Банкеръ Weekly

Общество и политика

ПРОСТОТО ИЗКУСТВО ДА УБИВАШ

Водещият на едно популярно коментарно предаване по програма Хоризонт на БНР без да иска формулира неотдавна самоубийствената философия на всеобобщаващото и шизофренично време, в което живеем. Простичко и ясно той попита висш МВР-шеф какво става с арестите на кредитните банкери.


Отговорът не е важен. Банкерите са хора и също могат да бъдат арестувани. Могат да бъдат и съдени, и осъждани за доказани престъпления, злоупотреби, дори за вредоносно или некомпетентно управление, колкото и труднодоказуемо да е то.


Но независимо дали определението кредитен банкер е недомислена метафора, или просто езикова грешка, то е показателно за формирането на изкривено и




репресивно обществено мислене

и поведение не толкова към длъжниците, колкото към кредиторите. Смешно ще е именно от страниците на БАНКЕРЪ да обясняваме в какво се състои работата на една банка, а и едва ли някой се нуждае от убеждаване, че банката е кредитна институция, а банкерите са кредитодатели. И че кредитен банкер е точно толкова нелепа тавтология, колкото риболовен рибар например.


Впрочем няма да си кривим душата: крушката си има опашка. Българската банкова система, чието начало бе сложено с прословутата и съзнателно забравяна днес Юлска концепция на ЦК на БКП, в прекалено голяма степен бе създадена именно с цел да подготви тогавашния политически елит за твърде явно предстоящите обществено-политически и икономически катаклизми. Или, ако използваме популярната фраза - да трансформира политическата власт в икономическа. Истински търговски банкери България почти нямаше и за целта бяха използвани всякакви хора - от шефове на бившите окръжни клонове на БНБ и функционери на партийни комитети до бармани с уж доказана лоялност поне пред службите за сигурност.


По-късно именно лоялността се оказа в тотален дефицит, но това вероятно е било очаквано. Факт е, че след падането на Живковия режим в рамките само на година и нещо у нас се формира кастата на свръхбогатите. Техните пари и имоти не бяха следствие на натрупано имане. Те бяха директно разпределени от властта, която се надяваше по този начин и да ги контролира.


Съзнателната политика на тотален




пазарен стоков дефицит

провеждана от двете правителства на Андрей Луканов през 1990 г., увеличи стойността на укритите и раздадени материални и валутни ефективи, узакони на практика окраденото и му придаде обществен статут. В българския икономически елит от онова време нахлуха диалектният говор, полуграмотността, кръчмарският цинизъм и класическата безцеремонност на парвенюто.


А лицензираните без закон банки и техните шефове, чието мото бе признавам три вида плащане: кеш, в брой и на ръка, белязаха с тъмно родилно петно прохождащото българско банкерство.


Впрочем формулата за превръщането на политическата власт в икономическа е само едната страна на уравнението. Втората е, че чрез икономическата трябваше при нови условия да се




съхрани и политическата власт

колкото е възможно по-дълго. За да донесе още повече икономическа. Номерът бе изигран брилянтно: на входа и на изхода на по-перспективните предприятия бяха настанени наши хора, които на практика приватизираха печалбата. Производствените разходи, данъците и прочие се плащаха чрез кредити, отпускани от банките, които от своя страна оперираха с парите на вложителите. Както навсякъде. Кредити се отпускаха на почти всички държавни предприятия. Така с един куршум се убиваха направо три заека: нашите хора трупаха богатство и власт, нашата партия защитаваше националната икономика и пак тя спасяваше от закриване произвеждащите непродаваеми стоки фабрики и спасяваше от безработица българския наемен труд. Вътрешният дълг растеше в геометрична прогресия, икономиката трупаше огромен инфлационен потенциал, социкономисти говореха ли, говореха за производство, докато в складовете на заводите залежаваше непотребна и свръхскъпа продукция, а портфейлите на банките отъняваха драматично от невърнати и вече на практика несъбираеми дългове. Въпрос на време бе тази

взривоопасна смес да избухне

и да отнесе в небитието българската икономика, българския пазар, а и българската държавност.


Това беше едно перфидно убийство, един политико-икономически трилър, който не би могло да сътвори и въображението на Кафка.


