Банкеръ Weekly

Общество и политика

ПРЕЗИДЕНСТКАТА МОРАВА НЕ Е ЗА СКУБАНЕ

Приемствеността е най-дефицитната стока на сергията на българската политика. Всеки, който си направи труда да си припомни управленията на дузината правителства, изредили се на Дондуков 1 през последните дванадесет години, няма начин да не остане потресен от пълния антагонизъм и отрицание, които всяка нова власт демонстрира спрямо предшествениците си. От Андрей Луканов до Симеон Сакскобургготски всеки нов премиер приема като свое основно и съдбовно задължение цветисто и максимално да охули предшественика си, да отрече всичко постигнато от предишните управници и спешно да промени цялото законодателство.На практика всяка нова българска власт се възприема като завоевател, който трябва да промени из основи обладаната държава. Разликата е в това, че с такова поведение истинските завоеватели целят отслабване и разграждане на заварената държавност, а каква е целта на българските държавници - със сигурност трудно ще обяснят и самите те. Поне смислено и като за пред хора. Защото другото го знаем - зад разрушителната им страст най-често се крият партийни и лични интереси, които чакат засищане. Плюс сериозна доза управленска некомпетентност - и на предшественици, и на наследници, гарнирани с остър дефицит на чувство за обществен дълг, банална себичност и житейско късогледство. В резултат и на този необясним ентусиазъм на нашенските управници страната ни вече дванадесет години започва прехода отново и отново с всяка смяна на върха. И както сме го подкарали тоя преход, като нищо ще го увековечим. На 22 януари на тържествено заседание на парламента новоизбраният президент Георги Първанов ще поеме официално задълженията на държавен глава. Тази сравнително нова институция в държавното ни устройство има прекалено кратка история, за да търсим трайни тенденции или пък дълбоки и нелогични поврати. От друга страна обаче, именно президентът е фигурата, която е призвана да осигурява приемствеността в държавната политика, особено когато тя отсъства повече или по-малко в останалите институции. Тъкмо затова сега един от най-важните въпроси, който поне наблюдателите си задават, е ще успее ли новият държавен глава да постигне хармония между разбираемия порив за обновяване и необходимостта от запазване на общия дух на институцията. (Необходимо уточнение: никой не очаква от Георги Първанов да постъпва, изглежда или се държи като Петър Стоянов. Това не е приемственост. Изборите са, за да има промяна. Проблемът е какво трябва да се съхрани при промяната.) Във всяка предизборна кампания желанието за налагане на нещо ново, различно, едва ли не непознато в изявите на кандидатите стига почти до кресчендо. Много рядко обаче след това разумните политици реализират обещанията си за радикални промени. Поне с радикализма на предизборния патос.До 18 ноември, точно като всички претенденти за президентския пост, в изказванията си Георги Първанов подчертаваше предимно необходимостта от промени. Говореше за водене на различна политика. За отстояване на по-голяма самостоятелност в поведението на държавния глава. За поемане на по-сериозни социални ангажименти, за знакови кадрови смени в службите и т.н. Може би именно заради всички тези обещания той се оказа и предпочетеният кандидат. Дали обаче това означава, че най-добрият подход е обещанията да бъдат изпълнени? Българската конституция отрежда на държавния глава много по-голяма обществена и представителна роля, отколкото пряко политическа и управленска. Но това далече не означава, че той е лишен от възможности за влияние и въздействие върху органите и институциите, които вземат преките решения в процеса на управлението. Но дали ще може да използва максимално всичките механизми за натиск, или ще е принуден да наблюдава безпомощно политиката на правителствата - зависи не само от личността на държавния глава, както самият Първанов обича да подчертава, но най-вече от конкретната политическа конюнктура. За разлика от предшественика си, новият президент ще се радва на изключителната възможност да бъде, ако не проводник, то поне глашатай на различна политика от тази, която води правителството. През огромната част от мандата си Петър Стоянов работи с правителства, формирани от партията, излъчила и самия него като президент. А това означава най-малкото, че и президентът, и кабинетът, и парламентарното мнозинство са носители на една и съща политическа идея за управлението на държавата и за различна или самостоятелна политика на държавния глава трудно би могло да се мисли. Макар прецедентът Желю Желев и синият кабинет на Филип Димитров да е налице. Сега обаче ситуацията е коренно различна. Георги Първанов ще може да изгражда алтернативна политика и поведението му да бъде социален коректив на изпълнителната власт и парламентарното мнозинство - лукс, от който предшественикът му по понятни причини не се възползва. Така поне е на теория. Макар да има сериозни основания за съмнение доколко Първанов ще съумее да се пребори за собствените си държавнически идеи, не това е най-важното. Президентът може да се превърне и в благотворително дружество, но ще му е трудно да измени фискалната политика на правителството, да речем. Най-малкото защото тя не е плод на случайни хрумвания или на обикновена злонамереност, а на обективните икономически условия. И новият президент го знае прекрасно.