Банкеръ Weekly

Общество и политика

ПИЖО И ПЕНДА ИЗЧЕЗНАХА ОТ ПОЛИТИЧЕСКАТА СЦЕНА

Властта е келепир, убеден е българинът. Хората ни искат, казват политиците. И двете твърдения могат да бъдат обобщение на всяка ситуация в България от тринадесет години насам. Самата констатация не е интересна. По-важното е да разберем защо от времето на Алеко Константинов и неговия бай Ганьо политиката у нас се прави и възприема по един и същи начин - като раздаване на баница. И никой не мрази онзи, който яде, а само тоя, дето реже парчетата.Първо, защото нямаме европейската традиция на мерките и теглилките. С други думи - нямаме критерии. Нито знаем кой и защо реже определени парчета от държавната погача. Нито се интересуваме как се избират лапачите. Второ, защото в България който не е опитал, той не е станал политик. Простото заявяване, че си лидер на партия, ти гарантира интерес от страна на медиите и финансиране от държавата. И трето, защо да мразим онзи, който удря келепира, щом единственото, към което се стремим, е да сме на неговото място. Това състояние е израз на няколко съществени черти на българската политическа практика и поведение. От една страна, политиците бързо разбират, че най-важното е да се наричат политици. Тогава ще се отнасят към тях като към политици и на изборите ще гласуват за тях. Защото са по-малкото зло. Ако избирателите трябваше да преценяват по политическите решения и действия, вероятно наистина няма да има за кого да гласуват. Защото коя партия днес предлага политика? Единственото, за което говорят в парламента и в медиите, е какво иска Европа от нас. И впечатлението на българина, че у нас никой не знае какво да прави, е приблизително вярно. Така че европейските уроци, съчетани с американска педагогическа помощ, се възприемат като правене на политика. Резултатът е, че който повече слуша и си говори с европейските политици, той прави повече политика. От друга страна, избирателите също така бързо разбират, че българският политик е странно същество. Докато не е станал политик, това е нашият съсед, съученик или роднина, който не само че разбира всичко, но и мисли и живее като нас. Като го изберем, се оказва, че той тутакси се превръща в странен хибрид - уж физически е същият човек, но животът му се променя. Той е от групата на ядящите. А тя е напълно различна от тази на работещите. И в резултат избиратели и политици започват да приемат политиката като терен за облагодетелстване но не и за работа и отговорност.От трета страна, съществува и една, макар и твърде малка, група на раздаващите баницата. Те, за разлика от страните с развита демокрация, са неизвестни в България. Не само поради липса на адекватно законодателство, създаващо прозрачност на доходите. Проблемът е по-скоро в запазените механизми на държавен контрол на разпределение. Практически не парите и икономическите позиции те правят член на привилегированата група, а държавният пост.Така стигаме до същината на проблема за властта в България. Макар и с призната пазарна икономика, ние оставаме страна, в която именно политическата власт гарантира възможностите за икономическо облагодетелстване. И това е основният мотив за стремеж към властта. Има и други, които са свързани с политически аргументи и които характеризират отношението на традиционните парламентарни политически сили. Те произтичат от електоралното влияние на една политическа партия. Когато партията е в състояние да поддържа парламентарното си присъствие, за нея важно става запазването му. Защото да си парламентарна сила означава да гарантираш на своите членове и симпатизанти достъп до властта и, следователно, до икономически блага.В момента политическите партии могат условно да бъдат разделени на две групи, според отношението им към властта. Първата е групата на парламентарните политически сили. За ДПС ситуацията изглежда най-стабилна. Присъствието им в изпълнителната власт се възприема от избирателите като успешно - както по отношение на действията на конкретните министри, така и като успех в изпълнението на политическите цели. Движението демонстрира наличие на подготвени кадри, балансирани като поведение и успяващи да изпълнят едновременно две функции - да участват във властта и да имат собствен политически облик. Освен тази видима страна стабилността на ДПС по отношение на властта се гради и върху не толкова видими, но важни основи: отлични отношения с президента, традиционна външнополитическа подкрепа в името на демократичния етнически модел. Заплахите са също така традиционни - икономическото състояние на избирателите. В този смисъл от ДПС не може да се очаква друго, освен да заеме позицията на стабилизиращ политически фактор. Това не бива да се възприема като отказ от роля в ситуация на политическа дестабилизация, а като гарантирана печеливша позиция С други думи, и да има, и да няма предсрочни избори, ДПС ще получи дивиденти. В първия случай, защото ще е търсеният коалиционен партньор и при успех на левицата, и при успех на десницата. Във втория, защото ще продължи да е във властта.