Банкеръ Weekly

Общество и политика

Предизборна ерзац активност

Александър Маринов

Големите партии демонстрират ентусиазъм в лъскането на поръждясалите изборни доспехи. Но декларираните приготовления не раздвижват народно-електоралната любов. Както пише в едно чудесно стихотворение, "за нея не достигат вече двама, за нея не застават на колене". Причината не е само в драстичния упадък на доверието към партиите и контролираните от тях институции. Активизираното говорене за избори не буди вълнения, защото е лишено от реална воля за спечелване на властта с оглед на пълноценното й прилагане. Хората усещат, че то има за цел да прикрие както страха от отговорността за извеждане на обществото от задълбочаващата се криза, така и желанието предизборната тема да се използва за разчистване на сметки вътре в партиите и коалициите.

Властта дори вече не се търкаля на воля по улиците. И управляващи, и опозиция се правят, че не я виждат и я подритват към тъмните кьошета, да не би обществото да подвикне "Ей, изпуснахте си нещо!". И ГЕРБ, и БСП търсят поводи - първите как  да се отърват от нея, вторите - как да не я вземат. Причината не е в липсата на мерак да се консумира властта, а в усещането, че идва време да се плаща за пиршеството, вихрещо се непрестанно през последните десетилетия.

Логично възниква въпросът - защо сега? Защо да не се направи още една (пред)последна поръчка за поредна щедра порция осребрявана власт? И дали наистина нашето общество е решено да предяви сметката, дали сме пред прага на появата на българските "жълти жилетки" (един великолепен френски философ предсказа това с пророческите думи "Идва разгневена тълпа с вили, за нас, плутократите")?

Българското общество несъмнено е гневно и на предела на търпението, но не това плаши най-силно политическата класа. Тя все още си въобразява, че възможностите за контрол над вътрешните заплахи за нея не са изчерпани. Пружината на  инстинкта за бягство от властовите отговорности са външните фактори.

По-точно казано, след години на некомпетентно и угодническо въртене във всички посоки и поемане на всевъзможни, взаимноизключващи се ангажименти (най-вече с оглед лични облаги), теренът за лавиране е ликвидиран. Сега всеки идва да си вземе обещаното. Ако угодиш на едни, ще разсърдиш други. По-бруталните вече тропат на вратата (като г-н Съливан). Но и останалите няма да се церемонят.

Най-непосредствено застрашени са управляващите през последните години и лично Бойко Борисов. Те се вкараха в железния капан на нерешими (при възприетата политика на хитруване) дилеми по всички възможни проекти и насоки на действие. Да минава ли "Турски поток" през България, или не? Да се строи ли "Белене", или по-точно - с каква технология? Чии самолети и друга военна техника да се купят и при какви условия?  Да се ангажира ли по-дълбоко (и необратимо) България във военно-политическото противопоставяне между Запада и Изтока? Своите или чужди интереси да отстоява в хода на усложняващата се обстановка на Балканите?

При тази непосредствена заплаха съвсем разбираемо е желанието на част от ръководството на ГЕРБ (лоялно на Борисов) да бъде отигран отново номерът с измъкването от властта. С надеждата (вероятно подклаждана от някои външни ментори), че ще дойде удобен кабинет "Орешарски 2", а след него - "Борисов 4". И да не стане, не го възприемат като фатално - този кръг извлече от властта максимума. Единствената трудна задача е да се запази извлеченото, което означава някакъв контрол върху механизмите за "експроприиране на експроприаторите". За което най-вероятно ще бъде необходимо някакво участие във властта за още един мандат.

Реализирането на тази (иначе подготвена) схема се натъква на две съществени пречки. Едната е президентът Румен Радев, на първо време -  служебното правителство, което той ще назначи. Дори и най-простодушните в средите на управляващите едва ли си правят илюзията, че ще успеят втори път да изпързалят Радев с бутафорна конструкция като служебния кабинет на Герджиков. Новото служебно правителство не само ще има воля да пипа здраво, а и ще знае къде и как да пипне, така че много неща, за които българите се досещат, да бъдат илюстрирани с конкретни факти. Да не говорим, че силно ще затормози работата на прословутата Цветанова машина за печелене на избори. А оттам нататък всеки - и институциите, и избирателите - да прави, каквото е нужно.

Втората съществена пречка са вече нескриваните амбиции на Цветан Цветанов и кръга около него да овладеят ГЕРБ. Цветанов се опитва да се възползва от трудностите на поставения между чука и наковалнята премиер и се бори да заслужи доверието на новия Голям брат, като очевидно поема ангажимента да изпълни всички поръчения. В същото време полага усилия да си извоюва доверието на новата власт в ЕНП в контрапункт на благоразположението към Борисов от страна на отиващата си "стара гвардия".

В ГЕРБ са наясно, че победителите в тази схватка няма да се поддадат на никакви сантименталности към победените. Който загуби, не само ще бъде лишен от властовите инструменти и свързаните с тях блага, а ще бъде обявен за универсален виновник. Цветанов залага на отражението на тази карта върху клиентелисткия манталитет на партията си, затова играе ролята на твърд противник на сдаването на властта. Вероятно си дава сметка, че все пак ще се наложи, но за това (и за всичко останало) ще бъде обвинен Борисов, а могъщите задокеански покровители ще му дадат шанс да започне на чисто като ревностен проводник на техните интереси. Това обяснява възприетата тактика да се говори единствено за евроизборите и да се отлага темата за местните избори, които неизбежно пораждат вътрешнопартийни напрежения.

Същите проблеми (в специфична форма) тревожат и БСП. Опозицията срещу Нинова се консолидира и се стреми максимално да се възползва от нейните затруднения и грешки. Това, което й трябва, са още една изборна загуба  или минимална победа, водеща до политически цугцванг. Председателят на партията е изправена пред същите заплахи, които измъчват Борисов - ако поеме отговорността за управлението, БСП ще трябва да предприеме действия по всички изброени по-горе болезнени теми. А това може да се окаже дори по-тежко изпитание в сравнение с управляващите - в опозиция левицата изрече доста силни думи и направи заявки, от които няма да е лесно да се откаже.

Реалността е такава, че евроизборите - каквото и да говорят двете големи партии - нямат жизнено значение за тях, а местните избори са прекалено далече. Затова неявно и дори подсъзнателно ГЕРБ и БСП се насочват към ситуация, в която - при определено стечение на обстоятелствата - яростно отхвърляната досега "голяма коалиция" ще се превърне в "единственото възможно разумно решение" или поне в "по-малкото зло". Впрочем  известно е, че влиятелни среди в двете партии сондират този вариант, за което е малко вероятно лидерите (поне) да не знаят.

Изложеното подкрепя основателността на прогнозата, че предсрочните избори сега няма да променят нищо - но от гледна точка не на властовата конфигурация, а на продължаването на порочния модел на управление.

Привържениците на статуквото обаче не бива да изпадат в прибързана радост. Това просто ще бъде епилогът на драмата на българското общество, превърната във фарс от политиците. След това ще започне изнасянето на политическите трупове.     

      

 

Facebook logo
Бъдете с нас и във