Банкеръ Weekly

Общество и политика

ПРЕЗИДЕНТЪТ - САКРАЛЕН СИМВОЛ ИЛИ МЕХАНИЗЪМ ЗА ДЕЛНИЧНА УПОТРЕБА


Институцията президент на Република България се създаде за първи път с новата конституция, приета от Великото народно събрание през 1990 година. От една страна, осем години живот са прекалено кратки, за да създадат стил и традиции, но от друга, като че ли са напълно достатъчни, за да опровергаят или пък потвърдят разнообразните обществени очаквания към ролята на президента в активния политически живот на държавата.


Въпреки че досега само двама души са заемали този най-авторитетен държавен пост, вече стана ясно, че освен от нормите в основния закон стилът и работата на президента зависят в много голяма степен и от личните качества на самия държавник, както и от актуалната политическа конюнктура. Президентът е може би единствената държавна институция, чийто авторитет и успешно политическо поведение са изцяло подвластни на личните възможности и характеристики на политика, заемащ този пост.


Конституцията осигурява правото на президента сам да избере ролята, която ще играе във вътрешната политика. Това означава, че той може да участва като арбитър активно в дребнавите междупартийни или междуинституционални спорове, както правеше президентът Желев например. Но може и да се дистанцира от политическото ежедневие, стремейки се


да съхрани позицията на общото


извън контекста на партийното разделение.


На пръв поглед, печелившият избор между двете алтернативни поведения е очевиден. Решението обаче не изглежда толкова просто, когато трябва да се впише като част от една успешна политическа кариера. Видът на политическата активност, който ще избере един държавен глава, непременно ще се окаже решаващ за останалата част от професионалния му път.


В стереотипите на съвременното политическо мислене фигурата на президента притежава особени характеристики. Почти навсякъде, където съществува, тя представлява преди всичко абсолютен символ на единството на държавността и нацията. Силата на този символ е толкова могъща, че много често, за да демонстрират нейната непреходност, обществата продължават да се обръщат към бившите си държавни глави с титлата президент.


У нас не стана практика да титулуваме с президент д-р Желю Желев след изтичането на мандата му. Този пропуск е показателен за много неща и едно от тях е липсата на усещането за истинската значимост на символа, който всяка нация изгражда в образа на държавния си глава. Може би за това е необходимо време, а може би наистина става въпрос за


неосъзнати комплекси в националното ни самочувствие


И все пак не е късно традицията да се роди с обратен знак, стига държавниците да желаят промяната.


Вторият президент на съвременна България Петър Стоянов като че ли подчинява цялата своя дейност именно на този стремеж към промяна. За година и половина той наистина успя да наложи съвсем различен стил в институцията и многократно да повиши авторитета й. Все още е прекалено рано да се изследват задълбочено причините за тези резултати. Много прибързани биха били всички опити за сериозни изводи. Все още е рано дори да се каже доколко са трайни очертаните нови тенденции. Днес можем единствено да констатираме различията с предходното и да ги анализираме.


Когато говорим за промяна в институцията на президента, един от най-важните моменти в изброяването на различията е новото отношение на партийните лидери към държавния глава. С малки изключения, шефовете на парламентарните партии възприемат отношенията си с президента като начин за повдигане на собствения си авторитет. Днешните политици вече разбраха, че за самите тях, както и за техния имидж е много по-удобно институцията на президента да се обгражда със сакралния ореол на националния символ. Това им дава прекрасната възможност чрез всяко пряко обръщане към президента да демонстрират общонационалната валидност на изповядваните идеи. Примерите за тази


нова ловкост на политическите корифеи


са много. Най-пресният от тях е посещението на група от Евролевицата при Петър Стоянов миналия понеделник под предлог да запознае държавния глава с алтернативните идеи на социалдемократите за промени в Закона за съдебната система. Тази визита даде повод на Александър Томов да отправи поне две успешни внушения към българските граждани. Първо, че проблемът, който атакува неговата партия, е действително от огромно обществено значение - само такава може да бъде причината делегацията да бъде приета лично от президента. Второ, че решението, предложено от новите социалдемократи, е съобразено преди всичко с общите национални интереси. Внимателният поглед на медиите към всички политически посещения на Дондуков 2 осигури шумна трибуна на Александър Томов и преди, и след гостуването. Дискусията по същата тема, която неговата партия организира два дни по-късно в НДК, включи в дебата многократно повече хора, но с това ни най-малко не успя да постигне впечатлението за значимост, което създаде посещението в президентството. Честото присъствие на евролидерите на този адрес внушава на избирателите, че Евролевицата е партия с много сериозно политическо значение и изгражда у тях усещането за решаващата роля, която играе в обществения живот.


