Банкеръ Weekly

Общество и политика

ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА 2005-ТА

За разлика от предишни години, основните български партии навлизат в изборната 2005-а твърде неуверено и нервно. Свидетели сме на резки и дори истерични ходове, нелогични промени в посланията, видими симптоми на страх. Елитите на повечето партии са обладани не толкова от амбицията да спечелят нови позиции, колкото да запазят досегашните, колкото и неудовлетворителни да са за тях. Ако се върнем към предвижданията на някои анализатори, че България предстои да навлезе в период на нестабилност на политическите и властовите отношения, първите симптоми на този процес вече са налице. Сред най-важните причини за тази на пръв поглед нелогична промяна обикновено се изтъкват фрагментаризирането на българския политически живот, роенето на партиите, центробежните тенденции в дясното пространство и вероятната сложна коалиционна конфигурация на следващото управление на страната. Тези явления са реални и наистина се отразяват върху поведението на основните политически играчи и върху стабилността на цялостната политическа система. Но има още едно обстоятелство, на което по-рядко се обръща внимание. Това е невъзможността да се установят и наложат относително трайни сравнителни конкурентни предимства на отделните партии, които да бъдат надеждна база за оценка на техните шансове и обективна предпоставка за последователност и предвидимост на техните елити и лидери.Нещо повече, в последните месеци става все по-видим един парадоксален процес - приеманите като предимства или плюсове черти на поведението на повечето партии започват да се превръщат в техни недостатъци и слабости. Силата се превръща в уязвимост - това, което доскоро даваше увереност и самочувствие на партийните лидери, започва да сее у тях съмнения и страхове, защото очевидно не води до очакваните резултати. Вчерашните средства и аргументи в политическото съперничество са изхабени, а ефективни нови такива не са подготвени. Това на свой ред води до паническо търсене на магически рецепти за успех, но неподготвените и посредствени импровизации само влошават положението. Свидетели сме на трескави движения, които по правило са типични за поведението на губещите в полухаотичния период в самото навечерие на изборите. Ето някои от най-фрапиращите примери.Най-видимо преобръщане на силата в слабост забелязваме при все още сочения за предизвестен победител червен колос. Поне по социологически данни (които неизбежно отчитат инерционността в масовото съзнание) колосът си остава колос, но това, че краката му са глинени и все по-силно се клатят, вече трудно може да се прикрие. През цялата 2004 г. ръководството на БСП отдели всичките си усилия да убеди както другите партии, така и цялото общество, че трябва да се примирят с неизбежната победа на левицата и трябва смирено да застанат на килимчето пред Позитано 20. Омагьосани от поръчаните от самите тях внушения, социалистите не направиха нито една сериозна крачка напред по пътя към дълго чаканото управление, сякаш наистина бяха убедени, че сега просто е техен ред. Те не обявиха и не подложиха за обществена дискусия принципите на прокламираната нова политика, не представиха кандидатите си за премиер и за правителствен екип, които биха персонифицирали управлението и биха поели отговорностите за него. Като че възгордени от аванса си, те не отправиха нито един убедителен анонс за политическо партньорство, нещо повече - сами отрязаха почти всички пътища за сериозни преговори за коалиране. Ръководството на БСП, изглежда, и досега вярва, че дори и да не постигне абсолютно мнозинство в следващия парламент, ще бъде толкова близо до него, че липсващите няколко гласа ще дойдат от само себе си.Още по-лошо стана на следващия етап, когато на Позитано 20 започнаха да разбират, че демонстрацията на сила дава обратен резултат, защото нито привлича нови избиратели, нито прави другите политически партии по-сговорчиви партньори. Предимството се превърна в изолация, самочувствието - в опасен политически транквиланткойто попречи на соцелита да види сглобяваната под носа му алтернативна конструкция на следващото управление. И когато най-накрая Станишев и компания проумяха, че не само е възможно, но и все по-вероятно това следващо управление да се състои без и против БСП, реагираха под натиска на най-лошия съветник - паниката. Последната програмна реч на соцлидера пред националното съвещание на червения актив е нов, красноречив индикатор за засилването на объркването и страха по върховете на БСП. (Подробности за нея на стр. 16.) Повечето наблюдатели акцентираха върху анонса за изтегляне на българския контингент от Ирак. Имат основание оценките, че това е не само нескопопосано плагиатство на хода на испанските социалисти, но и твърде подранило и лошо аргументирано политическо действие. Дори и да носи някакви дивиденти, това послание не може да се превърне в ракета-носител за убедителна изборна победа, но превръща БСП в лесна мишена за атаки в една от най-слабите й точки - съмненията в искреността, отговорността и последователността на прокламираната й евроатлантическа позиция. По-малко внимание обаче бе отделено на обявените от Станишев основни насоки на социално-икономическата политика на едно хипотетично социалистическо (или доминирано от социалистите) управление. От една страна, поетите ангажименти в областта на образованието, пенсиите, здравеопазването, държавните инвестиции и прочие любими леви теми предполагат значително увеличаване на публичните разходи. От друга страна, БСП непрекъснато ухажва бизнеса с обещания, че не само няма да увеличава данъците, а дори ще създава по-благоприятни условия за неговото разрастване. От въпросното противоречие следват само два логични извода - ако наистина изпълнява това, което обещава, през първата година от евентуалното си управление БСП ще изпука всички финансови резерви, трупани с такива жертви и лишения, а след това ще трябва да се готви да сдава властта по добре известната практика от 1990 и 1996 година. Защото Брюксел няма да допусне така страстно чаканите у нас еврофондове да отидат бадева за реализация на носталгичните илюзии на соцлидерите.