Банкеръ Weekly

Общество и политика

ПОЛИТИКА НА ПАРЧЕ, МОДЕРНИЗАЦИЯ ОТЧАСТИ

ПОЛИТИКА НА ПАРЧЕ, МОДЕРНИЗАЦИЯ ОТЧАСТИ Какъв ще бъде абитуриентът у нас след двадесет години? А България? Регионалната мозайка на европейското бъдеще избягва този въпрос. Нещо като Гърция, може би като Португалия - въздишаме ние. Плашим се от съдбата на Сърбия. Какво ли щеше да стане с нас, ако бяхме провели референдум и така не си бяхме дали въздуха през косовската криза? - язвително ме попита виден архитект. За истинската политика двадесет години е сравнително кратък период за планиране, поведение и решения. За разлика от земетресенията, тук има предвидими сътресения. И предсказуеми изпитания. Тъкмо поради това предназначението на политиката не е толкова да се справя с проблеми, колкото да ги предотвратява. Няма по-голям конформизъм днес от безусловното одобрение на наложени условия, предписания и директиви. Но няма и по-суетна глупост от манията да им се противопоставяш заради самото противопоставяне. Противниците на прогреса често са намирали причини да го отричат с упорита ирационална аргументация. Някога шопите са се разгневили, че през ливадите им ще мине европейският трен, защото писъкът му ще плаши овцете им. Ориент експрес е преминал без опасност за овцете. Те останали и се размножили въпреки оглушителната свирка на локомотива. Колко смешен е бил инатът на шопите. Та нали по същата железница се изнасят после овчето месо, сиренето, вълната! Макар нерядко основателните опасения от това, какво ще бъде по-нататък при нововъведения също да са описвани по този примитивен начин. Но понякога се случва, че овцете наистина са изплашени, а тренът е все още мираж. Преизпълнени с най-светли надежди, ние не можем да посрещнем новия влак, защото разписанието е заличено от бюрократичен смог и плява, от параграфи и алинеи, от думи, думи, думи... А в чакалнята въпросите остават - ще имаме ли ядрени физици, поети, пилоти, писатели и учени тогава, когато станем като другите. Или тук ще се изявяват само ресторантьори и туроператори, в най-добрия случай преводачи и адвокати. Едното изключва ли другото? Сегашният курс на нашето вътрешнополитическо развитие стимулира или анулира надеждите за битова съвместимост между двете? Има ли достатъчно влиятелни сили днес вътре в страната, които изобщо не се интересуват от това, просто защото са реализирали българската мечта за поединично спасение. Или може би в обезличаването на другите лежи тайната на тяхното парвенюшко благополучие. Ако строим общоевропейски дом, къде ще бъдат отходните възли на такава прекрасна сграда. Отрицанието на черногледците и безусловният възторг на оптимистите изразяват крайности, не равновесие.Когато липсват гигантите, лилипутите се разбуждат - сърди се Иван Вазов в пловдивския вестник Народний глас още на 1 януари 1883 година. Това е написано във времена, когато предстоят Съединението, дързостите на българската политическа независимост, книжовното великолепие и съзидателното строителство на тогава васалната ни държава. Това изнервено преувеличение свидетелства, че хората често са били недоволни от времената, в които живеят. Дори и когато са им предстояли велики дела. Значи днес имаме утехата, че не сме единствените в нашето историческо битие, които са били изправени пред въпросителните на неизвестността. Но в нашия случай степените на противопоставянето на катастрофалното отчаяние и фанфаронския оптимизъм са наистина забележителни. От една страна, слушаме и четем ефектни словесни шегички за нашата национална непълноценност, в повечето случай изразена тъкмо от нейните носители. В същото време ни залива шеметната увереност на изкусни еврократи, че всичко тече по вода и ние се носим към жадувания бряг. Водопадите на тази папагалска лексика са безбрежни. Има ли реч, декларация, анализ, дискусия и среща, където липсват автоматичните заклинания като Европейски съюз, интеграция, НАТО, хармонизиращи стандарти и борба срещу тероризма? Но повторенията са като насекомите - когато стават