Банкеръ Weekly

Общество и политика

ПЕТЪР СТОЯНОВ Е ГЕНИЙ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА СИМУЛАЦИЯ

Психиатърът Николай Михайлов коментира за Банкеръ българската политика и политицитеНиколай Михайлов е роден през 1946 година. Завършва медицина и специализира психиатрия. В момента има частна психиатрична практика. Безпартиен е.Г-н Михайлов, погледът на психиатър може ли да бъде полезен за анализа на случващото се в политиката?- Психиатричната ми подготовка е голямо преимущество. Защото една неукрепнала, неформализирана и нестабилизирана демокрация мобилизира хаотично човешките страсти. Психиатричното познание е особено полезно при анализирането на феномени като склонност за политическо предоверяване, апатия, невъзможност да се интегрира поуката от електорални грешки. Всички те са проекция на това, което става в изтерзаната душа на българския гражданин. Загубата на привичните координати на живота дестабилизира навиците и ценностите на отделния човек. Преходът създаде кризисен свят, в който много от хората изживяват личната си драма от несполучлива адаптация. Това внася в живота им постоянна и висока степен на тревожност и се отразява на политическите им реакции. Съществува упадък на жизнената воля, на енергията да се съществува с доверие в свят, който може да бъде подреден с лични усилия. Съществува ли такава диагноза в психиатрията?- В психиатрията съществува квалификацията астеничен, което означава слаб, безсилен.Много наблюдатели констатират у българина политическа апатия.- Апатичен означава равен в чувствата. Апатията е много сложно състояние. Това е привидност на емоционално безразличие, в дъното на което обаче може да бъде капсулиран гняв. С други думи - апатията може да бъде отложен реванш. Мисля, че в момента българският избирател вече разбира , че не може да разчита на провалената политическа класа. Той вече не вярва,че професионалисти в даряването на щастие могат да поемат ангажимент за неговото оцеляване. Какво следва от това?- Че реабилитацията на политическото днес минава през едно автентично усилие за възстановяване на елементарните политически норми, на волята за ред, за закон, правила и справедливост. Тези желания ли ще мотивират избирателите в предстоящата парламентарна кампания?- Изглежда, българският политически дебат ще протича между екзалтацията на реванша и здравомислието на разочарования. Активизирането на гласоподавателите в тази посока може да стане по два пътя - чрез популизъм или пък от едно ново здравомислие. Това подрежда облика и на двете политически възможности. В популистки стил може да се говори за реабилитация на справедливостта и за реализация на възмездието. Това ще срещне разбиране в българската публика. Другата възможност е чрез политическа версия или програма много убедително и енергично този гласоподавател да бъде предвижван към проясняване на българската действителност, към строго конкретни и много прагматични препоръки и оферти за промяна на социалния свят. Тази промяна не трябва да е кардинална. Тя трябва да е в дребните неща от битието на всеки човек. И двете възможности, които описвате, са десни от политическа гледна точка. Как тогава да си обясним повишаването на доверието към левицата? - Клишето за олевяването няма политическа валидност в българската действителност. Българският избирател има потребност от ред и закон, от регламент за собствената си инициатива - това е дясна политика. Той иска възстановяване на политическата нормалност, която не принадлежи нито на лявата, нито на дясната страна от политическия спектър. Излиза, че избирателите отправят десни очаквания към леви управници.- Да. Българинът има десни очаквания, които се надява да бъдат реализирани по ляв начин. Той се надява държавата да му връчи статут на средна класа. Очаква държавата по магичен начин да го трансформира в безрисков предприемач, в консуматор на блага. На какво се дължи грандиозното разминаване между политици и граждани, след като българските политици са си част от народа и не принадлежат на някакъв откъснат социален елит?- Това е труден въпрос. Ние, българите, като че ли имаме слаб дар за общност. Нямаме отговорността да конструираме реалността. Ние сме частници на общото. Склонни сме да го приватизираме за собствено удобство и за своя лична облага. Ние сме индивидуалисти и сме в перманентна конкуренция със себеподобни.Но нашият индивидуализъм не е либералният. Напротив. Какво е обяснението на този феномен?- Това е индивидуализмът на ботевата Политическа зима. Това е себезатварянето в името на оцеляването. Щастието е постижимо само в първо лице единствено число. Този тип индивидуализъм може да бъде наречен социална себичност. Той проектира върху лидерската позиция, която иначе по дефиниция е призвание за служене на другите, същата тази себичност, която е позната от личния режим на съществуване. Тази себичност е кодекс на личната социална етика. Българинът си казва Този лидер би правил това, което аз бих правил на неговото място. Оттук започва изграждането на този жаргон на недоверието - всички са маскари, всички имат една-единствена идея - да се облагодетелстват.Има ли истински политически лидери в България?- У нас самите лидери са под стреса на много неустойчива политическа среда. Те се чувстват минутно ощастливени и се стараят да изживеят всички предлагани възможности, цялата пълнота на този свят. Този стремеж деформира много силно тяхното политическо поведение. Те влизат бързо и хаотично в отвъдпартийна логика на договаряне и лобизъм, в логиката на примитивните интереси, за които широката публика се досеща, но не може да ги цитира. Как обяснявате,че в България няма автентични лидери и едновременно с това всички партии са лидерски, командирски?