Банкеръ Weekly

Общество и политика

РЕКВИЕМ ЗА НАДЕЖДАТА

Ако ние, българите, погледнем себе си с очите на другите, вероятно ще ни стане неприятно. През последните петдесет години нашият облик е белязан с едно кротко живуркане, в което няма дори и забележително злодейство. Няколко бандитски престрелки по улиците на София биват обявяни за заплаха за националната сигурност в същото време, когато от тази сигурност почти нищо не е останало. Вече повече от десетилетие всяко лято селяните протестират заради загиващото българско земеделие, а то отдавна е в състояние на клинична смърт и до погребението на скъпия покойник остава само да секне самоволната мизерия на хората, които си въобразяват, че се прехранват с него. И прочие. Сиреч, знаем, че става все по-зле, ала нито политиците, нито администрацията, нито населението съумяват да намерят дързост, за да се противопоставят на ленивото, мизерно житейско поточе. Всичко останали балкански страни показаха, че могат и иначе. Въпреки дивотиите на Чаушеску Румъния не подкрепи интервенцията в Чехословакия и олимпийския бойкот. Гърция преживя гражданска война, военна диктатура и антиамерикански спазъм, Турция подклажда съмнения относно светския фундамент на републиката. Въпреки дефицита на държавна традиция, Албания дръзна да се опълчи срещу Варшавския договор, а онзи социализъм, който покриваше независима Югославия, се отличаваше с впечатляващи различия от блоковия му еквивалент. Но ето че с традиционното историческо закъснение и вероятно с немалка доза предопределена случайност и ние показахме воля за различие. Изборните резултати от миналата година /и двата избора!/ напълниха вестникарските страници и насочиха камери към нас - внимание, което така усърдно търсехме преди. Сега май най-точният коментар е И какво от това?. Дали днес, тринайсет месеца по-късно, избледняващият спектър от надежди вътре и очаквания отвън ще има същия ефект на печална слава? Ако има провал, той не буди ничие любопитство. Днешното ни състояние в известна степен заличи представите за ляво и дясно, но и отложи развръзката на тази вече изкуствена дилема. Симулацията на решения, принципи и методи бе продължена със забележително старание. Предполагам, че може да се появи обемист пътеводител за водопадния брой от конгреси, дисертации и проекти относно спасяването на етнорелигиозния мир по нашият полуостров, назоваван трагически. Всеки образован хуманитарист приема за смъртна обида, ако го упрекнат, че не познава термините crisis management (управление на кризи), conflict resolution (разрешаване на конфликти) и conflict prevention (предотвратяване на конфликти). Какво изобилие за любителите на термини. Те ни премятат, защото ние сме вкопчени в бюрократичния смисъл на думите, не в тяхното същностно съдържание. Кой ли изобретателен политолог ще си направи труда да ни светне какво е съотношението между конфликтите в Европа и на Балканите спрямо съответния брой на съвременните центрове за предотвратяването им? Защото и скандинавската, и британската, без да посочвам иберийската, апенинската или западноевропейската история са напоени с не по-малко кръв, отколкото нашата. Защо нейния гибелен теч там вече е на спиране, а тук все още се срещаме със средновековни вендети от исторически произход Излиза, че там, където са създадени най-много такива центрове, се вихрят най-много конфликти. Тогава дали тези мозъчни гиганти са за предотвратяване или за инспириране на конфликти?В навечерието на Първата световна война са регистрирани десетки мироопазващи организации и няколко световни конференции за мир. После всичко потъна в траншеите и отровния газ зарин. Настъпва нова световна катастрофа, предсказвана само от лудите. За последен път, за пореден път, всеки както го разбира като диагноза. А после дойде всесветска битка, деловито назована Втора, пак световна. Тя също имаше миролюбива предистория, гарнирана с десетки писателски срещи, воински братства и джентълменски споразумения. Позабравеният философ Хърбърт Спенсър предсказваше, че в новия век човеците ще бъдат толкова красиви, че няма да има никаква потребност от всичките там пудри и помади. А световната козметика днес, особено за легализираните хомосексуалисти, е изправена пред бляскава перспектива на неспирен цъфтеж. Колко малко са трезвите пророци! Времето на преките войни е отминало, но не и на всичко останало, което упражнява селективно разрушителна сила.