Банкеръ Weekly

Общество и политика

ПРАЖКАТА ЕСЕН НА НАТО ИЛИ КРАЯТ НА ЯЛТА

На 21 ноември НАТО трябва да вземе две важни решения. Първото е за самата организация, или както популярно се казва, за новата й роля и смисъл. Второто е за другите и формулировката му е: Ще каним ли нови страни в Пакта и какво отношение ще имаме към останалите? Стерилно, на езика на дипломацията, задачите в Прага се подреждат така: отваряне за нови страни членки, връзки със страните-партньори и съобразяване с новите предизвикателства. На практика в цялата история на НАТО - от началото на Студената война до разпада на Варшавския договор и повеждането на войната срещу международния тероризъм, най-важен си остава фундаменталният въпрос дали НАТО ще приключи веднъж завинаги със системата Ялта. Отговорът трябва да бъде даден в Прага. Точно там ще се потвърди предположението дали Ялта, името на най-кратката формула за разделението на Европа, е действително в миналото. Без този отговор са несъстоятелни констатациите за действителното състояние на настоящето, плановете за бъдещето, ефективността на борбата срещу отровната комбинация от оръжия за масово поразяване и тероризъм. Проблемът е концептуален, защото двата въпроса - за ролята и разширяването, имат един отговор. Тъй като и въпросът по същество е един. Ако срещата в Прага, първоначално наречена среща на разширяването, не се превърне в среща на трансформацията, НАТО ще е изживяла времето си и постепенно ще западне. Думите са на Клаус Науман, бивш председател на Военния комитет на алианса. Рухването на Берлинската стена и краят на Съветската империя бе само първото доказателство за края на модела Ялта. Сега, след като удари часът на терориста и 11 септември за пореден път радикално промени координатите на международната политика, са необходими още доказателства. Това е така, защото стратегическата среда не само е друга, но и се промени по-бързо, отколкото самите организации, които трябва да я управляват с една-единствена методология и поведение - глобалността. Тази глобалност, която едва ли някой би оспорил, е в констатацията, че разширяването означава сигурност. НАТО едва ли може да си позволи да стане говорилня по въпросите на регионалната сигурност и да не се съсредоточи върху стратегическата стабилност. Още през май 1989 г., малко преди светът радикално да започне да сваля старите си одежди, Джордж Буш-старши каза в германския град Майнц: Европа трябва да е едно цяло и свободна. Това е новата мисия на НАТО. Необходимото допълнение към тази визия даде корифеят на американската външна политика Хенри Кисинджър. Когато през 1992 г. формулираше шестте стълба на новия световен ред, Кисинджър написа: Обединението на Европа не трябва да е за сметка на НАТО. Много преди това, през 1985 г., бившият американски държавен секретар Джордж Шулц твърдеше, че разделението на Европа е неестествено за Съединените щати. Споменът за визията на Буш-старши за НАТО, изречена точно в Германия, и предупрежденията на Кисинджър, публикувани в Германия, са интересни и стават за сравнение. Просто защото времето от 1989 г., когато се задаваха въпросите, до Прага'2002, когато трябва да се дадат отговорите, е предостатъчно. Търси се нова легитимация и нова мисия на НАТО. И още от времето на разпада на Варшавския договор, през войните в Босна и Косово, до предизвикателството Ирак и терористичните удари в Ню Йорк и Москва, е ясно, че без разширяване, без нова структура и ново конструиране на отношенията с Русия и новата мисия на НАТО е невъзможна.Сега понятието извън територията (out off area) вече не е табу. Някога НАТО функционираше предимно вътре в географските граници на страните членки и трупаше влияние предимно там. Случаите Босна и Косово промениха отчасти това. Но и те минаваха по-скоро за изключение, за предизвикателство към Северноатлантическия съюз, но пак на територията на Европа. Сега цялата история - от терористичните удари в Ню Йорк през операцията в Афганистан до очакваната война с Ирак и до терористичната атака в Москва показва, че заплахата за сигурността е различна. Ние, американците, виждаме НАТО като най-успешния съюз в историята и най-важния, докато чертаем насоките на външната си политика през ХХI век, казва Никълъс Бърнс, посланикът на Съединените щати в алианса.