Банкеръ Weekly

Общество и политика

РАЗКЛАТЕНОТО ДОВЕРИЕ В МЕЖДУНАРОДНИТЕ ФИНАНСОВИ ИНСТИТУЦИИ

Международният валутен фонд и Световната банка преживяват трудни моменти. Формалната причина е кризата в района на Югоизточна Азия и неуспехът на провежданата от двете международни финансови институции политика по отношение на Индонезия. Но действителният проблем се корени в самата същност, цели, задачи и практическа дейност на Фонда и банката, които започват да излизат все по-солени на акционерите си. Съпротивата срещу огромния обем спешни помощи, разпределяни, според критиците на организациите, не особено обосновано и прозрачно, е най-силна в САЩ. Което е напълно обяснимо, като се има предвид, че страната е с най-голямо дялово участие, респективно трябва да внася най-големи суми в тях.


Основан през 1944 г. и започнал дейността си с капитал от 7514 млн. СПТ (специални права на тираж), МВФ е натоварен със задачата да създаде международна парична система със стабилни нива на обмен на участващите валути в условията на златно-доларовия стандарт. Четвърт век институцията работи съобразно заложените в устава си правила. Но през 1971 г. президентът Никсън изважда САЩ от златния стандарт, светът преминава към прилагането на различни обменни валутни механизми и МВФ загубва основната си функция.


Организацията, обаче, е


прекалено голяма, за да изчезне


и тя започва да търси нови полета за изява. Най-благодатни се оказват световните и регионални кризи, като се започне от петролната през 1973 г., премине се през двете мексикански, съответно през 1982 г. и 1994 г., и се стигне до финансовите колапси в наши дни в Югоизточна Азия и Русия. Самоопределил се като мениджър на кризи, МВФ започва да хвърля все повече средства за овладяването им, а броят на затруднените държави прогресивно расте.


Чашата преля, когато през лятото на 1997 г. избухна азиатската бомба, заложена в самия механизъм на функциониране на финансовите, правните и контролните системи на засегнатите държави. Днес лавинообразно разрасналата се зараза струва на МВФ 48.6 млрд. щ. долара, а като се прибави и Русия със своите 22.9 млрд. щ. долара, сумата се закръгля на 70.5 милиарда.


Последваха


разкритията за огромна корупция


в средите на управляващите азиатски диктатори и техните приближени и за неефективната и безконтролна банкова система. Но вината за колапса на валутите на засегнатите държави веднага бе хвърлена върху спекулантите от породата на Сорос, за икономическия срив бяха обвинени обезценените валути, а ръководството на МВФ пледира за поредното увеличение на капиталовата база на организацията от 199 на 288 млрд. щ. долара.


В спора се включиха редица видни икономисти. Бащата на монетаризма Милтън Фридмън заяви, че ако финансовата институция е частна и се занимава с реален бизнес, тя едва ли би изразходвала средствата си по подобен начин. А небезизвестният професор Джефри Сакс открито критикува намесата на Фонда и гласуваните спешни заеми за Тайланд, Южна Корея и Индонезия. Видният спекулант Джордж Сорос също е на мнение, че кредитната политика на МВФ е неефективна и като цяло не помага на застрашените азиатски страни. Опонентите на Фонда се обединиха около мнението, че прибързаните и несъобразени с условията в конкретните държави мерки по-скоро удължават и задълбочават агонията и страданията на хората за сметка на виновниците за кризите. А според главния икономист на базираната в Чикаго Zurich Insurance Group Дейвид Хейл светът е свидетел на една от най-несъстоятелните икономически трагедии на съвременността, дължаща се на неумението на МВФ да се справи по подходящ начин с кризата в Индонезия.


