позиция, или по-точно показната демонстрация на еднакви възгледи с европейците има по-мащабни дипломатически причини. Русия просто заяви общи действия с Европейския съюз, за да се намерят общи отговори на глобалните предизвикателства. Руският външен министър Игор Иванов даде на една пресконференция пример с кризите в Близкия изток, в Афганистан и на Балканите. По-късно след телефонен разговор с Буш руският президент Путин направи интересно изявление, в което равномерно разпредели отговорността върху Израел и палестинците. Ние осъждаме всички форми на тероризъм и смятаме, че не могат да бъдат постигнати политически резултати с терористични нападения. Това изявление Путин адресира към Ясер Арафат. И допълни посланието в посока Израел по следния начин: Изхождаме от схващането, че ответните действия трябва да съответстват на заплахата.

Facebook logo
Бъдете с нас и във