Банкеръ Weekly

Общество и политика

ПИСМО КАТО ПЪЗЕЛ

Царят-премиер остана верен на себе си. В царски стил той отново показа, че не го интересуват особено общоприетите неща при правенето на демократична политика. Че може да си позволи да загърби толкова възлюбено средство за общуване с нацията, каквото е телевизията и да се обърне към помощта на един вестник, пък бил той и най-тиражният. Там който прочел - прочел. И изборът на формата - отворено писмо - напомня на по-възрастните тактики на др. Тодор Живков. На по-младите не само нищо не им напомня, ами и нищо не им говори. Впрочем в дебелите книги, описващи правилата на подобно общуване, пише, че всяко публично послание следва да отговаря ясно на въпроси, като: кой е авторът, в какво качество пише, защо е избрал дадената форма, към кого се обръща, какво иска да каже и какво цели с това.В публикуваното си писмо Симеон Сакскобургготски старателно заобикаля повечето от тези въпроси. Остава само да гадаем например до кого е адресирано писмото (преди да бъде отворено). Или защо е избрана тази форма, а не как се използват каналите на институцията? Та той е министър-председател на България! Като какъв говори авторът на писмото - като участник в събитията, носещ особена отговорност, или като страничен наблюдател? Изглежда, само едно е ясно: лидерът на НДСВ прави заявка за запазване на някакво място в българския политически живот. При това сякаш с недомлъвки признава, че това място може и да не е досегашното. А що се отнася до останалите елементи на пъзела, всеки трябва да си блъска главата как да ги подреди по правилния начин (ако такъв изобщо съществува, в това число и в самата царска глава). Една година преди края на мандата си премиерът изглежда вече е разбрал, че реалните постижения на ръководеното от него управление съвсем не са толкова впечатляващи, колкото пропагандираните. А на всичко отгоре налице са достатъчно проблеми, грешки и откровени золуми, сътворени от хората, които той лично е посочил да управляват държавата. Ето защо това писмовно начинание има за цел да поизлъска царствения образ, като изстърже от него ръждата на несполуките, прехвърли отговорността върху необходимите грешници и остави да греят единствено пищно украсените орнаменти на успехите. Само по този начин може да се внуши, че политическата фигура Симеон Сакскобургготски все още е нужна - на страната, партията му или на някого друг... Всъщност в писмото си премиерът се обръща едновременно към избирателите и към българските политици. И го прави през главата на собствените си съпартийци и депутати. А за мнозина от тях е отредено друго клеймо - на такива, които поставят собствените си интереси пред тези на обществото и на политически хамелеони. Какво да се прави, нужни са грешници - сред тези, които са в депутатските кресла, но и сред тези, които са редили депутатските листи. Тук обаче е редно да се запитаме - щом лидерът на НДСВ признава, че листите на движението са били лошо подбрани и в тях са влезли неподходящи хора, каква ли ще бъде съдбата на царския любимец Пламен Панайотов, играл ключова роля в този процес?Но нека се върнем към това, което Симеон Сакскобургготски привежда като аргументи, за да ни убеди, че по-добрата действителност вече не е една мечта, някъде далеч на хоризонта, а факт. При това факт, за който основни заслуги има именно царят-премиер. Последното като че ли е очевидно за Симеон Сакскобургготски, който продължава (и сигурно никога няма да престане) да смята управлението на държавата за нещо като ръководене на своя собствена фирма. Показателни в това отношение са не толкова изрази в писмото като моето виждане за България и моето правителство - хайде, това ще приемем за своебразие - колкото доста арогантното отхвърляне на обикновени демократични политически практики. Ама да не ровим...Уви, нито едно от изброените в писмото постижения не е безспорно - нито като абсолютна стойност, нито като възможна цена и рискове, или като заслуга главно на това правителство. Вече свикнахме с шумната реклама на спада на безработицата, но той се дължи главно на наливането на бюджетни средства за откриване на временна работа, а не на качествен ръст на икономиката, създаващ нови квалифицирани работни места. Още по-странно е, че премиерът се хвали с нарасналата покупателна способност на хората, след като е напълно ясно, че бумът на пазарът на жилища, автомобили, битова техника и други се дължи повече на силната кредитна експанзия на търговските банки, отколкото на нарастване на доходите. Процес, който на свой ред крие много рискове, създава изкривена представа за реалната платежоспособност на населението и има пряко отношение към редица дисбаланси, които тревожат и МВФ.Освен това оптимистичният самоотчет на премиера е трябвало да се проектира на фона на големите обещания, лансирани в прословуто обръщение във Врана от 6 април 2001 година. Тогава Сакскобургготски пое редица лични ангажименти, които сега някак разсеяно се опитва да прехвърли другиму или да ги представи като изпълнени. Достатъчно е да припомним само някои от тях:На 6 април 2001 г. царят обеща бърза и качествена промяна в стандарта на живот у нас. Разбира се, известно подобрение има, но то нито бе бързо и качествено, нито е заслуга само на това правителство, което наследи финансова стабилност и значителни резерви от управлението на ОДС. Да не говорим за прословутите 800 дни. В обръщението от Врана царят обеща скъсване с политическата партизанщина, а днес виждаме, че НДСВ не само стана партия с типичните за българските партии черти, но и се отличава с непрекъснати вътрешни раздори и сблъсъци между отделните лобита.Струва си да припомним, че на 6 април 2001 г. царят ни увери, че ще покани в избирателните листи на движението български граждани, които ще се посветят на мисията народен представител в истинския смисъл на на думата. Сега се оказва, че листите са били пълни с кариеристи и политически хамелеони и затова се налага в бъдеще Сакскобургготски сам да ги реди (което не отговаря на демократичните правила в либералните формации).Впрочем либералната одежда на НДСВ някак влиза в дисонанс с подчертаната социална реторика в писмото на лидера му. Премиерът говори надълго и нашироко за това какво ще се прави за решаване на проблемите на социалнослабите, което никак не е лошо, но той не казва почти нищо за политиката, насочена към производителните слоеве на населението. А тежко преболедуваната идея за отпадане на царското име от названието на партията цели да внесе повече либерализъм в една формация, чийто лидер открито заявява намерение еднолично да решава нейни ключови проблеми. Реакциите на царското писмо бяха очаквани и вяли. Може би най-права бе депутатката от Новото време Румяна Георгиева, която каза, че Симеон Сакскобургготски ни пише от някакъв свой, виртуален свят. Любопитно е обаче, че с малки (дежурни) изключения депутатите от НДСВ запазиха гробовно мълчание. Някои от тях сигурно пресмятат какви са шансовете им да попаднат в лично подредените от премиера бъдещи листи. Други сигурно са се отдали на по-прагматични занимания. Все пак за оставащата една година могат да бъдат свършени доста (лично) полезни неща. Така или иначе, за пореден път стана ясно,че българският премиер нито може, нито иска да бъде демократичен политически лидер. Той прехвърли отговорността за грешките на лошите боляри, а запазва за себе си единствено заслугите. Сакскобургготски не води партията си, защото бяга от личен сблъсък с проблемите и се крие зад гърба на другите. А известно е, че водач, който не е в първата редица, не е никакъв лидер.В края на краищата не е толкова важно дали премиерът си вярва, или не. По-интересно е кои избиратели ще му повярват отново и защо. Тъй като именно това, а не епистоларното творчество ще даде отговор на въпроса какво място ще заеме Симеон Сакскобургготски в българската политика след 2005 година.

Facebook logo
Бъдете с нас и във