Все още последната си дума не са казали


законодателите на САЩ


От членуващите в МВФ 182 държави, всяка от които има определен дял от собствеността на организацията, 18.25% са притежание на Щатите. Като се има предвид, че най-важните решения се вземат с мнозинство от 85% от гласовете, става ясно, че Вашингтон има право на вето. И въпреки че правителството на Клинтън застана твърдо в подкрепа на Фонда, одобрението на полагащата се на САЩ част от поредното увеличение на капитала на Фонда в размер на 17.9 млрд. щ. долара все още лежи някъде в близкото бъдеще. На 21 юли сенатската бюджетна комисия одобри отпускането на исканите средства с 25 гласа за и 2 против, но гласуването в Конгреса беше отложено за есента, когато законодателите се връщат от летните си отпуски. Явно е, че доминираният от републиканците Конгрес на САЩ не е много убеден, че страната трябва да плаща


за злоупотребите на управляващите


Нито пък, че Сухарто се нуждае от нова къща за 2 млн. щ. долара. (Бел. ред. - на 20 юли беше съобщено, че индонезийският парламент няма възражения на бившия президент да бъде построен дом за 2 млн. щ. долара, съгласно приет през 1978 г. закон. Той гласи, че бившите президенти и вицепрезиденти имат право на финансови и административни помощи, охрана, коли и къщи.) Особено прям и откровен беше лидерът на републиканците Ричърд Армей. На 21 юли той заяви, че ако републиканският Конгрес не може да озапти ръководената от френския социалист международна организация, то републиканците нямат работа в него.


Но МВФ вероятно отново ще оцелее и ще получи финансиране от САЩ. Този път благодарение на Русия, която е достатъчно голяма и има прекалено много ядрени оръжия, за да бъде отмината с безразличие и оставена без пари. Особено като се знае, че част от проблемите й са предизвикани от азиатския колапс. Така за пореден път се потвърждава правилото, че бюрократичните организации са обречени на вечно съществуване.


Не по-розово е


положението на Световната банка


чиито служители открито бяха обвинени в корупция и чиито операции в момента се разследват от външни експерти. И отново поводът е Югоизточна Азия и в частност Индонезия.


Положението изглежда абсурдно, след като в продължение на десетилетия международната институция смяташе Индонезия за най-успешното си начинание. А днес се оказва, че експертите на банката, под натиска на правителството на Сухарто, системно са смекчавали преценките и изявленията си за състоянието на икономиката на страната, помагали са й несъзнателно да получи по-висок кредитен рейтинг и по-голям обем чуждестранни инвестиции. Независимо че нито един от тези фактори не успя да спре паническото бягство на краткосрочните инвестиции при първите признаци на икономическа дестабилизация, които по-късно прераснаха в политическа криза и предизвикаха смяната на клана на Сухарто.


Оказа се също, че служителите на Световната банка са били отлично запознати с ширещата се в държавното финансиране и администрация корупция, но са мълчали, за да не се конфронтират с правителството. Същевременно те са се съгласявали с


нереално надутите правителствени цифри


показващи епични постижения в икономическата и социалната сфера. И отново в името на доброто на народа.


През 1992 г. банката отпуска 307 млн. щ. долара свеж капитал за попълване ресурсите на държавните банки и за засилване на контрола върху банковата и финансовата система на Индонезия. В по-голямата си част той отиде в компаниите на фамилията Сухарто.


Все пак за доста продължителен период от време нещата се развиваха в полза на Световната банка, създадена да кредитира проекти за развитие на по-бедните държави. Благодарение на нейната помощ в периода между 1975 и 1990 г. бе отбелязан изключителен напредък във всички инфраструктурни и социални области на Индонезия, а броят на бедните намален от 70 млн. души през 1970 на 22.6 милиона през 1996 година. Благодарение на уверенията на Световната банка за икономическата стабилност на развиващите се азиатски пазари и в частност на Индонезия чуждестранните капитали се вливаха в тях като река.


Днес служителите на международната финансова институция изпитват угризения на съвестта. И се питат дали компромисите са си стрували, след като през 1998 г. БВП на Индонезия вероятно ще достигне стойностите си от 1970 г., а четири от всеки пет жители от 200-милионното население на архипелага живеят с един щ. долар на ден, т. е. на границата на бедността. Излиза, че 25-те млрд. щ. долара, които Световната банка е инвестирала през последните три десетилетия в страната, са отивали за субсидиране на корумпираните владетели и на монополните структури на семействата и обкръжението им.


В крайна сметка, когато през 1997 г. мръсната дума корупция се появи в речника на банката, вече бе много късно. Служителите й наистина не са съдии, но ако даваха парите от собствения си джоб, те щяха да ги разпределят по друг начин.

Facebook logo
Бъдете с нас и във