Банкеръ Weekly

Общество и политика

ПО ТЪНКИЯ ЛЕД НА ЕВРОИЛЮЗИИТЕ

Колкото по-близо изглежда европрисъединяването на България, толкова по-бурни и противоречиви стават еврострастите български. Ако правим изводите си на основата на социологическите изследвания, не би трябвало да имаме опасения - делът на твърдите привърженици на членството ни в Европейския съюз остава висок и стабилен. Крайните европесимисти са много малко и без влияние в обществото. И в същото време призракът на евроскептицизма е тук и присъствието му става все по-осезаемо. Както се изрази наскоро проф. Петър-Емил Митев, той е нещо, което го няма, но от което все повече се плашим.Всъщност български евроскептицизъм има, той има реални първопричини и тепърва ще се консолидира като социалнопсихична нагласа и като политическа тенденция. Така е било във всички страни от ЕС, така ще бъде и у нас, друг е въпросът какви ще бъдат неговите одежди и специфичната му национална същност. Интересното обаче е, че, за разлика от европейския евроскептицизъм, българският му аналог не е адресиран към иманентни слабости на европейското обединение и на изгражданите в неговия ход наднационални структури. По думите на политолога Иван Кръстев, когато говори за Европа, българинът всъщност говори за себе сиТова, което придобива все по-ясни контури като български евроскептицизъм, е не съмнението в ползата и опасностите от създаването на обединена Европа, а песимизмът относно нашите собствени възможности (поне на този етап и поне такива, каквито сме днес) да участваме пълноценно в този процес и да посрещнем опасностите и предизвикателствата, които той неизбежно ще доведе в нашия дом, в нашата фирма, в нашата община. Не може да не се забележи, че този песимизъм се разраства въпреки (а може би именно заради) нескопосаната пропаганда на успехите, чрез която по-голямата част от българските политици акцентират върху преимуществата на членството на България в ЕС и премълчават рисковете и негативните последици. Иначе казано, мнозинството от българите не дебатира евроинтеграцията като такава, защото знае твърде малко за вътрешните противоречия и негативни последици, присъщи на изграждането на бъдещата европейска супер-държава. Впрочем трябва да признаем, че мнозинството не се и интересува особено от тези неща, защото дълбоко в себе си вярва, че от нас нищо съществено не зависи. Но, макар и парадоксално, слабият познавателен и практически интерес е съпроводен от наличието на вече вкоренени, често изопачени и ирационални представи и нагласи за това, що е Европейският съюз и какво ще промени той в нашия начин на живот. Иначе казано, в нашето общество битуват масови идълбоко вкоренени евроилюзии И понеже всяка илюзия е обречена (рано или късно) да рухне под напора на действителността, неизбежното разклащане на българските евроилюзии е именно този засега неуловим, но мощен източник на нашия евроскептицизъм. Гибелта на социалните илюзии винаги представлява и процес на размагьосване, на разпадане на социалните митове, затова е заредена със силни емоции и трудно се контролира с рационални аргументи. Това е една от причините нашият евроскептицизъм да се изявява засега предимно чрез битови страхове, неясни слухове и апокалиптични очаквания. Което не означава, че тази негова ирационална природа не може да бъде насочвана и използвана от съвсем конкретни рационални интереси.Първата масово разпространена евроилюзия е свързана с усещането, че след присъединяването към Европейския съюз съвкупната ни нация ще се премести пространствено на Запад, взимайки със себе си всичко добро и оставяйки назад всичко лошо. Или, ако използвам метафората на един от най-добрите български евроескперти Антоанета Приматарова, все едно, че на 1 януари 2007 г. всички вкупом ще се качим на един много голям самолет, за чието пилотиране не носим отговорност и който за три часа ще ни отведе в Брюксел. Тази илюзия е разбираема, като се има предвид, че падането на Шенгенската бариера и досега остава най-автентичното събитие в масовото обществено преживяване на евроинтеграционния процес. Тя се засилваше през цялото време от съсредоточаването на публичното и медийното внимание върху совалките на преговарящия екип между София и седалището на Европейската комисия. Като прибавим пропагандното представяне на завоюваните победи в хода на самия преговорен процес, можем да разберем защо повечето българи не разбират същността на европрисъединяването. А именно извършването на една гигантска промяна у самите нас, в нашето обществено пространство, извървяването на един много дълъг и труден път, но тук и в самите нас. Това реконструиране на общественото ни битие и съзнание започва, а не завършва с приключването на преговорите, както всички скоро ще разберем в хода на мониторинга върху изпълнението на поетите от България ангажименти.Друга евроилюзия, свързана с гореописаната, е, че лошото и трудното ще останат зад гърба ни, там, на това място, което безвъзвратно сме напуснали. Всъщност вече сме свидетели на съществени практически резултати от тази поощрявана поради предизборни съображения заблуда. Не са малко политиците, съзнателно внушаващи на българите, че последните четири години са били толкова добри, че най-трудното е вече зад нас. Убеждават ни, че идва времетода му отпуснем краяда заживеем охолно. И ни убедиха - банкерите знаят каква част от отпусканите кредити са за потребление... А и здравата логика, и опитът на други, наскоро присъединили се към ЕС страни, всъщност говорят, че отпускането е преждевременно и че най-вероятно големите предизвикателства към стабилността на българската икономика и към конкурентоспособността на българския бизнес предстоят. Което означава, че вместо да се залъгва с предизборни лакърдии, българското общество, а това означава - конкретните индивиди, общности, фирми, институции, е добре да разберат какво точно ги чака след 1 януари 2007 г. и какво трябва да променят у себе си, за да подобрят, а не да влошат материалното и социалното си положение.