Банкеръ Weekly

Общество и политика

ПОВЕЛИТЕЛЯТ НА БЪЛГАРСКОТО ЕТНОПОЛИТИЧЕСКО СТАТУКВО

Отскоро в политическото пространство набира нова сила дискусията за т.нар. български етнически модел. Тъй като в нея и политици, и анализатори употребяват доста свободно различни понятия, би било полезно да се внесе известна светлина какво точно се има предвид. Дали става дума за етнически или етнополитически модел? Изобщо, има ли някакъв модел, или просто в резултат на различни действия и противодействия се е оформила някаква конфигурация? Търпи ли въпросната конфигурация някакво естествено развитие, или обратното - определени сили биха искали да увековечат статуквото?При цялата непримиримост на основните спорещи страни между тях има нещо общо - почти липсват сериозни аргументи в полза на тезата, че днес у нас съществува някакъв български етнически модел в точния смисъл на понятието. Това е празно словосъчетание, лишено от реално съдържание; дори ентусиазираните му пропагандатори признават, че е малко изкуствено. Защото етнически модел означава съзнателно разработена схема на отношенията, на решаване на проблемите между етническите общности. Поради остротата на етническите конфликти такива модели откриваме в повечето държави, наследили бивша Югославия, и най-вече в Босна и в Македония. (Впрочем в Македония в момента тече остра полемика именно върху опита да се приложи подобен модел чрез закона за децентрализацията.) Национални етнически модели има и в други страни. Но не и в България - просто защото характерът и степента на острота на междуетническите отношения не са го наложили. Тук е по-точно да говорим за някаква етнополитическа конфигурация, в която една партия (ДПС) претендира единствено да изразява интересите на българските турци и българомохамеданите. В интерес на истината, в близкото минало тоталитарният комунистически режим направи опит за разработване и прилагане на български етнически модел, означен с евфемизма възродителен процес. Възродителният процес е опит за тотална насилствена асимилация на мюсюлманските малцинства в България чрез отказ от право на име, на религия, на обичаи и т.н., задълбочено обоснован с теоретични, исторически и политически аргументи. Плачевният край на този експеримент е известен. След 1990 г. няма сериозни оферти за някакъв нов български етнически модел, нито пък реалното състояние на етническите отношения у нас са го налагали. Противно на твърденията, че в началото на прехода страната е била на ръба на етническото кръвопролитие, нормалните политически, правни и социални механизми на изграждащата се демократична държава бяха напълно достатъчни за овладяване на напреженията. Още по-малка логика има да се говори за такъв модел през 2004 г., когато България е член на НАТО и предстои приемането ни в Европейския съюз. В началото на ХХI век демокрацията разполага с достатъчно други ефективни механизми за защита на правата и интересите на индивидите и на малцинствените групи.Това, че няма такова нещо като български етнически модел, се потвърждава и от българския президент Георги Първанов - иначе горещ радетел на интегрирането на ДПС във властта и без съмнение лично много задължен за избирането си на Ахмед Доган. Както е известно, президентът винаги уточнява, че става дума за български етнополитически модел. Например по повод награждаването на Доган с орден Стара планина Първанов заяви: Наградата е оценка за ролята на Ахмед Доган в изграждането на българския етнополитически модел. Иначе казано, независимо от употребата на различни термини, дискусията се води около изградената у нас етнополитическа конфигурация, която на свой ред се изчерпва почти напълно с ключовата роля и властовото свръхпредставителство на ДПС. Това, разбира се, може да се признава или отрича, но по-важно е да се опитаме да разберем дали става дума за временно състояние, част от един-естествен еволюционен процес на отваряне на етническите малцинства и техните политически представители. Или обратното, налице е някакво изгодно за някого статукво, което се опитват да увековечат в противоречие с интересите на нацията и самите малцинства. Тук по-полезно би било да се обърнем към фактите, отколкото към политическите квалификации. Те биха помогнали най-точно да се отговори на въпроса как еволюира етнополитическата конфигурация в България през годините на прехода.