Банкеръ Weekly

Общество и политика

ПЛЕСНИЦИ ПО БУЗИТЕ НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ ПРОВИНЦИАЛИЗЪМ

Вече тринадесет години България не може да изработи своя единна и последователна национална външна политика. При всеки нов казус държавните институции се разтърсват от скандали, противоречия и неразбиране. Всеки партиен лидер има свое, отделно виждане по въпроса, а международната ни позиция винаги изглежда безидейна, неубедителна и непредизвикваща доверие у дипломатическите ни партньори. Политически анализатори твърдят, че този проблем трудно ще бъде разрешен в близките години. Според тях основната причина за това е дълбоката некомпетентност и доскорошната огромна културна изолация на съвременните български политици.От тринадесет години новоизлюпената българска политическа класа се къпе в собственото си самодоволство. За този кратък период безхаберието й успя да изпълни най-новата ни политическа история с неизброими гафове и абсурдни прояви на некомпетентност, подхранвани от дълбок балкански провинциализъм. Доскоро това сякаш засягаше единствено българския избирател. Днес обаче непригодността на българските политици изведнъж се превърна в проблем и на световните лидери. Наш Ганьо излезе на международната сцена, както би казал Алеко, и доволно засука мустак.Дипломацията като алъш-вериш с мускалчетаСлед Косовската криза през 1999 г., която за първи път подсказа, че поради специфичността на съвременната ситуация страната ни може да покаже нослето си и на световната сцена, пред нашите държавници се изправи нов и засега явно непреодолим проблем - да правят истинска политика, а не да въртят парламентарния алъш-вериш, както са свикнали. Кризата в западната ни съседка и близостта на страната ни до епицентъра на конфликта подсети не само американците, но и много европейски държави за съществуването на България и за възможността тя да се превърне във фактор в международните отношения. Това накара доста лидери да обърнат внимание на българските си колеги. И тъкмо тогава стана ясно колко неподготвени са българските държавници за подобен интерес. Софийските парламентаристи възприеха излизането си на европейската и на световната сцена единствено като благодатна възможност да дадат международна гласност на хулите към вътрешните си опоненти. За съжаление те и до днес продължават да използват международния подиум главно за да се надиграват помежду си и все още не проумяват, че на международната сцена всъщност играят не те, а България. Както си е редно, останалите държави ловко се възползват от особеностите на националния политически живот и редят за сметка на страната ни собствените си национални интереси. Всичко започва и свършва със САЩ и РусияОще от началото на прехода през 1990 г. в основни външни фактори в българската политика се превърнаха САЩ и Русия. Техните дипломати ловко манипулират партийни централи в София и упражняват сериозно влияние върху формирането на националната политика. Проблемът не беше сериозен, докато САЩ не откриха свои интереси на Балканите. Оттогава българският политически елит е трайно разделен в спора между двете държави, а това противоречие се отразява на всички нива на управление и се възпроизвежда във всички по-важни външнополитически позиции на страната ни. Проруската и проамериканската политика все още продължават да разделят държавниците ни по пътя за НАТО, разцепиха парламента по време на Косовската криза, а сега разделиха държавните институции по отношение на позицията на България към проблемите с Багдад. Най-болезнено конфликтът Русия или САЩ се проектира върху процеса на присъединяване на страната ни към НАТО. След една година България трябва да стане член на Северноатлантическия алианс. През 1997 г. целият парламент единодушно декларира, че приемането ни в пакта е сред най-актуалните национални приоритети. Тази декларация беше потвърдена и от следващото управление. На четиридесет и четвъртия си конгрес през май 2001 г. БСП дори прие документ, с който официално декларира, че подкрепя интеграцията на страната в НАТО. Въпреки официалностите обаче, Социалистическата партия продължава да се възприема и от обществото, и от руските дипломати като потенциален противник на присъединяването ни към пакта. Немалко поводи за тези съмнения дават и самите червени лидери, които доста често подкрепят или лобират за решения, които обективно затрудняват приемането ни в Алианса. Най-актуалният скандал в момента е с кадрите, които ще имат достъп до класифицираната информация и според изискванията на НАТО не могат да бъдат обвързани с бившите тайни служби. Леви депутати са категорични, че натискът им съвсем не е случаен и не може да се допуска, че държавният глава и ръководството на Позитано 20 не си дават сметка за последиците от извършваните в момента под техен контрол назначения. Запознати твърдят, че този проблем тепърва ще се задълбочава с откриването на дебата за прехвърляне на американски военни бази от Западна в Източна Европа.