Положението на управляващото мнозинство е най-енигматично. Основно заради неспособността на НДСВ да формира работеща организационна структура. Следователно, всеки проблем в изпълнителната власт се превръща в неразрешим и неотменен негатив на несъществуващата партия. На пръв поглед това е добра позиция - като че ли отделни личности, на принципа всяка коза за свой крак, правят някаква политика. Онзи, който направи нещо добро, покачва рейтинга, онзи, който сгреши или не работи - става все по-непопулярен. Така избирателите има на кого да се радват, има и кого да ругаят. Така и министър-председателят може да твърди, че много работа се върши и че критикарите са просто хора, които не желаят да видят доброто и положителното. Така е на пръв поглед. Но практически само десетина процента биха гласували отново за НДСВ. Както се казва, за НДСВ има една добра и една лоша новина. Лошата е, че хората все по-малко ги харесват. Добрата е, че не харесват и другите партии. Това положение може да продължи и през целия мандат. Но може и да доведе до предсрочни избори. Всичко ще зависи от два фактора. Единият е стабилността на парламентарното мнозинство. Другият е състоянието на обществото. Дошли на власт с обещанието да представляват директно гражданите, властта им вече зависи изцяло от вътрешната убеденост на избирателите, че упражняват власт. Макар и да звучи сложно, на практика става дума за безкрайно простичък сюжет: колкото по-малко хората вярват, че властта е тяхна, толкова повече НДСВ се устремява към загуба на властта. А според социологическите данни ситуацията е именно такава. СДС фокусира цялото си политическо поведение върху противопоставянето власт-опозицияСините имат най-голям опит в крайните противопоставяния. И това поведение им дава възможност директно да говорят за властта, без да се оправдават за скорошните си провали. Ако самата партийна организация не боледуваше, нещата сигурно биха изглеждали по друг начин. Но днес СДС трябва да направи две сериозни крачки, с които да гарантира по-печеливши позиции спрямо властта. Първата е да признае собствените си отцепници за равностойни партньори, ако основната битка ще е между лявото и дясното управление. Втората е да приеме основния си исторически враг (БСП) за равностоен партньор, ако битката е за националните интереси на България. Дилемата е почти достойна за меча на Александър Велики и най-вероятното, което ще се случи, е избирателите чрез своя вот да разсекат възела на съмненията. Като че ли само БСП може да спи спокойно - всички изследвания й отреждат първото място в предпочитанията на избирателите. Но и тук властта все още не е в ръцете на политиците. По-скоро ще изгори тиганът, твърде бързо сложен на огъня. Твърде дълго социалистите останаха без властови механизми. Практически за тези 13 години преход като партия БСП не успя да вземе много от властта. Взеха само някои нейни представители. Но за себе си. Така днес в левицата има повече проблеми, отколкото сигурност. От една страна, редовите активисти са напълно отчаяни от чакане нещо добро да достигне до тях. И резултатите от частичните местни избори показаха, че точно т.нар. твърд електорат е най-склонен да отхвърли партийните решения и дисциплина. От друга, възпроизвежда се ситуацията от 1994 г. и около БСП обикалят и заемат ключови места хора, които са привлечени именно от възможността да влязат във властта. И покрай това - в келепира. Практически покачването на подкрепата към БСП се дължи основно на тази електорална група, която гласува според усещането си за власт. Накрая, не бива да се пренебрегва и фактът, че трансформациите в самата партия са още в ход. Високата оценка, включително и международна, на европеизацията на социалистите постигна необратимост на възприемането им. Както се казва, да си червен вече не е обидно. Но втората крачка - да се превърне в престижно, все още не е направена. Втората група партии са онези, които искат да се включат в първата, т.е. да станат от просто партии - парламентарни партии. За техните шансове може само да се гадае, като в уличната игра тука има, тука няма. Над 50% от избирателите твърдят, че няма да гласуват. Може и така да стане, но има голяма вероятност поне половината от тях да гласуват. И така да дадат шансове както на традиционните парламентарни сили, така и на новите партии. След всичко казано за властта в България и отношението към нея сигурното е по-малко от несигурното. Но има две ключово важни неща. Първото е, че този път наистина ще решават избирателите. На политическата сцена за първи път няма отличници и губещи, няма и лоши и добри. Затова от способността сами да защитим интересите си и да ги наложим ще зависи разпределението на властта между политическите сили. Второто е, че политиците ще трябва да разберат, че скоро няма да управляват на принципа харесва ме-не ме харесва. Българинът демонстрира трайно отвращение от политиците. Но би приел да го управляват добре работещи, макар и не толкова любими управници.

Facebook logo
Бъдете с нас и във