Банкеръ Weekly

Общество и политика

ПРОЕКТЪТ СТАРА СОФИЯ НАРОИ ВЪПРОСИ

Злополучният проектозакон Закрила на българската култура така ангажира вниманието на медиите и обществеността през март и април, та за подробностите около проекта Стара София не остана нито време, нито място. А в обобщаващия си патос и особено в детайла, който ще наречем извънбюджетни фондове, тези два документа удивително си приличат.


С номер 9300112/29 март 1998 г. секретарят на Софийската община Асен Дюлгеров внася докладна записка за създаването на общинско предприятие Стара София по смисъла на чл. 52 от Закона за общинската собственост. Аргументацията е повече от вярна и точна. Констатацията, че опазването на архитектурното и историческо наследство на територията на София (41 археологически, 1333 архитектурни, 135 исторически и т.н. паметника) изостава спрямо разрушителните процеси - коректна и навременна. Успоредяването на този документ с предложение за създаване на общинско предприятие Стара София и Законът за закрила на културата подсказват единна посока на мислене и действие. И това е добре, ако не бяха някои смущаващи въпроси.


Първият от тях е свързан със закриването на извънбюджетния Музей за история на София, който предоставя сегашното си седалище на новото предприятие. Но от този момент нататък в набелязаните основни дейности отсъства точно музейната дейност. Известно е, че сегашният музей притежава фонд от 99 242 единици, за които нито тоталитарните, нито посттоталитарните кметски управи са осигурили сграда и експозиционни площи. Хора, близки до музейната практика у нас, твърдят, че и в Музея на София може да са наброят доста липси, така както в Софийската художествената галерия неотдавна пресата установи отсъствието на десетки ценни картини! В този смисъл грижата за доброто стопанисване на фондовете е повече от благородна. Но, уви, за бъдещето на тези фондове не става нито дума в цитираното вече предложение. В замяна на това се промъква една крайно интересна и юридически плъзгава формулировка: Имуществото е частна общинска собственост, което противоречи на действащия Закон за паметниците на културата. Според него музейната собственост е държавна. Консултацията ни с юристи показа, че новата формула разкрива неограничени възможности за залагане, отдаване, продаване(!) и т.н. на музейната собственост. Което е олицетворение на самото изкушение! А изкушени винаги има.


Столичната община не даде задоволителен отговор на въпроса какво наложи прибързания и затова доста нескопосан от исторически достоверна и естетическа гледна точка първоначален ремонт на Ротондата Св. Георги. При положение че част от древния олтар краси североизточния край на Докторската градина, какво наложи изграждането на съвременен олтар, досущ приличен на чуждоземен мебелен експонат от рекламираните по БНТ. Общинарите шумно се похвалиха, че този ремонт им е излязъл без пари (спонсори), но пък премълчаха за спечелените чрез представяне на проект 120 хил. ECU от международните фондове. Тези ECU по идея и заявка вероятно са отишли за дейност, именувана Проектиране и проучване - чувал без дъно. Защото проектирането и проучването са се превърнали в дейност, която никога няма край. Нали точно заради това и около Боянската църква се въртят вече цели три комисии, а ще има вероятно и четвърта. Посоченият краен срок за завършването на този паметник обаче - след година и половина, означава край. А повлече ли крак един обект, ще се оформи приключването на работите и в друг, и в трети.... С други думи, парите за проучване и проектиране ще секнат.


В случая с Ротондата Св. Георги проблемът е отместен. Той не трябва да е фокусиран в обновяването на храма, а в обновяването и култивирането на околното пространство. Но то и при тоталитаризма, и сега остава табу за отвореност към града и гражданството - Държавен съвет, президентство, министерства и пр. строго охранявани държавни ведомства... А храмът идва сетне - когато обществото е достатъчно узряло и морално подготвено за тази свята дейност.


Да се върнем на изкушенията.


Кой ли ще стане гарант за общественото ползване на музейните фондове? Та нали почти всичко, което сме опазили от царското имущество, се намира точно в този музей? Онези, предишните, посягаха от време на време към него. А сега?


За финал нека припомним на столичните общинари, че в преддеветосептемврийската българска практика екипът на инж. Иванов всяка календарна година се е отчитал пред гражданството. За целта още през февруари е пускан за публична консумация Годишник на столичната община, който до стотинка е описвал приходите и разходите чак до заплатите на стражарите и полагащото им се два ката облекло. Примерът на царя е бил заразителен - неговата цивилна листа е била обсъждана и гласувана в Народното събрание, а разходите са били огласявани на всеослушание. По тази причина и столичната община, пък и други ведомства са се отчитали пред своите данъкоплатци. До подобна демокрация като че ли още не сме стигнали. Но поне когато се пипа в градската среда, имаме право на информация.

Facebook logo
Бъдете с нас и във