Банкеръ Weekly

Общество и политика

СБОГОМ НА ПРЕХОДА, ТОВА Е КАПИТАЛИЗЪМ

Почти неприлично е да се пита дали българското общество е в криза. Това изглежда толкова очевидно, че и най-големите оптимисти за бъдещето на страната, и най-твърдите апологети на сегашното политическо управление предпочитат да говорят за трудности на прехода, за перспективите за излизане от сегашното положение, което, разбира се, не е нормално и именно затова е преходно, временно. Отчаяните песимисти, които пък утвърждават непреходността на настоящето, на свой ред го описват в безнадеждни краски, като обществена и политическа безизходица, на която сме обречени. В публичното пространство, общо взето, доминират тези две гледни точки, които, колкото и да са различни - даже противоположни, разглеждат сегашното състояние на обществото като ненормално, кризисно. Затова и изглежда неприлично да се пита дали всъщност сме в криза: нали сме бедни, корумпирани, престъпни, изолирани, непроизводителни и порочни?Нещо повече - кризата на обществото се мисли като цялостна, като засягаща всички важни сектори на съществуването ни. Именно защото е така, ние чакаме не толкова напредък, а спасение от настоящето, не толкова постепенен растеж, а скок в благоденствието, не толкова ограничаване на пороците на обществения живот, колкото премахването им. И понеже всичко това естествено не става, българите изглеждаме толкова разочарована нация че целият заобикалящ ни свят ни се привижда като райска градина, в която всички искаме да попаднем. Същественото е, че зловещото усещане за криза лишава обществото ни от жизненост, от някакъв нормален рационален оптимизъм за бъдещето - нашето и на децата ни, от елементарно национално самочувствие.Е, и - не сме ли все пак наистина в криза, щом толкова единно го мислим и твърдим?Струва ми се важно да се освободим от негативните емоции, с които сме свикнали, и да си зададем този въпрос. Добре, в криза сме, но каква? Стопанска? Изглежда безспорно - страната е затънала в дългове, загубила е външни пазари, обременена е с тежка структурна безработица, неспособна е да осигури елементарни средства за съществуване на милиони свои граждани. Ако се вгледаме по-внимателно обаче, би трябвало да забележим: дълговете са натрупани още в осемдесетте години, които масово се приемат като години на относително благоденствие, основната причина за загубата на пазари все пак е икономическото отваряне на източноевропейските страни и Русия към света, което направи голяма част от нашия износ неконкурентен, безработицата в изключителна степен се дължи на оттеглянето на държавата от нерентабилни производства. Колкото до бедността - милиони българи обедняха просто защото започнаха да получават срещу неефективния си труд това, което той струва.Какво се получава - почти всички признаци на стопанската криза са продукт на някаква нормализация на икономическите отношения. В още по-голяма степен това е валидно за другите сектори на обществения живот. Много често от това се прави изводът, че тези признаци са временни, преходни явления. Или пък - което е противоположната гледна точка - че тъкмо в нормализацията на икономическите отношения е проблема. Нито едното, нито другото е вярно.Преходът от държавноадминистративен социализъм към относително нормално пазарно стопанство доведе само да една криза, свързана с преразпределението на бившите вече държавни ресурси. У нас, както и навсякъде другаде, то протече полулегално, породи капиталите в сенчестия сектор на икономиката, остра борба за политическа власт, криминализиран елит и социална стратификация. Но не заради това преразпределение обществото днес е бедно. Не заради него икономиката е неконкурентна. След дългия тоталитарен сън икономически ние сме там, където винаги сме били: неспособни да произведем два еднакви гвоздея и неспособни да разбирем, че причината за това е в самите нас, а не в опита да се променяме.Има ли смисъл обаче да се твърди всичко това само за да се докаже, че причините за мрачното ни настояще са в недалечното минало - нещо, в което мнозинството хора вече не вярват. Има, но ако минем още една крачка нататък - днес обществото е в такова състояние не просто защото изпитва на гърба си последиците от дългото пребиваване в една абсурдна обществено-икономическа система, а защото най-после започва да ги преодолява. Да вземем реформата в здравеопазването. На повърхността: огромен брой хора са практически лишени от достъп до елементарни здравни услуги. Всъщност: това е ефект от нормализацията на системата на здравеопазването, от възникването на някаква регламентирана връзка между достъпа до здравни услуги и инвестициите в здравния сектор. Този ефект е лош, нехуманен. Това може да не е най-подходящият конкретен вариант за България и да се осъществява отвратително на практика, но оттук насетне, каквото и да става, за социално здравеопазване ще се харчат толкова пари, колкото събира НЗОК. Много е вероятно в резултат на здравната реформа да се случат маса нелицеприятни неща: в разпад е системата на здравна профилактика, появяват се забравени епидемични заболявания, нараства детската смъртност и т.н. Но повече от бюрократичен ред в мръсни и зле оборудвани поликлиники и болници предишната система не можеше да постигне.Време е да разберем, че така нареченият преход свърши и ние живеем - вече и за дълго време - в нормално капиталистическо общество. Угнетени сме от тези проблеми, които го съпътстват и които привиждаме като проблеми на прехода: няма я държавата с голямата тояга, но го няма и морковчето, гарантиращо хляба и ракията на всеки. Няма я всесилната полиция, която мереше с еднакъв аршин инакомислещите и престъпниците, но при която по-спокойно пускахме дъщерите си вечер из тъмните улици. Няма на кого да продаваме и пресолените си консерви, и калпавите компютри. Не можем да получаваме икономически изгоди срещу политическа вярност. Няма кой да поеме отговорност вместо нас, когато дадем власт на поредния политически авантюрист. И още: изобщо да се се надяваме, че всичко това е преход, който ей сега ще свърши, било като ни приемат в НАТО, било като ни приемат в ЕС.Не иде реч за патетично морализаторство. Просто е очевидно, че за да станат възможни позитивни промени в живота ни, първо трябва да приемем, че сме там, където ни е мястото бедна (но все пак европейска) страна с мързелив и недисциплиниран (но общо взето грамотен) народ, корумпирани и цинични (но все пак съблюдаващи правилата на демократичната игра) политици. Трябва да се освободим от усещането, че днешната ни съдба е незаслужена и да престанем да очакваме чудеса. А какво можем да очакваме? Бихме могли постепенно да се захванем с решаването на проблемите, които сами сме си създали през последните 10-12 години. За целта се изисква само едно: да станем по-рационални, което ще рече да бъдем повече граждани.По-конкретно: да разберем, че всички радикални решения са погрешни. Ако приватизацията поражда престъпност, изходът не е в това да спрем приватизацията. Ако повечето от крадците са роми, изходът не е да затворим ромите в гета. Ако престъпниците съд не ги хваща, изходът не е в това да наказваме без съд. Ако не ни харесват политиците, изходът не е в това да не гласуваме.Решаващата нормализация, след която страната ще тръгне напред, е на социалнопсихологическия климат в обществото. Страхът от свободата е винаги страх от нейните последици, а другото име на несвободата е сигурност. Е, нямаме я и няма да я имаме в близкото бъдеще - какво от това?

Facebook logo
Бъдете с нас и във