Нашето безлично време все един ден ще стане обект на историографско изследване. Една от изненадите за логичния разум вероятно ще бъде колко еднакво са управлявали всички онези правителства у нас, отхвърлили след 1989 г. комунистическата еднаквост. Но с това изненадите не свършват. Когато накрая станат известни броят, съставът и функциите на пъстрооките организации, центрове, фондации, проекти, програми и всякакви напети NGO-та /неправителствени организация - бел. ред./, с изненада ще установим, че тяхна главна, да не речем единствена цел е предотвратяването на етническите конфликти. Те са едни и същи по едни и същи показатели - светски конференции, симпозиуми и срещи, всички обединени по лексика, хонорарна щедрост, битови глезотии и шеметни въздухарства. А конфликтите си се множат. Тежковъоръженият световен Пожарникар се пъчи и мъдрува, но не гаси пожара. Ако бъдещият историк проникне в тази безподобна врява, би следвало да се пита защо Балканите не са тиха пасторална зона на топло съжителство и усърдна взаимност, вместо да приличат на полетата при Вердюн и Седан или на парижки улици през Вартоломеевата нощ? Само балканските субекти ли са виновните? Има тук нещо византийски ирационално, затова и необяснимо. Как така не може да се спре войната на тези ромски Монтеки и Капулети при такава угриженост? Ние сме отегчени от странстванията на семейство Зрънкови. Защо ли? Та те имаха толкова зорки пазители от близо и далеч. Малко ли прононсирани наши лапачи се експонираха като познавачи на проблема и негови угасители. Кой не знаеше, че първата работа на предишния американски посланик при посещения във Видин бе да види Бончова маала, ромския миниатюр на дунавския град. Взаимна чест. Примерът бе последван с хеликоптерна храброст от еврокомисаря Ферхойген, който не смята, че сме много удобни и подходящи за Европа. Ромската телевизия във Видин бе чудо за показ за пред евронаблюдателите. От тях нашите експерти искаха още малко субсидии, понеже изпълняваха спасителна дейност. Виждате ли колко сме напреднали? Но два изстрела там доказаха точно обратното! Само това ли е? Поизмъченият от нашата любезност принц Чарлз бе поведен от г-н президента вСтолипиново, за да се увери той как сега добруват мъчените при комунизма роми. Чудно ли е тогава, че слабообгореният Зрънков се появи на страницата на престижен лондонски вестник. Зли зевзеци твърдят, че това било единствената българска новина в британската преса за месец. Тук грижовните оплаквачи и скъпоплатените експерти млъкнаха с вълшебно безсилие. Ако всяка народополезна дейност се оценява по резултатите, тогава къде са те?Колко странно. Ботевският яден въпрос: Кой си ти и що плачеш? отново боде натрапчиво ноздрите ни. Кръшният плач за нашенския хал за кой ли път пак не идва от бездомните, безработните, гладните, обезверените, опростелите от безпаричие неудачници, набедени за глупци и мързеливци. Той се вее от онези, построили си някоя и друга къщичка с дувар за утеха, че народът не разбрал дълбочината на тяхното усърдие. От онези, поприкрили се в доходоносни институции в очакване да оглавят отново чужд гняв. От онези, които винаги ще имат подръка някой големец, който е лично задължен за оказани му улеснения, които остават завинаги неизвестни. От онези, непроменили с нищо жизнения си стандарт, но опропастили наивници, навремето повярвали им поради собственото си отчаяние. Тяхното съмнение ги прави вече само досадни завистници. Но няма страшно. Пак ще се открият безкористни и възторжени балами, нали. Докога ще вярваме на всичките тези стандартизирани амбиции и ласкави обещания? Време е да вникнем в простата истина, че който кълне изгубени надежди, се оплаква от себе си.

Facebook logo
Бъдете с нас и във