Затова много по-важно обаче от неизбежното раздаване на дрехи на сирачета и пенсионери е какво ще е отношението му към специалните служби. Всъщност единствените реални и значими правомощия на българския държавен глава в сферата на вътрешната политика са задълженията му да назначава шефовете на разузнаването и най-вече на контраразузнаването, разбира се, по предложение на правителството. На пръв поглед тези правомощия не би трябвало да изглеждат решаващи, но в държава като нашата, където сивата икономика успешно се състезава по мащаб с тая, която си плаща данъците, а огромна част от парите в обращение са с криминален или просто недотам ясен произход, именно службите за сигурност се превръщат в най-надеждния механизъм за влияние и управление на политическите и икономическите процеси в страната. Категоричната закана на новия президент веднага след встъпването си в длъжност да смени шефовете на НСС и НРС ясно показва поне две неща. Първо, че Първанов няма намерение да остава прост наблюдател в политическата игра и, второ, че зад гърба му стоят значими интереси, пряко заинтересовани да се извършат сериозни промени в работата и ползването на службите. Отделен въпрос е дали тези интереси се покриват изцяло или отчасти с интересите на държавата и обществото, или не.Най-важна все пак остава приемствеността във външната политика на държавния глава. Дори и да преобърне с главата надолу цялото президентство и да смени всички висши кадри в двете разузнавателни служби, това едва ли ще се отрази толкова решаващо върху страната, колкото ако новият държавен глава демонстрира желание за коренни промени във водената преди него външна политика. Светът на международните отношения е изключително консервативен. Едва доловими промени в курсовете на отделните държави могат да се наблюдават само ако се проследяват периоди, продължаващи поне десетилетие. България и тука е счупила всички окови на общоприетите принципи. Нашата външна политика мъчително, но пък арогантно се преориентираше от пълната зависимост от Русия към пълната обвързаност с Европа и САЩ, спорадично сещайки се, че планетата не се изчерпва с тях нито географски, нито политически, нито икономически. Новият президент вече даде първия много ясен знак, че няма да поддържа на всяка цена досегашния стремеж на държавата ни към членство в Северноатлантическия пакт. Повече от месец преди да влезе в новата си роля Първанов взриви медиите със заявката си, че не е необходимо да се бърза с изпълнението на едно от задължителните условия, при които България може да получи желаната покана. Желанието на бъдещия държавен глава да се забави свалянето на ракетите СС-23 от въоръжение не попречи на парламента да гласува почти единодушно за тяхното унищожаване. Разбира се, Първанов вече не е партиен лидер, а държавен глава и това няма как да не се отрази на публичното представяне на възгледите му. При това той е доказал, че притежава политически разум и необходимата гъвкавост. И въпреки това някои наблюдатели се опасяват от промяна във външнополитическите приоритети на страната след 22 януари. И тъй като именно външнополитическите функции на президента са най-значимият му прерогатив, може би точно тук ще се скъса ценната връзка на приемствеността между досегашния и бъдещия държавен глава. Е, засега категорични доказателства няма, но се очакват действия по посока затопляне на отношениета с Русия, с някои от арабските страни, с азиатски държави. Ако не е за сметка на основната, декларирана с консенсус евроатлантическа ориентация на страната, няма нищо лошо. Лошото ще е, ако се получи точно така.Впрочем, ще проличи и при дипломатическите назначения. И по първите визити на новия държавен глава. А иначе дали ще се усмихва по нов начин, или докато говори ще ръкомаха по-малко от предшественика си, дали ще се откаже неуморно да обикаля из селца и паланки, за да вкусва народната любов от извора, или ще разхожда шапките на съпругата си, за да запази традицията, са все дреболии, които може и да галят окото или да подхранват клюката, но нямат никакво значение за бъдещето на страната ни.

Facebook logo
Бъдете с нас и във