- Автентичният лидер има усет за общност и посока. А лидерството в България се възприема като воля, която може да възнаграждава и наказва. Това е плашеща, а не вдъхновяваща лидерска воля и е стар рефлекс на гласоподавателя, който съдържа сериозни рискове. Излекуването от политическата апатия минава през нова култура на лидерството. Лидерство, което може да мобилизира креативността на хората, да осъществява промени, без да наказва или възнаграждава, без да манипулира.В същата логика на лидерството как коментирате поведението на Надежда Михайлова и Иван Костов през последните месеци? - Според мен в дълбочина двамата не питаят един към друг лоши чувства. Но в политическото пространство те са разделени. Двамата са несъизмерими като политически качества. Без всякакво съмнение Иван Костов притежава политическо дарование, което Надежда Михайлова няма. За сметка на това тя пък има много ярка амбиция да бъде лидер. В това отношение тя е феноменална. Това е опасно не само за политическата сила, която ръководи, но и за нея самата. Осъществяването на целите й минава през много енергична симулация на политическа ефективност. Тя е политически неефективна. Михайлова се нуждае от екип, който да произвежда политика.А как си обяснявате, че тя не създаде такъв ефективен екип, за да се възползва от него?- Защото създаването на такъв екип предполага мобилизирането на хора с ярки дарования, чиято лоялност ще бъде проблематична. Това, от което Надежда Михайлов се нуждае, е сигурност и лоялност. В този смисъл партията, която тя управлява, е лидерска партия в най-порочния смисъл на думата. Това е партия, която трябва да обезпечи лидерството на своя лидер и да излъчва лоялност, за да поддържа вътрешното равновесие. При това положение какво ще се случи, когато и Петър Стоянов заяви лидерските си амбиции? - Петър Стоянов е мъжкият еквивалент на Надежда Михайлова. Той кръжи много амбициозно около сегашния лидер с прозирното намерение да му вземе мястото. Между тях вече тече конкурентна борба, която беше много добре режисирана на последната конференция. Стоянов е гений на политическата симулация, на дребнавата политическа тактика и безпринципното договаряне. Той няма дълбоки политически убеждения, както ги няма и Надежда Михайлова. А има ли ги Филип Димитров?- Той желае да бъде политик на честта, на достойнството, компетентността, на баланса. Той се опитва да агитира българската позиция от ракурса на собствената си трансатлантическа просветеност, морална извисеност, интелектуална безупречност и реторическа надареност. Но в момента в СДС има страшен дефицит на фигури, които носят кредита на политическото минало. В този смисъл той се оказа една от опорите на Надежда Михайлова. В политически ред той трябва да бъде възприеман като кандидат-президент.Но и Иван Костов е доста неуспешен политически лидер, какъв е неговият проблем?- Мисля, че в България работи една пропагандна машина, която има за свой привилегирован враг Иван Костов. Той е преди всичко силов политик и като такъв се сблъска с едрата престъпност. Така си създаде врагове, които никой друг няма честта да има. Но все пак точно Костов създаде партията, която легитимира корупцията в политиката. Ако той е не е такъв, защо би се обграждал с такива хора?- Това е труден въпрос. Селекцията на светли фигури в България е много трудна. Не може да се организира кастинг, който да вкара в управлението хора, неизкушени де се възползват от позициите си. Всяка от реформаторските партии в Източна Европа пострада от собствената си клиентела. Политиката поначало е свързана с активизиране на ексцентризмите и привлича хора с по-изявени властнически настроения. Хора, които имат вътрешни настроения на всяка цена да преобладават. В страна като нашата, в която се решава съдбата на собствеността, това се разгръща като групови комплоти за анексиране на по-големи материални масиви. Нека всеки обаче си зададе въпроса - какво би направил на мястото на Костов, когато на конференцията през 2000 г. той констатира,че партията е овладяна от клиентелизма, а трябваше на всяка цена да довърши мандата на управление на ОДС, защото той беше драматично необходим на България. Тази конференция едновременно го приветства и го саботира в усилието му да елиминира основните фигури на клиентелизма.Костов е носител на парадокса, който знае, че политиката трябва да протича безкористно и констатира, че това е невъзможно. Костов се стреми към конкретни цели, но по силата на обективните обстоятелства те допускат нелицеприятни средства.И все пак, защо го наричат Командира?- Иван Костов има изумителен капацитет за поемане на отговорност. Той поема отговорност за всички, с които се движи в политическата си работа и, така да се каже, властва върху представителите на екипа, с който е свързан. Има склонност да монополизира властта, но не толкова като право или за наслаждение, колкото като отговорност и дълг.Може ли да се направи паралел между неговата неспособност да се направи екип и тази на Надежда Михайлова?- Говори се че екипите му са неравностойни спрямо собствения му капацитет и че това са негова лична отговорност и лична неудача. Не изключвам да е така. Сигурен съм, че някои от неговите изводи са погрешни. Имам склонност да тълкувам тези персонални неудачи като неизбежност на обстоятелствата. Мисля, че в българския преход нямаше възможност за квалифициран подбор на кадри. Той беше извършен с подръчни средства и от хора на разположение.

Facebook logo
Бъдете с нас и във