Банкеръ Weekly

Общество и политика

ПРЕДПРИЯТИЯ СЕ ЗАТВАРЯТ, ЗАГУБИТЕ ОСТАВАТ

На 14 май 1996 г. правителството на Жан Виденов преряза

лентата за ликвидация на 64 губещи държавни предприятия.

Операцията бе нормативно подсигурена с решение N480 на Министерския

съвет. Документът така и не бе публикуван в Държавен вестник,

каквато е практиката в такива случаи, управителите на обречените

дружества научиха за него от други източници, но пък и никой не

се опита да оспори тази революционна мярка. Иначе

идеята бе ясна - с изпълнението на ликвидационната програма се

свързваха надеждите за получаване на втория транш от четвъртото

стенд-бай споразумение с МВФ. И тези надежди на социалистическия

кабинет обаче се оказаха напразни. Парите така и не пристигнаха

и днес вече броим дните за отпускането на кредита FESAL от Световната

банка.

Сметки, сметчици и провали

Обречените предприятия си бяха извоювали

почти 30% от загубите в реалния сектор. В тях работеха около 25

хил. души. Общата балансова стойност на материалните дълготрайни

активи на тези дружества по цени от 1992 г. (според 179 ПМС) е

над 35 млрд. лв., а общите им задължения - над 55 млрд. лв, в

това число и над 27 млрд. лв. задължения към банките.

Програмата за ликвидация включваше два етапа. До

1 октомври 1996 г. всичките 64 предприятия трябваше да са поставени

под ключ, а персоналът освободен, за да се преустанови

трупането на нови загуби. Вторият етап предвиждаше дружествата

да се продадат, като с получените средства се погасят задълженията

към кредитни институции, бюджета, доставчици и т.н.

Затварянето на предприятията можеше да стане по два

начина, нормативно уредени в Търговския закон - чрез ликвидация

и чрез обявяване в несъстоятелност. Разликата е, че несъстоятелността

се води от съответния окръжен съд, на чиято територия е регистрирано

дружеството, докато ликвидацията е извънсъдебен процес, направляван

от принципала. Освен това при продажба в несъстоятелност акциите

на дружеството се прехвърлят на новия собственик чрез джиросване

от принципала, а при пълната ликвидация предприятието се продава

като сбор на всички активи. Предпочитаният вариант се оказа несъстоятелността,

но точно той създаде доста главоболия на всички участници в процеса

и постави под въпрос изпълнението на програмата. Не бяха малко

случаите, когато окръжните съдилища отказваха да открият процедура

по несъстоятелност и един от мотивите бе наличието на чл. 612

от Търговския закон. Според него не се открива производство по

несъстоятелност за предприятие, което упражнява държавен монопол

или е създадено с особен закон. А в списъка на 64-те например

фигурираха и дружества от Военнопромишления комплекс. Не липсваха

и чисто патриотични решения на магистрати, които,

позовавайки се на приложените към делото документи, преценяваха,

че в дадено предприятие има живот и то само може да се разплати

с кредиторите си.

Подобна теза застъпваха и повечето от управителите,

които иначе трябваше да си вземат шапките и да си отидат след

прекратяване на правомощията им. Мнозина от тях недоумяваха

защо точно техните дружества са жертвата, посочвайки с готовност

съседни губещи предприятия, които не фигурираха в черния

списък.

Шефовете на Лесилхарт - Силистра, и винпром

Горна Джумая пък демонстрираха още по-голямо самочувствие

- първоначално отказаха да се подчинят на заповедите на принципала

и не подадоха молби в съда за откриване на производство по несъстоятелност.

Междувременно крайният срок за изпълнението на първата фаза от

програмата наближаваше и се оказа, че управляващите пак са направили

сметките без кръчмар. Постепенно у никого не остана

съмнение, че първият етап от ликвидацията за малко

няма да успее. За да ускори темпото, кабинетът на Виденов предприе

обходна маневра с приемането на 257 ПМС. Според него, ако до 1

август работниците не са освободени, те ще загубят правото си

да получат шест месечни брутни заплати. Маневрата даде резултат

и тълпи от трудещи се поеха към регионалните бюра по труда.

Чиновническите куриози

Критериите, по които предприятията попадаха в списъка

на обречените, така и не се изясниха докрай. Изтъкнато бе, че

в основата е стоял показателят за т. нар. оперативен марджин,

или загуба от производствената дейност. Но партийни връзки, любовта

към родния край и депутатски лобирания сериозно деформираха първоначалната

идея при оформянето на групата на 64-те.

Като за майтап сред посочените за ликвидация се наредиха

клон Първи май и Авиотехника - Пловдив.

Някой чиновник, изглежда, бе пропуснал, че Първи май

вече е заличен от търговския регистър. А и няма законова регламентация

клон на предприятие да се ликвидира или обявява в несъстоятелност.

Разбира се, намери се и обяснение, което само засили усещането

за самодейните мотиви в ликвидационната кантата. Първоначалната

идея е била клонът, който се води към Пима- Монтана,

да се обособи и регистрира като дружество с ограничена отговорност.

Подадените документи в съда обаче не се появяват в търговския

регистър, тъй като междувременно се приема Законът за финансово

оздравяване и самата Пима попада в изолация.