Когато взривът се състоя, първи го отнесоха банките. С банките - и банкерите. Преди това обаче БНБ си позволи лукса да купи от бивш барман и известен пловдивски брокер неговата фалирала банка за 1 (един) лев, спасявайки го по тоя начин от отговорност. Месеци по-късно видоизменен състав на БНБ набързо фалира над дузина банки, за чието лошо финансово състояние повече вина носеха правителствата и техните министри, нежели банкерите.


И банкер стана мръсна дума. Дума, която даде основание на главния прокурор на републиката да се изяви като борец за законност - с лаконични съобщения в пресата за предстоящи арести. Последното - от миналата сряда вечер, за бившия шеф на Бизнесбанк Иван Китов. И с добавката, че той ще научи за ареста си от журналистите. Остроумен човек е г-н Татарчев.


Така, умело манипулирано,




общественото озлобление

предизвикано от обедняването и огромната екзистенциална тежест, бе канализирано и насочено към няколко простички, достижими, лесновидими цели. Първата бе кредитните институции.


Но в края на 1996 и началото на 1997-а номерът не мина. Прекалено дълго бе въртян. Гневът получи политически израз и това доведе не само до смяна на управляващото мнозинство (това се беше случвало), но и до съществена промяна на обществените настроения - повече либерални, отколкото държавно-социални.


Тъкмо затова тревожи създаваната днес репресивна нагласа към банковата система със задна дата и неточен адрес: дали не се търси изкупителната жертва на съществуващия институционален конфликт?


Медийните изяви на главния прокурор дават основание за подобен въпрос. Изречения, дочути в кулоарите и произнесени от трибуната на Народното събрание - също.


Осъденото на смърт първо отроче на новозараждащия се български капитализъм по чудо оцеля след голямата касапница през 1996-а. Дори почват да му растат крилца. Съумя даже да възвърне част от общественото доверие към себе си, без което изобщо не би могло да съществува. И му предстои (впрочем върви) приватизация.


Затова е най-малкото любопитно защо в центъра на общественото внимание продължава да се




насажда кредитодателят

независимо кой е той и дали е действал законосъобразно? Защо под прожекторите на публичността длъжниците необезпокоявано се скриха пак зад плътните завеси в новичкото си имение? Кой ще спечели от поредната антибанкерска кампания, от поредното рухване на доверието на българина в банките и естествените (видени и преживени вече) последици от това?


Сякаш няма смислен отговор. Но пък на толкова безсмислени неща се нагледахме, че, щем-не щем, ставаме параноични.


Вече и полуграмотният дядо от затънтеното село знае, че парите са толкова подвластни на паниката, колкото и мишката на котката. Няма банкова система в света, която да устои на нерационалния ужас на вложителите, на масовото теглене на средства. Медийните удари срещу банките изнервят не само банкерите. Изнервят бизнеса, който прави чрез тях операциите си и чака кредит. Изнервят и вложителите. Изнервените хора лесно се превръщат в паникьосана тълпа, теглеща пари в брой, обръщаща ги във валута, в стоки, криеща ги под дюшеци или изнасяща ги в чужбина.


Отгоре на всичко пазарът ни е остро дефицитен. Привидното изобилие се дължи на крайно свитото потребление. Ако върху него се изсипят милиарди спестявания, то ще се срути като картонена кула. И ще погребе всички - финансисти, търговци, производители и просто потребители.


Та каква е целта в крайна сметка - окончателната смърт на българската икономика?


Заглавието на тези редове всъщност е заглавие на една блестяща статия на Реймънд Чандлър. Тя е писана за детективския роман, но и за породилия го живот. Ала доколкото в България (пък и не само) животът доста прилича на криминален роман с привкус на политически трилър, си позволихме да го заемем буквално.


Да убиваш е просто. Направо трагично просто. Нагледахме му се. Вече дори не е сензационно.


Сензационно ще е да преодолеем ориенталската леност, балканската завист, безплодния егалитаризъм, компрометирания етатизъм. Осем години не са бебешка възраст. Време е да се научим да ходим и без да се препъваме. Сами или един другиго.

Facebook logo
Бъдете с нас и във