Банкеръ Weekly

Общество и политика

ПРЕЗОКЕАНСКИТЕ ПОСЛАНИЯ

Войната в Ирак бе нещо като атипична пневмония, която засегна имунната система на трансатлантическите отношения. По всичко изглежда, че съграждането на следвоенен Ирак ще бъде поне толкова трудно, колкото и възстановяването на отношенията между Съединените щати и Великобритания, от една страна, и Франция, Германия и Русия, от друга. Засега терапията е по една формула, предписана от американското правителство: наказание за Франция, игнориране на Германия, прошка за Русия и внимателно отношение към Китай. Какво ще стане не се знае. Но и от двете страни на Океана си задават един основен въпрос: как ще се развиват трансатлантическите отношения?А в сърцевината въпросът очевидно е Франция. Най-малкото защото по време на войната Вашингтон и Париж приеха ролята на водещи в два враждебнонастроени лагери. И в техния спор се огледа не само противопоставянето между Европа и Съединените щати, но и различните представи за устройството на света. Понякога се шегувам, че Франция и Съединените щати са женени от 225 години и бракът им е несигурен от 225 години, каза в едно интервю за британската телевизия Би Би Си американският държавен секретар Колин Пауъл. Това изявление е показателно, защото потвърждава една стара закономерност. Обръщането към историята, при това към по-старата история, винаги е било дипломатическото лекарство за международните отношения. Френско-американските връзки изобилстват от кризи, но сегашната е по-особена. Защото спорът за Ирак засегна фундаментални въпроси. Стана така, че от дилемата Ирак изскочи дилемата еднополюсен или многополюсен свят. Изскочиха и различията за ролята на ООН в решаването на кризи и случаите, в които е възможна превантивната война. Франция закономерно попадна в центъра на анализите за бъдещето на трансатлантическите отношения и заради старите голистки мечти за независима европейска отбрана, които открай време дразнят Съединените щати. Ако някога на фона на съветската заплаха те изглеждаха трудно реализуеми, сега иракската криза им вдъхна нова амбиция. Най-малкото заради обстоятелството, че германският канцлер Герхард Шрьодер прие френската политика на еманципиране от Съединените щати. За Шрьодер това бе възможност да избегне опасността Германия да попадне в международна изолация заради Ирак. Начинът, по който френският президент Жак Ширак и германският канцлер Герхард Шрьодер се държаха преди и по време на втората иракска война, будеше асоциации с времето на генерал Шарл де Гол. Но те не станаха предмет на сериозен анализ, защото още през 1963 г., когато бе подписан Елисейският договор, предвиденият френско-германски отбранителен съюз не наруши германските ангажименти към НАТО, нито пък подложи на съмнение презокеанската политика на Германия.Сега, четиридесет години по-късно, ситуацията е друга. Германският канцлер, според твърденията на наблюдатели, изглежда, се опита да разчупи историческия модел и застана редом до Франция и нейната голистка политика. Заставането редом обаче има граници в трите важни за международните отношения обстоятелства - времето, мястото и действието. Тези граници опират до фундамента на трансатлантическите отношения - НАТО. Само в този смисъл трябва да се разбират публичните изявления, че минисрещата по въпросите на отбраната с участието на четири европейски държави (Германия, Франция, Белгия и Люксембург), все противници на войната в Ирак, не е насочена нито срещу Съединените щати, нито срещу НАТО. Но Великобритания и Холандия се противопоставиха на инициативата. Те я определиха като ненужна и предупредиха, че ще бъде възприета като антиамериканска сбирка, посланието от която може да се изтълкува като послание на разединението.В сложността на отношенията между Париж и Вашингтон, от една страна, и между Париж и Берлин, от друга, има една съществена подробност. За разлика от Германия, Франция има институционална власт в ООН с правото на вето в Съвета за сигурност. Това е и причината за особеното внимание, което предизвиква развитието на американо-френските отношения. Това развитие в близко бъдеще ще е и показателно за съдбата на трансатлантическите отношения изобщо. Въпросът сега е не само дали Париж и Вашингтон ще могат да намерят път един към друг, а и доколко другите ще им помогнат за това. Има един проблем между Америка и Европа, който трябва да решим. Аз не искам Европа да се развие като опозиция на Америка. Това би било опасно и дестабилизиращо, заяви британският премиер Тони Блеър за в. Файненшъл таймс. Според него виждането за Европа като противотежест на Америка само ще амбицира Вашингтон да преследва своите цели, без да взема предвид мнението на другите страни. Това предупреждение на Тони Блеър звучи сериозно. Най-малкото защото общата европейска отбранителна политика едва ли е възможна без Великобритания. Добре е да се припомни, че тъкмо Лондон и Париж бяха нейните инициатори през 1998 година. Освен това в сметката трябва да влезе и споменът за германската роля на посредник между Париж и Вашингтон. Това бе също част от реалната политика, която се загуби около споровете за иракската война и от която в момента всички имат нужда. В този смисъл трябва да се разбира и изявлението на държавния секретар на Съединените щати Колин Пауъл, че отношенията между Франция и Съединените щати са пострадали от разногласията между тях за войната в Ирак, но няма да изчезнат, както няма да изчезнат ООН и НАТО. Помирителен тон се чу и от Франция. Френският министър на отбраната Мишел Алио-Мари определи държавния секретар на Съединените щати Колин Пауъл като мъж с дипломатически опит и здрав разум, който съзнава историческата дълбочина на връзките между Франция и Съединените щати. По-късно кабинетът на френския президент Жак Ширак разпространи официална декларация, според която засилването на общата европейска отбранителна политика не противоречи на засилването на НАТО. Не закъсня и сигналът от Берлин. Координаторът на германо-американските отношения Карстен Фогт заяви, че канцлерът Шрьодер иска отношенията между Берлин и Вашингтон, пострадали заради иракската криза, да се подобрят. Колин Пауъл между впрочем през май ще направи обиколка из няколко столици. Географията на тази обиколка е повече от показателна. Освен Москва и Берлин Пауъл ще посети София и Тбилиси. Впечатлително е, че Париж не е предвиден. Ако трудните отношения между Съединените щати и Франция искат време и правилни теми на подходящо място, в подходящо време и с подходящи партньори, то тези с Русия и Китай, другите противници на войната в Ирак, изглежда, че ще имат по-бързо нормализиране. Някъде след противопоставянето заради режима на Саддам Хюсеин в Ирак между тях стои непредвидимият сталинистки режим в Северна Корея. Той не е подходящ за геополитическа демонстрация на сила, защото в случай на атомна заплаха и Съединените щати, и Русия, и Китай помнят стратегическата си отговорност. Атомният призрак е също фундаментален въпрос, заради който в международните отношения се обръща внимание и на типичните настинки.ТПС: Френският президент Жак Ширак ще има най-много ядове и отговорности покрай нормализирането на трансатлантическите отношения.

Facebook logo
Бъдете с нас и във