Банкеръ Weekly

Общество и политика

ПРЕЗИДЕНТЪТ ПОДРЪПВА ПОЛИТИЧЕСКАТА ЧЕРГА

През седмицата президентът Георги Първанов откри политическия сезон с публична лекция, посветена на проблемите на националната сигурност, която не само впечатли с избрания странен формат, но и за пореден път даде повод да се запитаме колко политики има българската държава в тази стратегическа вътрешно- и външнополитическа сфера.Засилената активност на президента през август не предвещаваше такова драматично развитие. Държавният глава кръстоса родината надлъж и нашир - от Оряхово до Гълъбово и от Шабла до Банско. Приветства населението по повод празниците на населените места, преряза ленти на спортни площадки и младежки центрове, уважи лауреатите на Пирин-фолк. Не изневери на себе си, като пое ангажименти да помага навсякъде с каквото може - на Оряхово за строежа на Дунав мост-3, на Шабла - за земеделско тържище и звено на бърза медицинска помощ, на Гълъбово - за инвестиции в екологията, на Банско - за газифициране на общината... И макар че не е много ясно каква е връзката на президентската институция с газификацията и земеделските тържища, склонни сме да проявим разбиране - Първанов обеща да бъде социален президент, а у нас това означава главно да си щедър на обещания.Иначе обаче стои въпросът с темата на президентската публична лекция. Тя предизвика оправдани очаквания, защото засяга сфера, където държавният глава има конкретни правомощия и отговорности. Всъщност в сектора за сигурност са концентрирани едни от малкото реални (а не представителни) функции на българския президент. За разлика от американския, руския или френския президент обаче българският държавен глава е поставен в доста тесни граници. Все пак България е парламентарна република, което ще рече, че националната политика, в т.ч. в сферата на сигурността, се изработва преди всичко от парламента или под негов контрол. Това никога не е харесвало на българските президенти, особено на Първанов, който още в самото начало на мандата си обяви, че няма намерение да се крие зад орязаните президентски пълномощия. И тъй като нямаше как да действа извън предписанията на конституцията, той възприе стратегия на говоренето. Постоянна практика на президента стана да дава пространни оценки на направеното от другите институции (и доста по-лаконични - на собствените си дела). Но оценките на Първанов, макар и само думи, все пак си остават оценки на държавния глава, поради което имат отражение и у нас, и извън страната. Честите случаи на принципни различия с позициите на парламента и правителството, както и редица дискусионни персонални решения в сектора за сигурност, взети с очевидната благословия на президента, дадоха основание на редица политици и анализатори да говорят за наличието на две държавни политики в сектора за сигурност. А това е констатация, която - ако е вярна - поставя под сериозно съмнение доверието към страната ни и способността ни да бъдем пълноценен член на НАТО.За съжаление, лекцията на президента Първанов не опроверга, а потвърди тези опасения, като добави и нови въпросителни. Стана ясно, че една от основните цели на президента е била да обоснове със задна дата някои свои стари и да заостри определени акценти, при това - без да се притеснява от прилагането на доста свободна интерпретация на съвсем пресни политически факти. Въпреки че изтъкнатата официална причина е да се стимулира един необходим, професионално аргументиран и отговорен дебат, Първанов всъщност цели постфактум да придаде по-солиден вид на своите позиции в един политически спор, който не е спирал през последните две години. Преди всичко президентът лансира невярната оценка, че българските политици и държавници са допуснали голяма грешка, като не са направили сериозен вътрешен дебат относно мотивите за започването и характера на войната в Ирак, както и за нашето участие във военните действия. Нещо повече, според Първанов е имало бягство от сериозна дискусия. Това просто не отговаря на истината. Такъв дебат имаше - в Народното събрание, в медиите и в публичното пространство, всяка от страните (вкл. и президентът) изрази и аргументира позициите си. Мнозинството в парламента и като цяло - почти всички сериозни български партии, заеха позицията, че страната ни трябва реално (а не символично) да подкрепи и да участва във формиращата се коалиция за Ирак. В малцинство и в изолация останаха БСП и президентът. Тогава не другаде, а пред Народното събрание държавният глава изрази остро (и по същество, и по изразни средства) несъгласие с участието на България в антитерористичната коалиция. Нещо повече, именно Първанов пръв и единствен характеризира политиката на страната ни като поведение на ястреб - нещо, което не си позволиха и най-резките ни външни критици. Що се отнася до характера на войната, той я определи като наказание за непослушния диктатор, като зададе (към САЩ) реторичния въпрос какво ще се прави с послушните диктатори.