Банкеръ Weekly

Общество и политика

ПЛАМА - ГОРЕЩИЯТ КАРТОФ В ДЪРЖАВНИТЕ ГАЩИ

Може исканията на хората от Плама да са чисто синдикални: получаване на неизплатените заплати, суровина и работа. Ала средствата, с които обявиха, че ще ги постигнат, са по-скоро от арсенала на тероризма. Заплахите за снемане на наблюдението от инсталациите, което заплашва с отравяне на вододайни зони на голям регион, до замърсяване на атмосферата и прочие безумия, трудно се побират в схващанията за законен синдикален протест.


Какво всъщност става в Плама? Министър Божков се ангажира в един конфликт, който на практика му е неподвластен. Вместо да си търсят правата от собственика на рафинерията, протестиращите увиснаха на врата на правителството. То пък по инерция от отдавна отминали времена реши да се прави на пожарна команда и да гаси огъня в чуждата плевня. На собственика Евроенерджи холдинг това му дойде дюшеш. Неговите шефове си изиграха простите игрички с обещанията, после с уволненията и накрая решиха, че горещият картоф окончателно е метнат в правителствените гащи.


Всъщност Евроенерджи




няма какво да губи в Плама


Холдингът Стелар купи рафинерията за жълти стотинки, инкасира от имуществото й каквото можеше, репатрира го в свободната от данъци своя родина, а сега се оказа, че... собственикът на Плама е неизвестен.


Междувременно в българския пазар на моторни масла зейна дупката, от която световните производители ще измъкнат печалби.


Но какво всъщност стана в Плама? Печалната истина е, че без държавни дотации построената на повече от 300 км от най-близкия морски петролен терминал рафинерия беше и е абсолютно непригодна за работа в условията на свободен пазар. Затова от 1991 г. цените на плевенските масла постепенно се изравниха със световните. За качеството обаче това не се отнася.


По същото това време заплатите в Плама бяха областна мечта - дотолкова съблазнителна, че през 1993 г. един плевенски вестник публикува платената обява на отчаян зевзек: Заменям едностаен в центъра срещу работа в Плама. Пак по същото време Плама (или тогавашното й ръководство) се сдоби с приглушения лукс на бившата резиденция на ОК на БКП в Кайлъка. Тогава и футболният тим Спартак - Плевен, нямаше финансови проблеми. На тогавашния шеф на рафинерията Никола Пукалски Плевен, че и окръгът гледаха като на благодетел, а той се чувстваше като добрия Господ. Междувременно




парите изтичаха


не толкоз от Плама, която ги нямаше, а от бюджета и от трезорите на МИНЕРАЛБАНК. Банката фалира преди фабриката, а хората, чиито пари поддържаха благоденствието на сега протестиращите, пиха по една студена вода.


Къде бяха тогава синдикалните лидери?


Още през 1996 г., след като спряха и големите доставки за Македония, стана ясно, че песента на плевенската рафинерия е изпята. Предприятието бе сложено в списъка на подлежащите на ликвидация и вероятно тогава това бе най-добрият изход. Държавата можеше да продаде скрапа.


Но против унищожителния акт бяха работниците с все още високите си заплати, кметът на Плевен (понятно), депутати... Правителството на Виденов продаде Плама на Евроенерджи и реши, че е простреляло с един куршум сюрия зайци: запазени 2000 работни места, спасени скъпи мощности, прехвърлен държавен дълг и - най-важното - издигнат имидж на погиналия всъщност кабинет в очите на обществото. Във въпросните очи бе хвърлен прах, разбира се, и сега сълзите на плевенските нефтохимици го измиват. Само че влагата пак им пречи да видят ясно всъщност простичката манипулация, на която бяха подложени.


Така един икономически проблем придоби политически характер. И родните синдикати, ненаучени да протестират срещу собственика, ала ошлайфали се в последните години в


правителствен рекет


спретнаха граждански неподчинения.


Изглежда невероятно, но мнозина в България все още не са схванали, че понякога предприятия се купуват именно за да бъдат закрити. Да се удуши конкурентът, за да се освободи пазарна ниша. Случва се по цял свят и никой не е имунизирал българите срещу това. В случая с Плама се добавя и ниската ефективност на самата рафинерия. Всъщност единствената полза от вълненията е простото удобство те да бъдат използвани за политическа демогогия. Това е истинската стойност на безсмисленото искане на опозицията за някакъв парламентарен дебат за Плама.


Но ако в политиката демагогията е тежка артилерия,




икономическа демагогия


не съществува. Това, което изпитват плевенските нефтохимици, е просто икономическа носталгия. Но носталгията освен гняв поражда и самосъжаление, а то е непродуктивно чувство. Те могат да искат наказание за виновните (има и такива), могат да си искат заплатите (как ли са формирани, след като рафинерията не работи повече от година?), могат да търсят правата си чрез съда, с помощта на държавата или както решат. Но нямат право да тероризират огромен район със заплаха от екологично бедствие. За подобно поведение може да се носи наказателна отговорност.


Впрочем




отговорност носи и собственикът


- в случая Евроенерджи. Тук властта е странно пасивна. Тя не може да задължи холдинга да плати заплати, да достави петрол или да пусне фабриката да работи. Не може да попречи и на масови и дори повсеместни уволнения, не може да спаси Плама от закриване. И защо всъщност да се меси в това? Ала е длъжна да застави собственика да вземе мерки срещу евентуална екологична катастрофа.


Смъртта на плевенската рафинерия


бе предизвестена. Тъжно е. Но и е някак странно, че тъкмо работещите в нея го научават последни. На никой не му се ще да изгуби работата си, парчето хляб, за което е учил, квалифицирал се е, на което се надява семейството му. Но се случва. В България безработните са повече от половин милион. Като процент безработицата в Испания и дори в Германия е по-голяма. Не че това е някаква утеха. Всяка човешка съдба, всяка драма е първо лична.


Вярно е, че в зората на политическите боричкания преди девет години за това никой политически мъж не отвори дума. Но пък и българското общество, колкото и незряло, неоформено, неорганизирано да е, все пак не е детска градина. Прекалено наивно, до глупост е да смяташ, че си имунизиран срещу икономическата рецесия. А рецесията бе неизбежна!


Промяната на една практически вече неработеща икономическа система не може да се осъществи без жертви. Българските политически, а и човешки нрави направиха цената на промяната по-тежка и от най-песимистичните очаквания. Ала тя трябва да бъде платена.


Иначе и децата ни ще бъдат безнадеждно безработни.

Facebook logo
Бъдете с нас и във