Банкеръ Weekly

Общество и политика

ПЪТЯТ КЪМ БАГДАД И ПОДИР НЕГО

В началото на годината американският президент Джордж Буш нареди стратегическите петролни резерви на Съединените щати да бъдат увеличени на 150 000 барела на ден. Причината - при евентуална атака срещу Ирак цените да не хвръкнат нагоре. По-добър показател за намеренията на Белия дом от това нареждане едва ли може да има. Всъщност не само във Вашингтон преобладава мнението, че атаката срещу Ирак и свалянето на Саддам Хюсеин е просто въпрос на време. Президентът Джордж Буш съвсем скоро ще трябва да получи отговор на два въпроса - каква е вярната стратегия срещу режима в Ирак? След многомесечна риторика, сега Буш е близо до отговора на този въпрос. Другият обаче е много по-сложен и изглежда като най-голямото дипломатическо и военно предизвикателство след операцията в Афганистан. И той е: Какво ще се случи след победата над иракския диктатор Саддам Хюсеин? Докато Буш и неговата администрация планират света след Саддам, останалият свят - от Европа до Русия, също си задава въпроси. Те са поне три. Кога, а не дали - голямата дилема на Съединените щати, Ирак ще получи някакво разрешение? Защо Буш толкова бърза да смени режима в Багдад, след като засега от него не произтича непосредствена опасност? Накрая в света отсам Атлантика се питат какво ще стане с международната антитерористична коалиция, петрола и трансатлантическите отношения.Най-загрижена за американската политика към Ирак изглежда Европа, а от нея най-много Германия. В дипломатическия Параграф 22 на Федералната република все по-малко място заемат атентатите от 11 септември за сметка на скучните предизборни интереси. Месец преди националните избори в Германия твърдят, че възможностите на дипломацията за решаването на проблема Саддам Хюсеин все още не са изчерпани. В предизборния стрес канцлерът Герхард Шрьодер съвсем не е забравил отрицателното си отношение още към първите бомбардировки над Багдад при Буш-старши преди десет години. Шрьодер допусна грешка, като заговори за германския път по отношение на политиката към Багдад. Бившият германски външен министър Ханс-Дитрих Геншер нарече това изявление на Шрьодер алармиращо. Принципът, че първо трябва да се изчерпят възможностите на дипломацията, преди да заговорят оръжията, наистина е правилен от гледна точка на цивилизованите държави, стига да няма отрицателни последици. Когато обаче дипломацията прибягва до празнословие, както преди въздушната война за Косово, и внушава на противника илюзорното чувство за сигурност, тя само повишава вероятността от война. Като че ли опитът трябва да се повтори, написа в. Нойе Цюрхер Цайтунг. Според наблюдатели, Съединените щати могат да получат подкрепата на Съвета за сигурност на ООН за военен удар срещу Ирак. Гардиън например изтъква, че Вашингтон има голям опит в управляването на общественото мнение. Вестникът припомня, че Съединените щати успяха да получат подкрепата на съюзниците си за бомбардировките в Босна и Косово и нито Китай, нито Русия използваха правото си на вето. Великобритания ще бъде първата, която ще се съгласи. Русия, която няма интерес от пряк сблъсък със САЩ и има нужда от икономическа помощ, вероятно ще я последва. Без Русия Франция няма да наложи вето. А Китай води последователна политика на въздържане от гласуване. Всъщност добре е да се припомни, че именно Буш-старши спря влизането на американските войски в Багдад в края на войната в Персийския залив през 1991 година. Тогавашните аргументи са валидни и сега - противоречията между доктрината Буш и международното право. Въпросът е доколко американският президент ще се съобразява с тях. Още се разказва как е реагирала г-жа Мадлин Олбрайт, бившият държавен секретар на Съединените щати, когато правните й експерти я предупредили, че една военна интервенция би противоречала на международното право. Олбрайт просто казала: Докарайте ми нови юристи. Администрацията на Буш очевидно не се страхува от юридическите казуси. Доказателство е отношението й към Международния наказателен съд. А като самотна суперсила не изглежда склонна да води академични спорове за морала на силата. Никой няма илюзии, че продължението на дуела САЩ - Ирак предстои. Американският президент Джордж Буш изглежда повече от всякога решен да смени режима в Багдад. Ние ще използваме всички средства, с които разполагаме, за да постигнем това, каза Буш. Успехът на военните впрочем не се поставя под съмнение, макар те самите да имат известни съмнения. Опасенията идват от друго. Един коментатор го изрази по парадоксален, но твърде сполучлив начин: Бомбите над Багдад могат да улучат Саддам, но въпреки това да пропуснат своята цел.