Всъщност единственият правдоподобен извод е, че - ако изобщо поеме управлението на България - БСП съвсемняма да изпълнява товакоето днес обещава в трескаво търсене на чудодейни рецепти за мечтаната, но изплъзваща се изборна победа. От една страна, външните фактори няма да допуснат подобна авантюра, а от друга - самият соцелит има вече достатъчно сериозни интереси, за да рискува те да бъдат поставени на карта. Ако се намира под контрола на БСП, следващото управление сигурно ще бъде слабо и нестабилно, но едва ли катастрофално. Оттук пък идва и твърде съмнителната стойност на демонизирането на социалистите и абсолютизирането на необходимостта те да бъдат спрени с всички средства от достъп до властта. Всъщност определени среди в БСП и днес участват във властта, към която част от заявената опозиция очевидно изпитва фатално привличанеТака стигаме до метаморфозите на десницата, чиито силни страни също постепенно се превръщат в ахилесова пета. Всъщност има основание да употребим израза силни страни в кавички, защото представата за сила е една от последните асоциации, приложими днес към по-голямата част от десницата. Все пак разделената и разкъсвана от конфликти десница имаше и силни козове - дотогава, докато даваше някакви аргументи, че е наистина опозиция и че се противопоставя по принцип на този модел на управление, който внесе у нас Симеон Сакскобургготски и който се символизира от представяното за най-добър образец на коалиционно партньорство мнозинство НДСВ-ДПС. Тогава - до края на 2003 г. - десницата опонираше на този модел на управление главно защото той пусна ключови лобита на БСП (такава, каквато е) през задната врата на властта - неявно, без санкцията на избирателите и без партията да носи отговорност за това. След това изведнъж се оказа, че точно в името на възпирането на БСП от едно управление, в което все пак ще се поема някаква явна отговорност, десницата е готова да се съюзи с днешните управляващи, въпреки че пъпната връв на част от тях със старите комунистически кланове е видима не само от Брюксел и Вашингтон, а сигурно и от Марс. Така силата на същностния, реформаторски антикомунизъм на десницата неусетно деградира до незащитимата позиция на един групов конформизъммаскиран с куха антикомунистическа реторика.По-умните фигури в средите на десницата разбират, че от подобно дясно обединение, което всъщност подготвя бъдещо съвместно управление с НДСВ и ДПС, няма да произтече особен електорален ентусиазъм. Просто липсват базисните предпоставки за разработване на сериозна политическа платформа, която да бъде предложена на гражданите, защото тя преминава през задълбочен анализ на видимите и невидимите грехове на днешното управление, а тъкмо това ще бъде табу с оглед подготовката на бъдещата управленска коалиция. Няма как да се убеди мислещата част от обществото, че едно сглобено с тежки пазарлъци правителство на НДСВ, ДПС и обединената десница (което вероятно ще бъде и правителство на малцинството) ще бъде особено енергично и последователно пред предизвикателствата на европрисъединяването на България. Вероятно единственото му достойнство ще бъде, че не е правителство на БСП, но последната ще продължи да си участва във властта и да черпи от дивидентите й, както досега - негласно и без да носи отговорност. С което ще се окаже, че почти всички партии в България са на власт, а това на свой ред означава, че държавното управление е на автопилот. Тепърва предстои да видим как оценяваните днес като силни страни ходове на управляващите - безцеремонното използване на държавните лостове и ресурси и офертата на Симеон Сакскобургготски за втори мандатще издържат проверката на най-тежкия период за всяко управление - последните шест месеца от мандата му. Защото идва ред на най-неприятната част от битието на българските политици - след като мнозина от тях са влезли по чиста случайност във властта, ще им се наложи да излязат от нея. Силата на монопола върху властта неизбежно се превръща в уязвима точка, когато дойде моментът той да бъде ограничен или споделен. Битката за това кой от царските министри и депутати ще бъде ощастливен с политическо рециклиране се очертава като много остра както по аритметични, така и по вътрешнопартийни причини. Впрочем не по-малки конфликти ще наблюдаваме и при реденето на листите на дясната коалиция - процес, който сигурно ще охлади обединителния ентусиазъм там и непременно ще коства някои лидерски глави или поне кресла. Разбира се, посочените симптоми в поведението и настроението на българските политически играчи представляват следствие на друг, основополагащ фактор - липсата на сериозна политика, или по-точно - подменянето на правенето на сериозна политика с празнословие и евтини политически блъфове. Печалната реалност е, че повечето партии и политици у нас се стремят преди всичко да се уплашат и надлъжат взаимно, а не да защитят пред гражданството специфичната отлика и предимствата на своята политика. Вместо визия и стратегия, смело и отговорно действие, наблюдаваме поредици от простички, при това немного добре пресметнати тактически ходове, които бързо довеждат до задънена улица. Вероятно зациклянето на това ниво на правене на политика (по-точно казано - на политиканстване) има определени основания - досега по този път са били постигани известни резултати. Но оттук нататък ефективността му ще бъде доста съмнителна, което все по-ясно се долавя от партийните щабове. Впрочем в хода на тези разсъждения все пак стигаме до болната тема за общото ниво на българския политически елит. Което ни връща към известния афоризъм от епохата на Дивия Запад - надписа над пианото в бара: Моля, не стреляйте по пианиста. Той толкова може - толкова свири.

Facebook logo
Бъдете с нас и във