Банкеръ Weekly

Общество и политика

ПОЛИТИЧЕСКИ ОСОБЕНОСТИ НА ПАРИЖКИЯ КВАРТЕТ

Неформалната среща на Франция, Германия, Испания и Русия изглежда необичайна, особено след като трансатлантическите отношения превъзмогнаха геополитическия кратер точно две години след войната в Ирак. Необичайността на срещата на съдбовната общност, както я определиха участници в нея, идва най-вече от впечатлението, че след февруарското посещение на американския президент Джордж Буш в Европа се смята, че трансатлантическите отношения са преодолели иракския синдром и започват да се връщат в руслото на класическата дипломация. На пръв поглед разговорите в Елисейския дворец изглеждат като ново издание на противниците на войната в Ирак, въпреки че споменът за оста Париж-Берлин-Москва започна да избледнява. Особено след като Джордж Буш стана първият американски президент, който официално посети европейските институции и потърси помирение. Срещата в Париж на Ширак, Шрьодер, Сапатеро и Путин само донякъде връща спомена за коалицията на нежелаещите. Тя предизвиква много повече усещането за следиракска еманципация на стара Европа. Жак Ширак и Герхард Шрьодер например отчетоха, че няма противоречия между ЕС и Русия по ред въпроси - за сирийското изтегляне от Ливан или за иранската ядрена програма, която особено тревожи Съединените щати, или за оръжейното ембарго срещу Китай, който със сигурност ще бъде геостратегическият въпрос през следващите 50 години. Путин даже занесе поздрави на украинския президент Юшченко от Ширак, Шрьодер и Сапатеро.Жак Ширак поднесе мотива за срещата така: В отношенията на ЕС с Русия е ключът за мира, демокрацията и правовата държава на нашия континент. Това се родее с тясното и стратегическо сътрудничество с Русия на германския канцлер Герхард Шрьодер. Всъщност много трудно би могло да се намери контрапункт на германското обяснение, че Европейският съюз и Русия могат само заедно да решат възникналите проблеми от глобализацията и международните заплахи. Няма съмнение, че Франция, която бе домакин и организатор на четиристранната среща в Париж, е последователна, когато слага особен руски акцент във външната си политика, макар че френският президент Жак Ширак беше един от най-острите критици на Путин след чеченската война през 1999 година. По-късно, когато икономическите отношения между двете страни се подобриха, Ширак смекчи тона и съвсем го промени преди и по време на войната в Ирак. За разлика от Германия, която е един от големите купувачи на руски природен газ, Франция, изглежда, има много по-голям мотив за сътрудничество с Русия поради простата причина, че Москва и Париж са постоянни членове в Съвета за сигурност на ООН. При това нерядко френските и руските интереси съвпадат по отношение на Близкия изток. Забележително е, че триото стана квартет и в разговора с Русия към Париж, Берлин и Москва се присъедини и Мадрид, при това по изричното настояване на испанския министър-председател Хосе Луис Родригес Сапатеро. Той има своите конкретни испански мотиви - реални намерения за връщане на Испания в сърцето на Европа, повече испанско влияние в разширения Европейски съюз и подчертаване на разликите с политиката на своя консервативен предшественик Хосе Мария Аснар.От руска гледна точка срещата може да мине за успех, защото балансира украинското разминаване със Съединените щати и критиката на Буш заради вътрешната политика на Путин. Тя идва в момент, когато темата за необходимостта от реформи и възраждането на руската авторитарна традиция отново е твърде актуална. Освен това Москва очевидно прави опит да укрепи отношенията си със Запада преди честванията на 60-годишнината от Втората световна война. Голямата среща на върха между ЕС и Русия бе символично насрочена за 10 май, само ден след празненствата. Най-малкото Русия може да изтълкува Парижката среща и като дисциплинираща за малките страни членки на ЕС по западната й граница. Това обаче е сериозен проблем за общата европейска външна политика, която може да зацикли, преди сериозно да е започнала. На това трябва да обърне внимание и България. Като бъдещ член на Евросъюза страната ни разбира, че външната политика е прагматична дисциплина, в която трябва добре да се отчитат разминаванията на европейската и американската гледни точки, както и на вътрешните противоречия в един разширен ЕС. Все повече ще се налага София да търси баланса между съюзническата политика в НАТО, новия тип политика на ЕС, трансатлантическата политика като цяло и собствените интереси. Ще се налага и да прави разлика между тежките процедури в ЕС и паралелните неформални срещи като тази в Париж. Споменът за неприятното външнополитическо положение, в което източноевропейските страни изпаднаха между старата Европа и Америка заради Ирак, все още е твърде пресен. Парижката среща на квартета е показателна за това, че Европейският съюз още няма категорично съгласувана политика към Русия. Впрочем Великобритания и Италия също имат претенции за специални отношения с Москва. По-важен е проблемът с т.нар. малки, които искат значително по-твърд курс към Русия, за разлика от т.нар. големи. Особено по темите демокрация и спазване на човешките права. Едва ли в случая с Русия малките са на мнение, че когато говорят Париж и Берлин, може да се смята, че говори Европа. Това особено важи за Полша и прибалтийските републики, които много отдавна не са близката руска чужбина, а реални членове на ЕС и НАТО.

Facebook logo
Бъдете с нас и във