Банкеръ Weekly

Общество и политика

ПРИВИДНАТА СМЪРТ НА ДОКТРИНАТА БРЕЖНЕВ

Утре, 3 март, България
ще чества 120-годишнината от своето национално освобождение. Утре
българите ще засвидетелстват своята признателност към саможертвата
на руските воини, загинали за българската свобода. Пред паметници,
храмове, исторически места ще прозвучат думи на благодарност.


България не е забравила
моралния си дълг към освободителите. Всъщност тя никога не го
е забравяла.


Това ще е утре.


Ала днес, а и след 3 март,
тежката сянка на усложнените за пореден път, и не само през последните
години, отношения между освободителката и освободената ще прибави
към празника (да не забравяме - Националния ни празник!) горчивия
привкус на тежки думи и пренебрежително отношение, на конфликти
- открити и нетолкова открити, на взаимно незачитане и взаимна
политическа недалновидност. И на очевидно несъобразяване нито
с двустранните интереси, нито с политическите реалности, които
в никакъв случай не са същите като през сладко-горчивата, опияняваща
и драматична 1878 година.


Макар че


пукнатините в българо-руските
отношения


започват да се появяват
буквално в първите години след Учредителното събрание, с началото
на самостоятелното българско политическо битие.


Ако временното управление
на княз Дондуков-Корсаков постави основите на бъдещата държава
- администрацията, войската, Народната банка..., немалко от руските
официални, а и неофициални представители в младото княжество са
доста далеч от подобна загриженост за развитието на България.
Впрочем доста от тях са далеч и от линията на официален Петербург
- поне до възцаряването на император Александър Трети и тежкия
българо-руски конфликт след Съединението и детронирането на княз
Александър Батенберг.


Ако следващите редове
ви напомнят по някакъв начин днешните проблеми между България
и Русия, приемете го просто като ирония на историята.


Той възниква от две значителни
амбиции на собственика на една от най-мощните петербургски финансови
къщи, някой си Гинсбург. Първата идея е


преобразуването на Българската
народна банка


в акционерно дружество
със седалище в Париж. И министерството на консерваторите, при
което първо се лансира тази идея, и наследилият ги либерален кабинет
на Драган Цанков си дават сметка какво означава да лишиш неукрепналата
страна от национален кредит и да го предадеш в чужди ръце. Идеята
не минава независимо от лобирането на руския дипломатически агент
Давидов и наследилия го Кумани. По-сетне за нея ще настояват и
други руси на служба в Азиатския департамент или заемащи постове
в българската държава. Пък и без всякакви постове.


Във втория, значително
по-сложен и по-разтегнат във времето скандал, е намесен същият
Гинсбург. Става дума за построяването на железопътна линия София
- Дунав. Тя е нужна на Русия, която по това време няма търговски
черноморски флот (следствие решенията от Кримската война), но
според клаузите на Берлинския договор България е длъжна първо
да довърши линията Белово - София - Ниш (освободителната война
заварва тази железница стигнала само до Белово).


Гинсбург и мощното му
лоби в България искат концесия за проучвания и строителство без
търг. Ще плаща, разбира се, българската хазна. Тази интрига продължава
чак до окончателното прекъсване на дипломатическите отношения
на Русия с България през зимата на 1886-1887 година. Парадоксалното
е, че натискът се осъществява от официални руски представители,
а при едно посещение на Петко Каравелов в качеството му на български
министър-председател в Петербург му заявяват, че подобно руско
искане няма.


Русия и тогава строи капитализма
си


Но каквито и интриги да
се плетат между Петербург, Царское село и Ливадия, Александър
Трети се интересува много повече от политическото, нежели от икономическото
влияние в България. Със съответните грешки, груб патернализъм
и необосновани претенции, които завършват с изгонването на княз
Батенберг, почти десетгодишно прекъсване на връзките на княжеството
с Освободителката, а в по-далечен план - с участието на България
в Първата световна война като противник на Русия и изправянето
на руски срещу български войници през 1917-а.