Разбира се, този механизъм е отворен за употреба от всички парламентарните партии и е


въпрос на лична политическа тактика


дали ще бъде използван пълноценно, или не.


Към същия механизъм, с който лесно се изгражда впечатление за общонационална ангажираност, сравнително често прибягва и социалистическият лидер Георги Първанов. Решението на левите да представят пред президента своя отделна концепция за мястото на България в междубалканските отношения например целеше не толкова намеса в работите на външния министър Надежда Михайлова, колкото осигуряване на национална трибуна за изява на социалистите и натрупването на няколко точки в опозиционната им политика.


Всъщност начинът, по който опозиционните лидери напоследък се опитват да използват президентската институция, в известен смисъл дава възможност поне малко да се освободи парламентарният дебат от натиска на прекия политически сблъсък. В същото време обаче широката публичност, която този механизъм осигурява за всички позиции, понякога крие риска от необосновано ескалиране на общественото напрежение. Въпрос на умение и лична преценка на президента е дали ще толерира и за в бъдеще подобно отношение, или ще се опита да излезе от полето на играта, в която имиджмейкърският ентусиазъм на опозиционните лидери все повече го въвлича. Става въпрос за необходимостта да се вземе решение кой от двата варианта би бил по-успешен за нацията, а не толкова за авторитета на президента, който в никакъв случай не е толкова податлив на странични влияния. Ако честото обръщане на опозиционните лидери към него може да подобри общия политически климат в държавата, това със сигурност ще е най-доброто решение. Но ако резултатът е осигуряване на публичност и подкрепа на непремерени лидерски претенции, това преди всичко ще увеличи уязвимостта на обществото от многобройните политически заплахи.


Поведението на Петър Стоянов до този момент ясно демонстрира, че държавният глава внимателно преценява тези възможности и се опитва


прецизно да балансира отношенията си с политиците


на ръба на арбитражната зона. Той явно се старае , по-скоро да създаде условия за диалог, различен от парламентарния, отколкото пряко да влияе върху вземането на решенията. А кратките му изявления и задължителната официална позиция, която огласява след важните срещи, са съвсем конкретен знак, че не желае институцията му да бъде използвана за търсене на евтина популярност. Съобразявайки се тактично именно с този му стремеж, по-голямата част от политическите шефове се въздържат да дават политически изявления в сградата на президентството. Дори премиерът Иван Костов и лидерът на най-войнствено настроената опозиционна партия Георги Първанов в повечето случаи не нарушават добрия тон и коментират решенията и проблемите, обсъждани при държавния глава, извън неговата сграда, ако изобщо го правят.


Единственият, който тотално отказва да се съобрази с въведения етикет, засега е Александър Томов. Той най-често намира благовиден предлог, за да излезе десетина минути преди финала, както се случи и на последния Консултативен съвет за национална сигурност, и да даде предварителна информация на очакващите края на срещата журналисти. Този трик задължително го вкарва във вечерните емисии на всички електронни медии наравно с четящия официалното комюнике след срещата Петър Стоянов.


В политическата игра обаче бон тон-ът не е върховна ценност и постигането на популярност и обществена значимост винаги са приоритетни. Така че нито Александър Томов, нито неговите, явно доста добри, имиджмейкъри могат да бъдат обвинявани за медийната им ловкост. Това е преди всичко въпрос на политически стил и на пряка цел. А целта, която сега най-стръвно преследва Евролевицата, изисква именно такова поведение. Наближават избори, новата партия все още няма много поводи да се радва на широка обществена популярност и използва един от начините да си я осигури.


Въпросът, който изисква много по-деликатно отношение, е дали с честото си гостоприемство към лидерите на младата партия президентът не става осъзнат съучастник в търсенето на тази популярност?


Институцията на президента, колкото и противоречива да изглеждаше преди една-две години, сега заема далеч по-убедително мястото си в обществения и политическия живот на страната. И въпреки че в нашите условия авторитетът и функциите й ще зависят предимно от личните качества на държавника, все пак отношението на обществото към държавния глава все повече ще се превръща в откровено мерило на националното ни самочувствие.

Facebook logo
Бъдете с нас и във