Другото недоразумение - Авиотехника-

Пловдив, пък е смесено българо-руско предприятие и нашата страна,

дори и под ръководството тогава на Жан Виденов и Румен Гечев,

не можеше едностранно да взема решения от компетенцията на общото

събрание. Все пак Авиотехника беше продадена и конфузията

отпадна от само себе си.

Недоглеждане включи в списъка за ликвидация

и кюстендилското предприятия Етавия, след като два

месеца преди това бе сключена сделка за неговата продажба и парите

бяха преведени по сметка на Агенцията за приватизация.

Океански риболов пък опита и двете юридически

форми за напускане на българската държавна производствена сцена.

Първо бе предпочетена ликвидацията, но в края на 1996 г. Бургаският

окръжен съд откри производство по несъстоятелност. В началото

на 1997 г. Върховният съд отмени решението на бургаските магистрати

и възстанови ликвидацията. Естествено въртележката

не осигури повече океанска риба за републиката.

Нестандартни решения предложи бившето Министерство

по енергетиката и енергийните ресурси, ръководейки се от принципа

и вълкът сит, и агнето цяло. На него бе поверена

съдбата на мините

Черно море, Антрацит, Балкански

басейн и Бистрица. На последните три бяха завещани

изчерпаните рудници и амортизираната техника, а неразкритите и

работещите мини послужиха за учредяване на нови три дружества.

Производствената дейност в тях продължи, а с освобождаването на

цените на въглищата тя дори се превърна в печеливша. Колкото до

мините Антрацит, Балкански басейн и Бистрица,

те вече с олекнали активи и със старите задължения

поеха пътя на несъстоятелността. Все пак енергийното министерство

не се отказа веднага от тези подопечни дружества. Фонд Енергийни

ресурси финансира техническата ликвидация на старите рудници.

Бургаският окръжен съд пък прие оздравителната програма за мина

Черно море и тя и до ден-днешен продължава успешно

да работи.

С куриози или не, но в началото на тази година трупането

на нови загуби бе преустановено. Към 31 януари 1997 г. за 40 предприятия

бе открита процедура по несъстоятелност, пет са в процес на ликвидация,

а в 12 дружества собствеността е променена, с което те автоматично

отпаднаха от списъка за ликвидация. Висящи в края

на януари останаха седем дружества, за които все още нямаше открита

съдебна или приватизационна процедура. Проблемът бе, че сред тях

фигурираха гиганти като Камет - Перник, Пивоимпексинженеринг

- София, и Балканкар холдинг, акумулирали огромни

загуби. В последна сметка крайният ефект от ликвидацията не бе

постигнат - държавата спря да харчи грешни пари за 64 от сгрешените

си фирми, но не успя да възстанови разноските си за тях. В началото

на есента на миналата година националната валута пое към небитието,

а чуждестранна така и не дойде. Просто експертите от световните

финансови институции не зачетоха ликвидационните ни постижения.

Изход от лабиринта

Министерството на промишлеността предложи своя програма

за ограничаване и заличаване на загубите в реалния сектор. Тя

предвижда покриване на същия процент загуби, за който настояваха

експертите от световните финансови институции пред правителството

на Жан Виденов. Разликата е в това, че в новата програма са включени

само дружествата от промишлеността. Крайният срок за нейното изпълнение

е 31 декември 1997 година.

За миналата година брутната загуба на предприятията

от системата на Министерството на промишлеността възлиза на 59.838

млрд. лева. (Приблизително същата сума консумираха и дружествата,

попаднали в списъка на 64-те.) Освен 38-те промишлени предприятия,

които фигурираха във Виденовия списък на обречените със задължения

за 8.43 млрд. лв. и покриващи 14% от общите загуби, в новата програма

са включени и дружествата, намерили място в списъка за финансова

изолация. Те регистрират 3.041 млрд. лв. загуби. Други 32 дружества

със 7.3 млрд. лв. загуба също ще бъдат обявени до края на 1997

г. в ликвидация или в несъстоятелност.

Последната част от програмата на промишленото министерство

обхваща дружества с открита процедура по несъстоятелност от външни

кредитори. Техните загуби са за 1.794 млрд. лева. Любопитното

при тези предприятия е, че в над 90% от случаите те са представили

оздравителни програми, които предвиждат приватизация.

Всъщност благодарение на новата инициатива експертите

от Световната банка са приели, че първоначалните им изисквания

са изпълнени чрез равностойно заместване на едни проблемни

дружества с други и така пътят за отпускането на заема FESAL2,

на стойност 70 млн. щ. долара, бе открит.

Днес, анализирайки българския опит за ликвидиране

на губещите предприятия, се налагат поне три основни извода. Едва

ли вече има интелигентен човек у нас, който да не се е убедил,

че държавата е възможно най-лошият собственик независимо дали

става въпрос за краварник, или за завод за микропроцесори.

Оказва се също, че България е твърде богата държава,

заровила милиарди левове в мощности, които никога не е могла,

а и няма да може сама да натовари докрай.

И накрая, последните седем години доказаха по неоспорим

начин, че от бившите стопански ръководители съвременни държавни

мениджъри не стават. Именно те, с подкрепата на Виденовото управление,

така и не успяха да вкарат икономиката на страната в що-годе пазарни

релси. Сега берем плодовете и ги трупаме в кошницата

за ликвидация.

Facebook logo
Бъдете с нас и във