Банкеръ Weekly

Общество и политика

САЩ МЕЖДУ ДОСТИЖИМОТО И НЕДОСТИЖИМОТО В БАЛКАНСКИЯ ЮГОИЗТОК

Дипломацията е велико изкуство да премълчаваш с помощта на десетки думи онова, което може да се изрази с една дума - твърдят проникналите до тайните на тази древна политическа професия. Изглежда нейният ас в балканската стратегия на САЩ - венцехваленият умиротворител на Босна и Херцеговина Ричард Холбрук, владее това изкуство. Неговите - учудващо шокиращи някои балкански политици - изявления за верижната реакция от войни след пълното разгаряне на Косовската криза неотдавна доказаха това. При аналитичните си пророчества в качеството на частно лице той все пак оповести несъгласието на Вашингтон с подобно развитие. И може би умишлено премълча краткото, но съдържателно словосъчетание поне засега.


До 1989 г., когато рухването на двуполюсния идеологически и политически модел постави много тегнещи въпроси пред международната конфигурация в европейския югоизток,


архитектите на северноамериканската външна политика


не познаваха добре Балканите - като геостратегическа даденост, традиции на взаимоотношения от миналото, национални психологии и политически манталитет. Или техните познания се изчерпваха със сравнително семплото разбиране: да се поддържат коректни отношения с натовска Гърция, да се залага основно на натовска Турция, като главен бастион на американското влияние в региона, и да се парират действията на балканския комунистически Север. Отношението на Вашингтон към многонационалната югославска федерация беше сложно и противоречиво. С холивудска усмивка президентът Джими Картър тропаше сръбското хоро - коло, на известния белградски Кале мегдан, докато неговите финансови експерти крояха и разкрояваха югославските дългове, хвърлили нашата западна съседка в стремителния бяг на хиперинфлацията.


След


ликвидирането на световната социалистическа система


и рухването на Съветския съюз от пиедестала на суперсила Съединените щати постепенно нахлуха в освободеното геополитическо пространство на полуострова. Иначе не можеше и да бъде - световният лидер на ХХI в., по думите на президента Клинтън, трябваше да бъде и лидер на Балканите. Усвояването на балканското пространство се извършваше внимателно и донякъде с пионерската предпазливост на първооткривателите. Да си припомним апокалиптичния доклад на ЦРУ от есента на 1990 г. за разпадането на Югославия! В същото време обаче официалната позиция на Вашингтон спрямо пукащата се по шевовете социалистическа федерация беше по-скоро изчакваща и балансирана - в много по-голяма степен компромисна, отколкото открито категоричната непримиримост на Германия и Австрия към Титовото държавно образувание.


И когато това образувание вече беше минало, вашингтонските външнополитически стратези бързо проникнаха до сърцевината на онова, което историята и дипломацията повече от столетие влагат в неприязненото за европееца понятие балканизация - процес на целенасочена политическа и културна фрагментация на определено геостратегическо пространство под могъщия натиск на конкуриращи се външни сили. Или казано с езика на всекидневната практическа дипломация: Раздроби, противопостави, за да контролираш!


Раздробяването и противопоставянето


беше достижима величина за Съединените щати и онези европейски държави, които играеха съпровождаща роля в режисирането и осъществяването на този процес. От снагата на Титова Югославия със западната акушерска помощ се пръкнаха няколко нови държави. И промяната върху балканската политическа карта беше напълно обяснима. Със спецификата на своя социализъм Югославия олицетворяваше до 1989 г. баланса, буфера между идеологическите полюси на Запада и Изтока. Изчезнаха полюсите и югославската федерация - в предишния си мащаб, в доскорошния си формат - се оказа геополитически излишна. Съединените щати превърнаха в ключово понятие за решаване на югокризата правото на народите на самоопределение до отделяне и създаване на собствена държава. Неговото осъществяване се оказа сравнително леснодостижимо като пряко следствие от дезинтеграцията на социалистическата система, от динамичния ръст на националистическата конфронтация след потисканата с десетилетия национална идентичност.


Ала Съединените щати, като определящ западен фактор в балканската динамика, не достигнаха (или не искаха да достигнат!) равновесието между правото на самоопределяне и друг важен принцип на международния правов ред - този на зачитане на териториалната цялост и държавния суверенитет. Може ли някой да твърди, че този принцип се съблюдаваше по отношение на бивша Югославия? И могат ли помпозните избори на държавни глави, претенциозно издигнатите гранични и митнически прегради, масовите екзалтации около историческите символи да заменят липсата на държавни традиции в битието на повечето от новопоявилите се държави в югоизточния ъгъл на стария континент? Едва ли, а и авторитарните деформации на привидните демокрации в тях (с изключение на Словения) поставят един тормозещ въпрос пред достигнатото от САЩ в усилията да се наложи новият световен ред на полуострова.


