Банкеръ Weekly

Общество и политика

ПРАВИТЕЛСТВО ПОДЧИНЕНО НА СВРЪХСИЛЕН ПАРЛАМЕНТ РАЖДА САМО ПОЛИТИЧЕСКИ КРИЗИ

ЧЕТВЪРТАТА БЪЛГАРСКА КОНСТИТУЦИЯ ИЗЖИВЯ СВОЕТО ДЕТСТВО

През горещия юли на 1776 г. във Вирджиния се събират

най-личните мъже, избрани от гражданите на щата, за да приемат

Декларация за правата и първата в света конституция. От тогава

до днес са минали повече от два века и вече почти не съществуват

държави без свой Основен закон.

Терминът конституция се е употребявал още в древния

Рим. И въпреки, че тогава не е имал съвременното значение, смисълът

му пак е бил свързан с организацията и устройството на държавата.

У нас той се възприема като официално наименование на закона за

устройството на българската държава, приет още от Учредителното

събрание през 1879 година, с 118 гласа срещу 6, които пък са предпочитали

Държавен устав. Оттогава до днес България е сменила

четири конституции. А това означава, че за малко повече от сто

години държавата ни четири пъти е променяла своето устройство

и върховни ценности. Защото главна функция на конституцията е

да определя висшите ценности на обществото, както и основните

принципи, на които се подчинява дейността на държавните органи.

Ако използваме езика на поетите,

конституцията е духът на държавата

Обществото я възприема преди всичко като политическа

категория. В неговата интуиция тя е моралeн кодекс на държавната

власт. В духа й то търси защита и опора срещу самозабравилата

се власт. Но за качествата на всяка конституция се съди не само

по записаните текстове. Най-важно е дали те реално се прилагат.

Върховен закон на една държава, който остава само на книга, не

може да бъде възприет нито от обществото, нито от историята. Така

в небитието пропада първата полска конституция, приета през 1791

година. Тъй като текстовете й не оживяват на практика, славата

на първата европейска конституция си присвоява френският държавен

устав, роден няколко месеца по-късно, но функциониращ.

За успешния живот на всяка конституция най-важно

е духът й да отговаря на пулса на обществените отношения. Ако

идеите, принципите и нормите, които отстоява основният закон,

са в противоречие с реалността, не можем да очакваме той да се

прилага с успех и да е дълготраен.

Въпреки че установява ролята и отношенията на държавните

институции,

конституцията не е вълшебна пръчица

и не може да наложи принципи и начини на взаимодействие,

чужди на обществото като цяло. Такива претенции или я обричат

на смърт още преди раждането й или я превръщат в източник на постоянни

и непреодолими противоречия между самите държавни институции.

България, за съжаление, познава и двата случая. Търновската конституция,

която се опитва да наложи отношения, далечни по дух и съдържание

от етапа на политическото ни развитие, довежда страната до постоянно

редуване на политически и правителствени кризи. Последвалият я

основен закон от 1947 г. пък е толкова абстрактен и идеологически

с установяването на диктатура на пролетариата и прехода

от капитализъм към социализъм, че и при най-искрено желание и

на създателите си, и на обществото той едва ли би могъл да се

завърти в ритъма на реалните отношения. През май 1971 г. чрез

референдум България се сдобива с третата си конституция. Член

1 ал. 1 за първи път обявява страната ни за социалистическа, а

ал. 2 на същия член установява Комунистическата партия за ръководна

сила в държавата и обществото .

На 16-и юли 1991 г. Великото народно събрание приема

четвъртата българска конституция. Този нов държавен устав е плод

на политическия консенсус, роден на кръглата маса една година

преди това. И точно поради тази причина част от депутатите отказват

да поставят подписите си под нея. Преди шест години основният

закон звучеше и беше в действителност

акт на временно политическо съглашателство

Той легализираше идеите на комунистическия ни елит

за договорен преход. Текстовете му споделят опасенията и страховете

на политическите партньори от изпадане в изолация или прекомерно

разширяване на властта, когато тя е в чужди ръце. Всъщност новият

устав на държавата ни не е замислен като норма за ефективно и

успешно взаимодействие между държавните институции и обществото,

а като механизъм за обуздаване и възпиране на държавната власт.

Определящи в мотивите на създателите са опасенията от натрупването

на много власт и това днес се явява като основен неин недостатък.

Политолози и конституционалисти са категорични в преценките си,

че конституцията от 1991 г. е много добра в своята част за гражданските

права и свободи, но

комплексът от властта,

я прави слаба и конфликтна в тази част, която конституира

отношенията между властите и държавните институции. Основна логика

на държавното устройство във всички демократични общества е идеята

за разделението на властите. Законодателна, изпълнителна и съдебна

власт работят заедно, обединени от целите на обществото, но разделени

в правомощията и пътищата за постигане на тези цели. Бащите на

нашата конституция не успяват да стигнат до същността на този

принцип. Това, което заляга в основата на разпределението на правомощията

на властите, можем да наречем по-скоро споделяне на властите,

отколкото разделение. В момента на създаването си, конституцията

ни е мислена не като отношение държава - общество, а като отношение

държава - политически партии. За времето си това не е учудващо.

Гражданското и политическото общество, в далечните 1990-1991 г.

са едно огромно и неясно цяло, поне в съзнанието на хората. Затова

и страхът от властта се концентрира именно върху изпълнителната

власт.

Правителството е подчинено на един свръхсилен парламент,

който се възприема от бащите на конституцията много

повече като въплъщение на обществения дебат и неговите контролиращи

функции, отколкото като ефективна част от държавната власт и единствен

законотворец в страната.

Изминалите мъчителни седем години, изпълнени с правителствени

кризи и политическо безсилие доказаха, че дефектите в тази част

на основния ни закон са непреодолими. Необходимите корекции трябва

да еманципират Министерския съвет от прекомерната му зависимост

от политическите и партийни интриги в парламента. Изпълнителната

власт е призвана да стопанисва държавата и да решава моментните

проблеми на обществото. Ако тя продължи да бъде заложник на политическите

амбиции и партийния кариеризъм на държавните ни мъже, изминалите

седем години ще повтарят своята история във всеки нов парламент.

Преди шест лета четвъртата българска конституция

се роди от болката на един страх. Страхът от силната и необуздана

държавна власт. Днес тази конституция трябва да бъде коригирана

с напрежението на друга заплаха, тази на разрушителното държавно

безвластие.

Конституцията на всяка държава е договор. Договор

между държавата и обществото. И като всеки договор,

най-важното качество за успеха му е равновесието

В битката за това равновесие у нас вече паднаха осем

правителства. Дали преди да погуби и деветото, Народното събрание

ще успее да прояви политически рационализъм и да промени обричащия

конституционен текст?

Четвъртата българска конституция вече става на шест

години. В рамките на човешкия живот тези първи шест години напълват

със съдържание и качество новата личност. За същия период основният

ни закон като че ли изживя противоречията на своето детство. Днес

вече той е отчужден от рождените си страхове и се превръща все

повече от едно моментно политическо споразумение в рационален

обществен договор. И за да бъде доведен този процес на узряване

до своя логичен завършек, остава само да се коригират някои увлечения

на детството.

Иначе днес конституцията не ражда спорове за ценностите

на нашето общество. И подписалите, и неподписалите я политици

вече забравиха емоциите и мотивите на преждевременното й раждане.

За всички тя днес е върховният закон на държавата. А за да бъде

този закон ефективен, необходимо е, първо, да завоюва доверието

на своите граждани. После всичко зависи от волята и уменията на

политиците.

Facebook logo
Бъдете с нас и във