Днес президентът се опитва да убеди българската общественост, че именно неговите оценки са били правилни, но всъщност само повтаря своите опровергани от хода на събитията тези. Например че в резултат от престараването и някои прибързани действия на нашата дипломация в един момент е бил формиран образът ни на ястреб. Или че приносът на България в борбата срещу международния тероризъм в настоящия момент не е пропорционален на нейния защитен капацитет. Но това Георги Първанов говори тук, пред българската общественост. Логично е да запитаме дали е изразил тези свои преценки, когато в Брюксел ни приемаха в НАТО, или на срещата в Истанбул, или може би в телефонен разговор с президента Буш (нали не е лошо от време на време да си говори и с него, а не само с президента Путин)? Още повече че именно Първанов настоява за това откровено да казваме на съюзниците си мнението по спорните въпроси.Друг, много сериозен въпрос, който възниква от лекцията на президента, е свързан с редица негови оценки и препоръки за усъвършенстване на отношенията в антитерористичната коалиция и за цялостното й поведение в Ирак. Според Първанов, процесите, събитията в Ирак налагат промени в характера, задачите и тактиката на коалицията. След като обобщава, че опитът от последните военни конфликти показва, че военните действия се започват обикновено без достатъчна яснота по следвоенното развитие на съответната страна и регион, българският президент предупреждава, че отсъствието на видими позитивни промени след един или друг военен конфликт може сериозно да компрометира Запада, евроатлантическите ценности. И накрая дава цялостната оценка, че резултатите от дейността на антирероритичната коалиция в Ирак са твърде скромни.Разбира се, честността си е честност, но в политиката има такива понятия като чувство за такт, умереност и реалистична самопреценка. Ала в случая големият проблем не е в това, че един политик може да се е поизхвърлил с оценки, които не си позволяват в такъв вид ръководителите на страни, които имат значително по-голямо участие и, респективно, плащат по-висока цена за дейността на коалицията, пък и и доста по-отдавна са членове на НАТО. Въпросът е доколко държавният глава има право да ангажира с такива претенциозни оценки българската държава и институциите, които по конституция формират нейната политика. А също - доколко президентът е свободен да излага лични гледни точки в сфери, в които е просто един от участниците в процеса на взимане на решения.Няма как да се подмине въпросът, че някои от оценките на Първанов, адресирани към българската държава, са не по-малко оскърбителни от онези потупвания по рамото, за които говори той. Например, според държавния глава от нас самите зависи да не изглеждаме като сателит, а да проявяваме характер във външнополитическите си действия. Което вероятно означава, че в момента изглеждаме (на кого?) като сателит - оценка, която упорито се пропагандира от някои вътрешнополитически кръгове, но не е подкрепена от легитимните български институции. Впрочем за някои български граждани израз на сателитно поведение е например фактът, че българският държавен глава за две години се срещна шест пъти с руския президент и дискутира с него въпроси, които изобщо не влизат в правомощията му.Колкото и да е завоалирано, в цялата лекция на Георги Първанов прозира неизменното желание не само да се произнася, но и да влияе по-силно върху цялостните политически и властови процеси в България. Като се започне от поредното оплакване, че в законодателството (в дадения случай в Закона за управление при кризи) се пренебрегва президентската институция, и се свърши с небалансираните оценки за дейността на структури на властта и на администрацията, продиктувани очевидно от тяхната близост или отдалеченост от идеите на президента. Така, вместо да съдейства за консолидиране на всички фактори, имащи съществена роля в разработването и прилагането на политиката по сигурността, президентът внася разделение и противопоставяне, като ги дели на свои и чужди. Поредната словесна изява на българския президент идва като още едно сериозно доказателство, че системата на взаимоотношенията между демократичните ни институции се нуждае от много сериозен анализ и корекции, особено от гледна точка на балансите и взаимния контрол между тях. И тъй като думите са част от делата на политиците и държавниците, вероятно трябва да се обърне внимание и на потенциалните вреди от случаите, в които желанието за публична изява е обратнопропорционално на възможностите и на чувството за отговорност. Дори когато проявяваме необходимото разбиране към факта, че наближават избори.

Facebook logo
Бъдете с нас и във