Впрочем вече не е табу и другото понятие - вътре в територията. Парадоксалното е, че след края на студената война не последва трансатлантическа хармония, a понятието баланс на силите (Balance-off-Power) трябваше да се преразгледа. Защото след нарушаването на равновесието между Съединените щати и Съветския съюз, респ. Русия, някои европейски страни членки бяха предизвикани от небалансираната сила на Съединените щати. Това промени евроатлантическото пространство и проблемите пред трансатлантическите връзки са други. Фактът, че Съединените щати и Германия си позволиха да се скарат заради Ирак, бе айсбергът, показал струда в отношенията наяве. Тази публична караница накара много анализатори да попитат какво става с разбирането за Съединените щати като европейска сила. Това разбиране десетилетия беше неоспорвана аксиома. Впрочем не е толкова далечен споменът как по време на войната в Залива Съединените щати толерираха въздържанието на Германия. За разлика от сега, когато Берлин и Вашингтон ще трябва да изметат счупения порцелан на срещата на НАТО в Прага. Независимо че ледоразбивачът е тръгнал и по Шпрее, и по Потомак и отношенията Вашингтон-Берлин най-вероятно да се върнат в нормалните граници, въпросът за различните интереси на Америка и Европа остава. В разходите за въоръжение например разликата е очевадна. С 240 млрд. долара водят Съединените щати пред европейските съюзници в НАТО. Ария от същата опера е и безпрецедентният съюз между Франция и Русия в играта по резолюция 1441 на Съвета за сигурност на ООН за Ирак. Стана така, че опасността от тероризма сближи Съединените щати и Русия, а по отношения на Ирак Европа и Русия имат по-близки представи, които са за сметка на Америка. И тук е мястото да се припомни Збигнев Бжежински. Когато писа за Съединените щати и по европейския въпрос, той озаглави темата си Бъдещето на Ялта. Прага трябва да опровергае Бжежински, а може би и онова твърдение на френски политик, според което външната политика се състои първо от оръжия и после от пари. Представите на Америка и Европа за отношенията с Русия не са еднакви. Но едва ли някой сега се чуди, че генералният секретар на НАТО Джордж Робъртсън пише статия във всекидневника на руското военно министерство Красная звезда, до чието заглавие още се мъдрят сърпът и чукът и ликът на Ленин. Или пък на определението, което дадоха на руския град Калининград (някогашния германски Кьонигсберг), който след приемането на Литва в пакта ще се окаже остров сред морето на Европейския съюз и НАТО. Заради едно хитро намигване на историята нарекоха Калининград руският Западен Берлин. Това трябва да е калкулирано в българската политика. За България, която едва седем години след рухването на Берлинската стена обяви недвусмислено ориентацията си към Запада, поканата за членство е много повече от тази, която получиха Чехия, Полша и Унгария. Просто като бъдещ член тя ще стане Изтокът на Запада. За нас 2002 г. е забележителна, защото реално в нея България се прощава със стария век. Стана така, че през май с посещението на Папа Йоан-Павел Втори рухна българската Берлинска стена, а сега през ноември в Прага би следвало чрез НАТО, единственият за момента реален инструмент, да се свърши и с българска част от остатъците на системата Ялта. Поканата за членство в НАТО означава ни по-малко, нито повече категоричната раздяла с миналото. Рядко са моментите, когато интересите на големите сили съвпадат с тези на малките страни. А 21 ноември е точно такъв момент. В интерес на НАТО е да отвори вратата за членство, за да няма провалени държави, които да нямат способността да затворят вратата пред тероризма. Това е стратегията, която може да превърне старата НАТО, създадена да защитава Запада от съветска инвазия, в ефикасна организация, която да се защитава от най-мръсната форма на война - тероризма. На 21 ноември в 14.45 ч. генералният секретар на НАТО Джордж Робъртсън ще обяви кои са поканени. Това е моментът, в който големите страни трябва дадат на малките страни това, което искат - големи отговори. Например ще има ли демократично обединение на Европа от Балтийско море до Балканите.

Facebook logo
Бъдете с нас и във