Или да вземем друга евроилюзия, която също е вкоренена в подценяването на драматизма на промяната, която трябва да извършим у самите себе си. Постигането на съответствие спрямо европейските стандарти (заложени в поетите в хода на преговорите ангажименти) се възприема от мнозина (в това число политици) като хитра идобре отрепетирана мимикрияЕдин вид, знаем си, че българинът няма да се промени, но ще се показва по-иначе - няма да яде шкембе чорба в заведенията, няма да си вари ракия, няма да хвърля фасове по улицата и няма да пресича на червено. Или поне няма да позволява да го хващат в тези европрегрешения. А ако преминем към по-важните неща, някои пак ще си разпределят парите от европроектите по известния начин, но ще го правят по-умно и по-качествено (естествено, с помощта на известните посредници консултанти). Като гърците, които често ни дават за пример в умението да се усвояват средства от еврофондовете. Само че и най-добрата мимикрия си остава преструвка, а преструвката винаги може да бъде разкрита (впрочем, както се случи при избухналия скандал за фалшификациите на гръцките статистически отчети пред Евросъюза.)Илюзията, че след европрисъединяването ще загърбим всичко лошо, което ни е тровило живота, се пренася отчасти и върху политиката. Членството ни в ЕС често се възприема като единственият реален механизъм българските политици да бъдат заставени да правят това, което е добро, и да не правят разни лоши неща. Така бе издигната стройната концепция за т. нар.политически бордкойто ще наложи големи ограничения на поведението на управляващите (които и да са те) и при който на нашите държавни мъже се отрежда ролята на космонавта в известния виц - да храни редовно опитната маймуна и да не пипа никакви копчета в ракетата. Впрочем дори и сериозни хора смятат, че включването на България в ЕС (предвид на доброволния трансфер на суверенитет) ще доведе до края на правенето на национална политика в точния смисъл на думата, до отпадането на необходимостта българските политици да вземат самостоятелни, често трудни решения. Истината е точно обратната - европрисъединяването, макар и поставящо страната ни в определени рамки на общата европейска политика, често ще налага да се вземат още по-трудни решения с оглед отстояването на българския национален интерес в рамките на общата европейска конфигурация. Което означава, че тези политици, които днес потриват ръце за властта, радвайки се, че други са извадили горещите картофи от огъня, просто дълбоко и горчиво се заблуждават. Опасността е, че отново ние - българските граждани, ще трябва да плащаме за развенчаването на поредните им заблуди.И накрая, една евроилюзия, която все по-упорито се подхранва с наближаването на изборите. Тази за Евросъюза като царство на подареното всеобщо благоденствиеслед присъединяването към което ще можем да черпим с пълни шепи от плодовете на преразпределението от богатите към бедните. Тази заблуда има известни основания и неслучайно евроскептицизмът има най-слаби позиции именно в страните от Южна Европа, които извличат най-голяма изгода от преразпределителните процеси в ЕС посредством структурните фондове. Намеренията европрисъединяването да се опакова в подобна лява фразеология с предизборни цели (по думите на Михаил Неделчев) е не просто предизвикателство за десните политически партии, а заплаха за цялото ни общество, защото ще ни поведе по път, който не води към храма, т.е. към реализация на принципите, които биха направили наистина Европа водеща световна сила. И, разбира се, много скоро ще рухне, защото никой в Европа няма намерение да ни подарява каквото и да било. Там ще получим само това, за което се преборим, което си изработим и в крайна сметка - заслужим.Единственият действен лек срещу евроилюзиите и срещу деструктивния евроскептицизъм (защото все пак известна доза скептицизъм винаги е полезна) е налагането на безпощаден еврореализъмв българската политика и в обществото ни като цяло. Тон за това са призвани да дадат политиците, независимо от изкушенията на предизборния популизъм. Какъв по-добър пример за това от съвета на чешкия президент Вацлав Клаус (определящ самия себе си като еврореалист), който предупреди, че българските граждани изобщо не трябва да разчитат на някакви определени финансови плащания след присъединяването на страната към Европейския съюз. И още: Българите трябва да знаят, че единствено от тях и от работата им зависи как ще живеят, а не от приемането на България в ЕС. Това, което страната ще получи от присъединяването, е голямото европейско пространство. И българският президент Георги Първанов предупреди политиците в България да не подхранват консуматорски подход, т.е. свръхочаквания и илюзии у гражданите и бизнеса. Друг е въпросът, че самият Първанов внесе значителна лепта по въпроса с призивите за пренасянето на европейския социален модел на българска почва. Дали ще успеем да се преборим със собствените си евроилюзии и страхове зависи до голяма степен от съдържанието и тона на кампанията, предшестваща изборите догодина. Зрелостта на политиците ще проличи в умението им да приемат един полезен за България дневен ред на предизборните дебати. Разбира се, много възможно е и другото - да останат в плен и в крайна сметка да станат жертви на илюзиите си.

Facebook logo
Бъдете с нас и във