Джордж Буш се поставя в позиция, която ще го принуди да започне война, въпреки че няма достатъчно доказателства, че тази война ще бъде положителна за САЩ и дори за самия него, написа и в. Интърнешънъл херълд трибюн. Корифеят на американската външната политика, бившият държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър, който е член на Съвета по отбранителна политика, също предупреди, че ако Буш не бъде изключително внимателен при подготовката на плановете за атака срещу Ирак, рискува да изолира Америка от света. Според него, военната намеса трябва да се предприеме само ако САЩ са решени да поддържат позицията си толкова, колкото е нужно за създаването и укрепването на стабилен и единен Ирак след падането на режима на президента му Саддам Хюсеин... Заради прецедентния характер на тази война изходът от нея, а не нейното начало ще определи начина, по който светът ще гледа на американските действия в бъдеще. Кисинджър говори за изхода, а не за началото. Това е просто потвърждение на притесненията за света след Саддам Хюсеин. Между впрочем и до този момент няма убедително доказателство за връзка между терористичната организация на Осама бин Ладен Ал Кайда и режима в Багдад. Американските тайни служби трескаво търсят следи, които водят към Ирак, но не са представили нещо по-убедително като повод за нападение над Багдад от познатото - неговите химически и биологични оръжия. Колкото и парадоксално да изглежда, точно те са едновременно аргументът на Вашингтон и бариерата пред него. За разлика от Войната в Залива сега Саддам Хюсеин едва ли би се поколебал да вкара смъртоносните си оръжия в действие. Един път го направи срещу иракските кюрди. Председателят на комисията по въоръжените сили към американския Сенат Карл Левин постави въпроса дали евентуален военен удар срещу Ирак няма да накара Саддам да използва оръжия за масово унищожение. Той няма да има какво да губи, казва Карл Левин. Операцията Саддам има дълга предистория, поне от времето на Джордж Буш-старши и войната в Залива. След 11 септември темата намери големи поддръжници като министъра на отбраната Доналд Ръмсфелд и неговия заместник Пол Волфовиц, които я вкараха в центъра на вниманието. В един заядлив коментар на в. Вашингтон пост например бе попитано следното: Не се ли използваха събитията от 11 септември, за да се оправдае една цел, която преди това се превърна във фикс идея на някои хора от правителството на Буш? Проблемът обаче не е само елитарен, макар и да е част от вътрешнополитическата битка преди изборите за Конгрес през ноември. Според последните социологически проучвания 69 процента от американците се изказват за нападение срещу Ирак. Петдесет и седем на сто го подкрепят даже и ако съюзниците не участват. Тези проучвания са показателни за настроенията в страната. Те точно кореспондират с аргументите на Ричард Пърл, който оглавява Съвета за отбранителна политика на Пентагона. Пърл написа: Решението да се приложи сила е по-трудно, когато демократичните общества са предизвикани да действат превантивно. Ето защо континенталните сили изчакаха Хитлер да нападне Полша през 1939 г., а Америка чака до 11 септември, преди да тръгне след Осама бин Ладен. И двамата можеха да бъдат спрени с относително умерени и разчетени във времето превантивни действия. Целта на Буш е ясно формулирана: Саддам трябва да бъде отстранен. Аргументацията му е лаконична и убедителна, формулирана в едно изречение: Най-лошите режими притежават най-лошите оръжия като заплаха за Америка и другите западни демокрации, което не може да бъде толерирано. Начините и пътят, по които тези режими трябва да се отстранят, обаче са спорни. Мрачната перспектива за дълга окупация на Ирак не изглежда реална. Както и представата, че в скоро време е възможна стабилна Палестина, което впрочем би било най-добрата подкрепа за свалянето на режима в Ирак. Не е много ясно кой е по-правилният въпрос. Дали пътят за Ерусалим минава през Багдад, както твърди Кисинджър, или обратното - пътят за Багдад минава през Ерусалим. Другата версия е на неоконсерваторите. След като благодарение на САЩ Ирак бъде освободен и в Багдад се установи прилично, толерантно правителство, това ще има изключително благотворно въздействие в целия Близкия изток, твърди Кен Адълмън, който беше ръководител на Агенцията за контрол над въоръженията и разоръжаването при Рейгън. Историята със Саддам Хюсеин е като изкарана от трилър, публикуван в булеварден вестник, в сравнение с това, което би могло да се случи, ако се провали една друга държава - Пакистан. Едва ли има по-важна страна за Съединените щати във войната срещу тероризма. Пакистан е значима част от един субконтинент с 1.2 млрд. население. Тъкмо там са застрашени действително големите стратегически интереси на Америка и най-голямата опасност, според Хенри Кисинджър, е, че някои държави могат да използват американския удар срещу Ирак, за да оправдаят своите враждебни действия към други страни. Не е в интерес на Америка да въведе превантивните действия като универсален принцип, който да е на разположение на всяка държава, подчертава бившият държавен секретар. И казва нещо, което стряска: в момента Индия може да използва примера на САЩ и да нападне Пакистан.

Facebook logo
Бъдете с нас и във