Двуполюсна външна политикаВече имаме заслуга и за обогатяването на известната до момента външнополитическа практика. Българските държавни институции подкрепят едновременно и двете страни в най-актуалния международен спор. Дипломатическата история не познава подобна практика, а партньорите ни се чудят как точно да разчетат позицията на България.Колкото и политиците да отказват да признаят това, завоалираното противодействие между САЩ и Русия превърна българската позиция по Иракската криза в нелепа двусмислица. Близките до американската дипломация НДСВ и СДС без особено колебание застанаха зад позицията на Вашингтон. В самото начало социалистите също се опитаха да изтъргуват подкрепата си за американците срещу помощ за вземането на властта, но незакъснелият натиск от другата страна бързо ги вкара в познатия пътя. Срещу решението на парламента от 7 февруари, с което България влиза категорично в т.нар. американски лагер, много решително се изправи и държавният глава Георги Първанов. Че основните му мотиви за това са продиктувани предимно от Москва, стана ясно многократно. Първанов отказа да свика по повод кризата в Ирак Консултативния съвет за национална сигурност преди посещението на руския президент Путин у нас. Неговото заседание щеше да даде нов повод за легитимиране на позицията на парламента и щеше да принуди държавния глава да се съобразява с нея. По този начин българският държавен глава не само остана до последно дистанциран от официалното решение на страната ни, но и получи възможността да упражнява натиск за неговата промяна. Никакви съмнения обаче не останаха и за обвързаността на правителството и неговите решения със САЩ. Едва ли някой си е помислил, че внезапното привикване на Симеон Сакскобургготски във Вашингтон точно преди посещението на руския държавен глава в София е било невинен израз на внезапно избуяла в сърцето на Буш симпатия към българския премиер. Не може в този контекст да се прескочи и изявлението на току-що пръкналата се от средите на НДСВ нова парламентарна група Национален идеал за единство. Точно като жабата, която вдигнала крак, защото видяла как коват вола, и НИЕ само час след регистрирането си в деловодството на Народното събрание излезе с декларация срещу официалната позиция на правителството и парламента по кризата в Ирак. Няма съмнение, че това решение е плод не на задълбочен анализ на международната ситуация и националните интереси на България, а е мотивирано единствено от желанието на отцепниците да се противопоставят по всички линии на доскорошните си съмишленици от мнозинството. В това обаче няма нищо чудно, защото по традиция повечето политически сили у нас формират външнополитическите си приоритети именно по подобен признак. Че България води двусмислена външна политика стана ясно и по време на посещението на руския президент Владимир Путин в София. Дали заради напътствия, получени във Вашингтон, или просто за да си върне за неприличния тон, с който Първанов си позволи да го притиска по време на задокеанската му визита, Симеон Сакскобургготски не скри хладното си отношение към високопоставения гост на българския президент. Никак не е случайно, че премиерът се беше потрудил да си направи отделна руска програма по време на иначе доста пищното посрещане на Путин. Доскоро в левия лагер обичаха да заплашват с перспективата, че Русия и САЩ скоро ще станат партньори. Тогава проамериканското поведение на България би я направило нелеп и нежелан партньор в техните очи. Сега всеки по-разумен българин обаче се моли тази заплаха да вземе да се сбъдне, защото очевидно това е единственото нещо, което може да доведе българските политици до единомислие, поне що се отнася до националните интереси на страната ни.

Facebook logo
Бъдете с нас и във