Към настоящия момент едва ли някой ще се заеме да оспорва факта, че през последните 15 години ДПС в голяма степен е притежавало монопол над гласовете на българските турци. И движението всячески се е стремяло да задържи този монопол. Известно е как се прави това - като се елиминира конкуренцията. Тук не става дума само за конкуренцията на българските партии, а и за всякакви алтернативи вътре в етническото малцинство. За тази цел дори бе развита тезата (подкрепяна от някои услужливи експерти), че всяка алтернативна политическа формация, представител на турското малцинство, неизбежно ще бъде ислямистка и фундаменталистка. Иначе казано, много по-голямо зло от ДПС.Но тази обща характеристика съвсем не означава, че контролът на ДПС над гласовете на турското малцинство и българомохамеданите е бил безпроблемен през целия период на прехода. На няколко пъти той бе застрашен. До 2001 г. в българските условия те можеха да дойдат само от двете големи партии - БСП и СДС. Осъзнавайки тази опасност, до 1997-а ръководството на ДПС се стреми да провежда политика, разчетена върху използване на противопоставянето между БСП и СДС. (Още през 1992 г. Ахмед Доган лансира прочутата си метафора за двете змии - БСП е голямата змия, а СДС - малката.) През първите седем години на прехода ДПС непрекъснато маневрира между СДС и БСП. През 1991 г. движението влиза в управляващото мнозинство и подкрепя правителството на СДС; през 1992 г. играе активна роля в свалянето му; след това формира заедно с БСП т. нар. динамично парламентарно мнозинство, избрало и поддържало правителството на проф. Любен Беров до есента на 1994 г. В навечерието на извънредните парламентарни избори през декември 1994 г. ДПС забелязва опитите на БСП да отнеме част от гласовете му (особено в смесените райони в Североизточна България) и отношенията между двете партии се влошават. Конфликтът се задълбочава във връзка с местните избори през 1995-а, когато БСП прави много амбициозен опит да отнеме на ДПС Кърджали (впрочем кампанията там се провежда под ръководството на Георги Първанов, тогава заместник-председател на БСП). В резултат на тези процеси ДПС прави завой надясно и се озовава в коалицията на Обединените демократични сили, спечелила президентските избори през есента на 1996 година. След като управлението на социалистите се сгромолясва, Ахмед Доган се почувства неуютно при бъдещия абсолютен победител и предприема поредния остър завой. Оттук нататък движението ще се стреми да се движи по нова траектория и активно да диктува условията за политическата си подкрепа. Това се осъществява чрез различни форми на българизация на ДПС, което се изразява с простата формула българи да бъдат включвани в листите и избирани в парламента с гласовете на турските избиратели. Целта е преди всичко да се преодолее етническата затвореност на формацията.Отначало българизацията на ДПС се провежда на базата на различни съюзи и коалиции. На предсрочните избори през април 1997 г. например движението се яви в състава на коалицията Обединение за национално спасение (ОНС) заедно с партията Демократичен център на Венцеслав Димитров, Зелената партия на Александър Каракачанов, партията Нов избор на Димитър Луджев и Федерацията Царство България на Христо Куртев. ДПС е в основата на успеха на ОНС, което печели около 323 хил. гласа (7.6%) и 19 места в 38-ото Народно събрание. От есента на 1997 г. ОНС напуска т. нар. реформаторско мнозинство и преминава в опозиция на правителството на ОДС, водено от премиера Иван Костов. Този подход за българизация на ДПС не носи особени активи на Ахмед Доган. Точно обратното, именно през периода 1998 -1999 г. се осъществява най-мощната досега атака срещу монопола на движението върху турското етническо малцинство. ОДС и неговото правителство хвърлят големи усилия в районите с компактно турско население, като подкрепят алтернативната на Доган формация НДПС, ръководена от Гюнер Тахир. Въпреки някои съмнителни методи тази стратегия дава определени резултати. На изборите за местна власт през октомври 1999 г. ДПС