Ще ни се действително


историята да се повтаря
като фарс


но споровете около руския
природен газ, митата за българските стоки, неизяснените финансови
отношения между двете страни днес изглеждат достатъчно тревожно.


Нека не се лъжем - първите
години на това десетилетие и участието на всякакви маргинали в
политическия и обществен живот направиха доста бели. Всяка държава
и народ имат своето достойнство: големите, великите - голямо,
понякога дори хипертрофирано. Нападките не допринесоха за адаптирането
на българо-руските отношения в новите политически и стопански
реалности, а напротив - усложниха и без това сложните процеси
на интеграция на двете страни в новото геополитическо пространство.


На тази почва новите Гинсбургци
и българските им лакеи (а и официални представители на Москва,
вършещи чисто лобистка дейност със съмнителна санкция) откриха
своя финансов и властов шанс в доста тясно обвързаните икономики.
И преди всичко в енергетиката.


Защото, за разлика от
времето на Кумани и Хитрово, на Каулбарс, днешна България е неизмеримо
много по-обвързана с руската икономика.


Няма да навлизаме в подробности
около


българо-руските газови
баталии


За тях непрестанно се
пише, говори, коментира. Скандалът е значителен и развръзката
е труднопредвидима. Ала остава усещането, че по стар навик Русия,
Министерството на външните й работи (впрочем доста критикувано)
и новите й стопански властелини търсят политически дивиденти,
пренебрегвайки собствен икономически интерес. Стратегически може
и да изглежда изгодно. Но стратегически изгодно изглеждаше и изпъждането
на Батенберг през 1886-а. Оказа се, че само е изглеждало. Случилото
се по-късно доказа, че и двете страни са загубили. Не само приятелството
си.


В една своя статия руското
списание Комерсант Власт от 2 декември миналата година
напомня как руският посланик в Чехия заплашил (по повод влизането
на страната в НАТО) със съкращаване на газовите доставки, чехите
незабавно сключиха дългосрочен контракт за доставка на газ с норвежците.


България не може да изправи
срещу Газпром подобен конкурент. Заобикаляйки обаче
България, Вяхирев ще спечели една битка, но ще загуби цяло сражение.
Защото всичките ни балкански съседи потриват доволно ръце от вихрещия
се българо-руски скандал, очаквайки да получат своята стратегическа
газопреносна мрежа, своя дял от баницата. И ще я получат за сметка
на Газпром, на разпиляване на ресурсите на дружеството,
на намаляване възможностите му за контрол, на създаването на конкуренция
- от Казахстан, Таджикистан а и от други бъдещи играчи на този
огромен пазар. Не е ли отстъпка например съвместният договор с
Шел?


Колко още такива отстъпки
ще се наложи да прави Русия? На фона на почти изцяло суровинния
й износ, на високите мита спрямо нейните стоки, на квотите и ограниченията?


Едно е да даваш царство
за кон, друго е да сменяш кон за кокошка. В случая -


дългосрочен интерес за
кратковременни печалби


или казано направо - Топенерджи
за България.


Всички историографи потвърждават,
че Александър Трети е сред най-недалновидните във външната политика
руски императори. Кому е нужно днес да повтаря неговите грешки,
та дори и само спрямо малка България?


Впрочем утре е 3 март,
точно 120 години от онзи, в който бе подписан Сан-Стефанският
прелиминарен мир. Националният празник на България. Денят за топли
думи. Но една страна, дори и получила свободата си благодарение
на военните усилия на друга, не може да замре за столетия в коленопреклонна
почит и признателност. Тя трябва да се развива, да се вписва във
всекидневно променящите се реалности на света, ставащ безумно
динамичен. Има право на суверенитет и суверенен избор - иначе
за какво й е свободата?


Независимо от всичките
си затруднения, Москва трябва да си спомни, че се отказа от Доктрината
Брежнев. За ограничения суверенитет. Тази доктрина се роди
преди 30 години. И отврати света.


А самият Брежнев е покойник
от 1982 година. Не е малко време.

Facebook logo
Бъдете с нас и във