много, те се самоизяждат. Нашата съпричастност към по-добрия свят е процес, а не многоактна жестикулация. Тя не е покриване на тест за благонадеждност Ние усърдно подскачаме, за да се проврем през показания ни манежен обръч и знаем, че има още номера от програмата. Може би затова някои ранни политически пенсионери у нас старателно твърдят, че влизането ни в НАТО е скок към Европа! Все пак подготовката за влизане в съюз или общност е по-важна, отколкото бюрократичната процедура на самите преговори. Ако бяхме готови за тях, щяхме да бъдем приети с много кратки преговори. Не питам тук къде е благодатното чувство за симетрия, което единствено ни е донасяло малкото, но реални исторически постижения. А къде е свещената отговорност на онези, които са реализирани чрез формулата от народа, за народа, чрез народа. Ако такава зависимост е остаряла, то тогава поне да признаем това.Приемаме досадата на посветените в тези тънкости експерти. Те със сигурност чуват само поредното досадно мърморене на захвърлени и старомодни маргинали. За такива ни смятат. Но ако моралната аргументация не интересува никого, то не е зле да се огледаме назад и наоколо за друга. Един от малкото истински уроци на историята с предупредителен знак се възпроизвежда пред очите ни. А той напомня, че когато само малка елитарна част в едно общество отговаря на стандартите на европеизация, модернизация, интеграция и демократизация, то провалът на тези идеи и начинания е неизбежен, понякога дори с трагичен край! Неразбирането на този урок е също трагично. Такава поука може да ви се стори неясна. Казано по друг начин, това означава, че модернизацията и демократизацията като обществено-политическо начинание следва да бъде реализирана поетапно, но никога на парче. Иначе остават само парчетата, които рано или късно просто биват разпилени, освен ако не се установи силна власт, за да крепи съотношението по друг начин. А такава власт с такова поведение постепенно става отрицание на демокрацията. Тази тенденция нахално се навира в очите ни, но е прекалено неприятна, за да я забелязваме. Една част от българите наистина са преодолели комплекса за малоценност, високомерното невежество, чувството за вторичност. Те изглеждат европейци не само поради банковата им сметка. Те се държат се като равни при срещите си със света, захвърлили са онова мъчително престараване в доказването, че и ние сме като другите. Това е чудесно. Та нали и китайският държавен глава снизходително прие, че някои трябва да забогатеят първи! Предполагам, че богатството тук не предвижда само материален възход. Така би могло да бъде прието и новото начало на българската европеизация. А после? Нима не е било така и преди, и навсякъде? Нима колониална Индия не е имала елит и интелигенция? Един престижен британски историк в стремежа си да илюстрира еднаквостта на Европа в края на XIX век пише, че българският премиер се обличал и се хранел като британския! Но не твърди, че България е равна на Англия, нали? Защото модернизацията на парче и на глава не е проработила никъде. И не проработва никъде днес! Трябва много наивен романтизъм, за да допуснем, че може да има златен век у нас, след като една от задачите на нашето образование сега май става борбата срещу неграмотността. Следва да се позамислим как ще има престижен университет, а никой изобретателен социолог не е изнесъл данни какъв процент от децата на днешната знат учат в чужбина или в нашите престижни университети. Колкото и да си невеж в икономическата наука, не можеш да не знаеш, че икономика се изправя с производство и пласмент, не с енигматична формула. И че външна политика като действие има задължително и втора стъпка, която често с лекота изоставяме. Това, което искаме тук и там, в зависимост от зависимостта на собствената ни участ, не може да бъде постигнато на парче. Не може да е много зле в една област на нашия живот и да е много хубаво в друга. Защото в политическата съдба, за разлика от пустинята, оазиси няма.

Facebook logo
Бъдете с нас и във