И едва тежкото наследство от войната в Босна доведе строителите на американската балканска стратегия достигнаха до разбирането, че в случая с Косовската криза трябва да се съблюдават териториалната цялост и държавният суверенитет на Република Сърбия. Разбраха това, но след един горчив за Балканите урок. Тук, на полуострова, при взаимната подозрителност и недоверие между народите, при ниска степен на законов контрол, националното самоопределение до степен отделяне и създаване на собствена държава може да възвърне незаглъхналата слава на полуострова като барутен европейски погреб заради стари амбиции за реванш и незаздравели рани след минали поражения.


Несъмнено САЩ успяха да достигнат до стратегически правилната концепция, че владеенето на няколко конфликтни точки в Балканския югоизток осигурява сравнително пълния контрол над полуострова. И Вашингтон успешно сложи ръка върху Македония - там, където се пресичат всички балкански комуникационни артерии от изток на запад и от север на юг, където се срещат геостратегическите синклинали на сигурността на няколко държави. И опасенията от верижната реакция на Косовската криза тревожат Белия дом най-вече заради съдбата на тази малка държава в балканския югозапад, за която всеки по-силен външен вятър може да се окаже смъртоносен. Разгарянето на Косовския конфликт постоянно и вече с досада повтаря една проста истина - той може да взриви недоволството на македонските албанци и да постави на карта съществуването на държавицата край Вардара - поне в сегашния й компактен вид.


Един факт поражда множество мисли: в споменатия доклад на ЦРУ от 1990 г. се предричаше и кризата в Косово. Клинтъновата администрация не направи нищо или почти нищо за навременното погасяване на пожара. Поражда се подозрението, че американските външнополитически институции и институти прилагат спрямо Балканите огледалния образ на известната теория за управление на конфликтите, т.е. своеобразна теория за поддържане на конфликтите с ниска интензивност. Те водят до маргинализиране на полуострова, до хронични конфликти, които постоянно се нуждаят от външен арбитър или помирител. Тази роля най-много подхожда на онзи, който иска да бъде и е N1 в света.


Ала на Балканите


традиционната историческа неприязън


психологията на противопоставянето и политическия манталитет на реванша се заплитат в кълбо, което може да разплете конците на конфликтите с ограничена интензивност до мащабен военен сблъсък. Трагичният пример с Босна е най-прякото доказателство за възможностите на тази обезпокоителна алтернатива. Дейтънските споразумения показаха способностите на американската дипломация да достига до временни решения, но не доказаха потенциала й да изтегли корена на взривоопасната ситуация, при която една национална държава се опитва да съществува без нация и вълкът и агнето могат да си сменят езоповското място на хищник и жертва. А могат ли във Вашингтон да се похвалят, че след десетилетия на напрежение в двустранните отношения между балканските натовски държави Турция и Гърция американските посреднически мисии са се увенчали с траен успех?


Американската администрация обаче може да се похвали, че вече е взела сериозен превес над всички конкурентни сили в европейския югоизток. Русия загуби доста сериозни позиции на полуострова и едва ли скоро ще дойде времето, когато тя пак ще се превърне в равностоен съперник. Англия и Франция отдавна не се интересуват сериозно от Балканите. Германия, носеща бремето на обединението, няма достатъчно мощ да тръгне по утъпканите пътеки на традиционното си влияние и засега брани само сравнително силните си позиции в Хърватия. Израсна обаче сянката на обединена Европа. А както самият Збигнев Бжежински признава, главната задача на САЩ е да не допускат възникването на съперник в евразийското пространство.


Вече няколко години битуват политологически и дипломатически версии, в които изградената и контролирана от САЩ мюсюлманска дъга Турция-Македония-Албания-Косово-Санджак-Босна изпълва съдържанието на сценария за сблъсъка между християнската и ислямската цивилизация, създавайки постоянно напрежение в югоизточната периферия на европейското обединение. Който гледа сериозно на проблема, ще прецени, че от същия порядък е въздействието от напрежението между Русия и Европейския съюз при очакваното разширяване на НАТО в балканския югоизток. Не бива да се забравят и миграционните потоци от балканските държави към средноевропейските и западноевропейските страни, които в случай на военен конфликт винаги достигат застрашителните размери на големи вълни.


Времето ще покаже дали тези варианти, мисловни и реални, са достижими или не. Затова американската дипломация може би трябва да се обърне към Стефан Цвайг, според когото първият признак на истинската политическа мъдрост е предварително да се откажеш от непостижимото.

Facebook logo
Бъдете с нас и във