регистрира своето най-слабо представяне. Самостоятелно ДПС получава около 199 хил. гласа, което е 6% от гласовете, а в коалиция с други партии - 232 хил. гласа (7.2%). За първи път след 1989 г. ДПС губи изборите в Кърджали, Кирково, Момчилград и други общини, смятани за стратегически за него. По думите на членове на ръководството, на тези избори движението е получило шамар и ритник. Силната атака срещу управлението на ОДС и лично срещу Иван Костов не дават възможност стратегията за изтласкване на ДПС да бъде доведена докрай. Независимо от това Ахмед Доган започва да обмисля нови варианти на политически съюзи. След 1998 г. на базата на затоплените отношения между Първанов и Доган започва да се подготвя почвата за партньорство с БСП на основата на прословутия социалнолиберален модел, но процесите вървят бавно и мъчително. И така, докато не се появява Симеон Сакскобургготски и ДПС за пръв път открито влиза във властта. Това налага нови изисквания (и създава нови възможности) за отваряне на движението, или поне за създаване на видимост за такъв процес. Още преди местните избори през 2003 г. Ахмед Доган демонстративно откри ръководните органи на ДПС за българи. Областният управител на София Росен Владимиров бе избран за заместник-председател на движението, а по-късно - издигнат за кандидат на ДПС за кмет на София. В столицата, както и на други места в страната в листите на ДПС бяха включени известни българи, представители на науката, образованието, културата. На тази основа (но по-скоро с очакването, че участието във властта ще привлече български избиратели от средите на администрацията и бизнеса) бяха направени доста смели прогнози за успешно представяне на ДПС на места, където досега електоралното му влияние е било символично. Отговорни фактори в движението предвиждаха например над 20 хил. гласове за кандидата и листата на движението в столицата. Резултатите от изборите през октомври 2003 г. се оказаха пълно фиаско за тази нова стратегия на българизация на ДПС. В София движението не успя да вкара дори водача на листата си проф. Минчо Семов. Никъде в страната включването на българи в листите на ДПС не доведе до прилив на български гласове; движението взе своето, но нищо повече. Съветниците на Доган, изглежда, бяха забравили простата истина, че голяма клиентела не означава повече избиратели. В интерес на истината, ДПС не положи и големи усилия чрез кампанията си да убеди българите, че е започнало истинска трансформация. Това потвърди съмненията, че е ставало дума по-скоро за Пи Ар-мероприятие с други политически цели, отколкото за искрено намерение за отваряне в съответствие с прокламираната либерална ориентация на ДПС.При това изборната кампания на ДПС не само не даде шанс на избирателите от малцинството да чуят посланията на българските партии, а бе в духа на най-добрите образци за настъпателност и дори за агресивност. Нещо повече, битката бе безкомпромисна дори срещу кандидати от средите на българските турци и дори членове на ДПС, но неудобни на хора от обкръжението на Ахмед Доган. Достатъчно е да споменем примера с драстичните нарушения на изборите в Момчилград, резултатите от които бяха обжалвани пред съда.Ако ДПС наистина се развива като либерална формация, тя не може повече да затваря избирателите си в едно етническо гето. За целта съвсем не е достатъчно в ръководните органи или в листите му да се появят 10% български имена. След като движението иска да се обърне към българските избиратели, нормално е и останалите партии да търсят известна подкрепа сред турското малцинство. (Каквато впрочем имат. Въпросът е да се осигури свободно волеизявление на избирателите.) Само това би могло да бъде солиден аргумент за нормализацията (европеизацията) на етнополитическите отношения у нас. И обратното, ако сме свидетели на всячески усилия да се запази изгодното за ръководството на ДПС монополно статукво, то ще бъдем принудени да направим извода, че т.нар. български етнополитически модел изкуствено задържа едно състояние, което няма нищо общо с днешните европейски демократични ценности и практики. Както се казва, дискусията си е дискусия, а фактите - факти. Двете невинаги съвпадат.

Facebook logo
Бъдете с нас и във