Банкеръ Weekly

Общество и политика

ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПАРТИИ НЕ СА ЗАНИМАНИЕ ЗА ДИЛЕТАНТИ

Парламентарните дебати по закона за политическите партии май ще се окажат поредният костелив орех за българската депутатска захапка. Може би защото в опита да придърпат черджето към себе си, сегашните народни избраници забравят, че въпросът за това кой и при какви условия ще се състезава за душата и гласа на избирателя не е нито само политически, нито само юридически. В значителна степен той е стегнато завързан гордиев възел, от който се подават много и различни краища. Например икономически, свързан с това кой и как ще финансира партиите. Или пропаганден - кой и за колко време ще бъде допуснат до националните медии. А дори и морален - при какви условия отделни групи от хора ще имат основание да изразяват позиции и оценки от името на цялото общество.
Спорът по това дали да има долна граница на членската маса на една партия подсказва, че родните политици са в абсолютно неведение по отношение на същността на груповите политически субекти. Аргументът на Иван Куртев, че всяко ограничение в членската маса било нарушение на конституцията, изглежда само бледа илюстрация на това, как може да се говори за нещо, без то да се разбира. По тази логика и организираната престъпност ще има пълно право да твърди, че са й нарушени конституционните права, след като Наказателният кодекс инкриминира групите от хора, които имат за цел вършене на престъпления.
Политическите партии не са обикновени граждански сдружения, а такива организации, които си поставят за цел да участват в упражняването на публичната власт. Следователно при успешно представяне на избори те имат шанса да употребят силата на държавните институции за определени цели. Затова не може да ни е все едно какви точно ще са тези цели и дали те са в състояние да обединят ако не всички, то значителна част от гражданите. А и какво доверие би събудила партия, която претендира да изразява интересите на цялото общество, след като не е в състояние да обедини и мотивира около своята програма поне неколкостотин привърженици? Практиката в повечето страни с демократично управление показва, че минималният брой членска маса е необходимо условие като гаранция за сериозност на организациите. Що се отнася до точния брой на тези членове, той зависи от големината на държавата, от историческите традиции и от самите механизми за упражняване на политическата власт.
Изключително важен въпрос е и финансирането. При оправдано оголения обществен нерв към темата за корупцията, ясната схема, по която ще се финансира всяка една политическа партия, е твърде важна, за да се подценява. Затова аргументите на Светослав Лучников, че партиите трябва да придобият правото да развиват стопанска дейност, звучат ако не опасно, то най-малкото необмислено. Да се превърне една партия в търговска организация означава на практика узаконяването на корупцията. Защото няма механизъм, който да застави висшия държавен чиновник да не превърне политическата или административната си власт в пари за партийната си каса, след като законът го позволява. Още повече че никъде в развитите демокрации партиите не са приравнени на търговски дружества.
Друг е въпросът, че обвързването на сумите, които държавният бюджет би отпуснал на партиите, с определени техни минали успехи едва ли е най-съвършената мярка. Но така е в повечето страни. Например в Германия размерът на финансирането на партиите от бюджета зависи от броя гласове, получени на националните и местните избори. В Австрия тези суми зависят от това, колко представители имат партиите в централните и регионалните органи на властта. Във Франция се прилага един междинен вариант. Разбира се, няма система за финансиране на партиите от държавния бюджет, която да е съвършена. Слабото място при разпределение на сумите в зависимост от успехите на предишните избори може да толерира статуквото, като подкрепя онези политически организации, които към момента на приемането на закона разполагат с по-силни позиции сред избирателите. И съответно да направи по-трудно възникването на нови партии. Което на практика би заздравило съществуващия полярен политически модел в страната.
Прозрачността на финансирането на партиите и поставянето на граница на евентуалните дарения за тях от частни лица или организации са ако не гаранция, поне условие за запазване на общественото доверие в политическите механизми. И опит да се сложи относителен ред в разделението между държавните и партийните сметки.
Много съществен въпрос от закона за политическите партии е и необходимостта от организационни структури на партиите в страната. Макар на пръв поглед по-маловажно от минималната членска маса и финансирането, това дали трябва да бъде призната за партия организация, която няма структури по места, е нужно да се обсъди много внимателно. Вярно е, че при добре измислена медийна политика и партии без изградени местни организации имат изборни шансове. Но един от белезите на демократично обществено устройство е прехвърлянето на значителни компетентности от централната държавна власт на местните органи за самоуправление. А какъв шанс би имала партия, която не е в състояние да участва в упражняването на властта на регионално равнище? После възниква въпросът може ли да се участва успешно в упражняването на държавната власт, без да бъде натрупан поне известен опит в местното управление? Все въпроси, които навеждат на извода, че и условието за наличие на регионални партийни структури трябва да бъде предвидено в измененията на закона.
Законът за политическите партии е своеобразна конституция на политическия живот. Неговите слабости биха били не просто доказателство за ниска законотворческа култура, а емблема на обществена незрялост. Защото и политиката е професия, която изисква квалификация, не по-малка от тази на архитекта, юриста или банкера. Следователно е съвсем нецелесъобразно тя да бъде поверявана в ръцете на дилетанти.

Facebook logo
Бъдете с нас и във