Банкеръ Weekly

Общество и политика

ПАТ ЗАРАДИ ИРАК

Когато след 11 септември 2001 г. се заговори за променените координати на международната политика, мнозина погледнаха на тази прогноза скептично. Поне в краткосрочен план. Сега, година и половина по-късно, в средата на февруари 2003-а, прогнозата е потвърдена. Със сигурност най-новата история не познава подобно състояние на организациите, върху които лежи грижата за здравословното състояние на международните отношения. НАТО, след като извоюва невероятната победа в студената война, изживява криза, каквато не познава поне от края на Виетнамската война. Дипломатическият паркет в ООН, която десетилетия се грижеше студената война да се ограничи в малки горещи конфликти, така се излъска, че на места хвана поледица. Европейският съюз, който си има единна валута, но все още е като външнополитически самодеен оркестър, е в неприятно очакване и очевидно зависи от развоя на събитията в НАТО и ООН. ОССЕ не става даже за фон на това, което се случва. Разбираемо е, защото това, което се случва, е свързано с Ирак. Неразбираемо е обаче, че случващото се заради Ирак гръмна веднъж бушоните на трансатлантическите отношения и го стори втори път на европейска територия. Думата напрежение за ставащото между Съединените щати, Германия и Франция е меко определение. Но пък е е почти евфемизъм за отношенията между Западна и Източна Европа. В момента спокойно изглежда само в Китай, Африка и със сигурност на Антарктида. CNN разказва за кризата под заглавието Пат в Ирак (Standoff in Iraq). В шахмата патът е ситуация, в която никой няма възможност нито за победа, нито за загуба. Метафората не е вярна, защото смисълът е тотално сбъркан. Според принципа, известен като бръсначът на Окам, вярно е очевидното. А е повече от очевидно, че става дума за пат заради Ирак. Никога досега не е било така ясно, че международните организации и военнополитическите съюзи са като скачени съдове. Оказа се, че НАТО, ООН и големите в световната политика са толкова зависими един от друг, че класическите инструменти на дипломацията са безпомощни да предотвратят блокажа на цялата система. Тази зависимост, изграждана по мерките на света след Втората световна война и доизграждана набързо, сякаш без никакви мерки, след края на Студената война, се оказа неспособна да поеме новата геополитическа динамика на ХХI век. Моментната картина на актуалния епизод на тази динамика може да се опише просто. Германия и Франция направиха ход срещу Америка, Съединените щати им се противопоставиха чрез източноевропейски гамбит, а за Русия е подходящо следното заглавие: Германо-френският ход на Путин към Америка. А логичният коментар е, че Русия подкрепи старата Европа, но не е в първите редици на тези, които се противопоставят на Съединените щати. Съветът НАТО-Русия заприлича напоследък на Съвет Америка-НАТО-Европа-Русия. Резултатът: Съветът за сигурност на ООН е разделен, а НАТО е блокиран. Кризата на пакта изглежда толкова драматична, че не й стигат сравненията със Суецката криза през 1956 година. Тогава Великобритания и Франция запушиха Суецкия канал, но после Съединените щати ги накараха бързо да забравят за това. Една от последиците бе, че генерал Шарл де Гол оттегли френската република от военната организация на пакта, а Съединените щати изтеглиха базите си от Франция. Удобно сравнение е и разполагането на американските крилати ракети през 80-те години в Европа. Най-вече заради това, че началото на политическия път на голяма част от сегашното поколение европейски политици и особено на германските е белязано от протестите срещу настаняването на тези ракети в Западна Европа. Сега патакламата е заради режима на Саддам Хюсеин в Ирак. Диктаторът изглежда като като онзи осъден на смърт, когото лекомислено попитали за последното му желание. Желанието на осъдения било да изиграе един робер. Изпълнили го коректно, без да проверят, че добрият играч на бридж може да разиграва робера толкова дълго, че във времето да се заговори за давност на присъдата. Доста неудобно ще е, ако световната политика допусне един диктатор да си играе - като в споменатия анекдот, робера до безкрайност.Неудобно е за сериозните анализатори да предполагат и най-невероятното, например верижна реакция. Някои обаче преодоляха неудобството и заговориха за възможен разпад на НАТО, който би довел до разпадането на ООН. Апокалиптичният сценарий на практика е невъзможен, защото може да бъде рисуван само при обилни дози извратена логика или изпуснато въображение. В тях обаче се вмества и неприятното усещане, че големите или по-точно демократичните държави неразумно дават шанс на един диктатор да бъде добър играч, който знае да пасува, когато трябва, и да действа дори когато не трябва. В цялата история с кризата на НАТО, която между впрочем надживя и Брежнев, и Рейгън, и Де Гол, има нещо парадоксално заради сравнението на два факта. Войната в Афганистан и кратката военна операция срещу режима на талибаните накараха НАТО да включи много бързо основния си защитен рефлекс - чл.5 от устава си. Сега отношението към режима на Саддам Хюсеин накара НАТО да изключи чл.4 от устава, според който една страна членка може да иска подкрепа, за да се защити. Това, което поиска Турция, е класически случай за НАТО и не би трябвало да предизвиква спорове. Само че не стана така. Турция, която дълго време притеснено пресмяташе последиците от военна операция срещу Ирак, в крайна сметка взе решение. И, естествено, хвърли топката в полето на пакта, като се позова на чл.4. Тя има основание да се опасява от поне две неща - от възможни кюрдски вълнения и съответния неконтролируем бежански поток и, макар да е по-малко вероятно - от иракско нападение. Ала спорът в НАТО не е заради Турция. Тя винаги ще получи подкрепа от Франция, Германия или Белгия. Спорът е заради играта за Ирак, но това не променя нещата. Има логика в аргументите на Франция, Германия и Белгия, които упорито налагаха вето. Те съзряха добре премерен и коварен дипломатически ход, с който Вашингтон може да ги принуди да вземат чрез НАТО предварително решение да подкрепят военна операция срещу Ирак. Те също така скромно отбелязват, че решението за защита се взема при определени факти, а такива все още няма. Неофициално на показ излиза и една стара обида от Афганистан. И сега НАТО не участва в определянето на политиката към Ирак, както беше и в случая с атентатите от 11 септември и военната операция в Афганистан. Тогава генералният секретар на пакта лорд Джордж Айсли Макнийл Робъртсън веднага предложи на Съединените щати услугите на пакта, но Вашингтон просто ги игнорира. И прие демарша само като политически сигнал, оставяйки НАТО да наблюдава събитията като милионите простосмъртни от телевизионния екран. Съединените щати демонстрираха, че ще водят войната срещу тероризма, както те намерят за добре, и засилиха съмнението, че искат да постигат глобални цели чрез НАТО, но само когато те пожелаят. В старата Европа логично приеха, че НАТО се използва, за да легитимира военните планове на Съединените щати.Това бе американската грешка, защото тя засегна доверието на европейските съюзници. Германо-френската грешка обаче не е по-малка, защото от тактическа може да се превърне в стратегическа. Париж и Берлин избраха полето на НАТО, за да се противопоставят на Съединените щати, тъй като разбраха със закъснение, че една разширяваща се НАТО ще става все по-американска. От Варшава през Букурещ до София това усещане е много осезаемо. Грешката се задълбочи не за друго, а защото европейските съюзници показаха публично, че ги разделя начинът, по който дефинират отношението си към Съединените щати. В този смисъл е разбираема и тежката обида на Вашингтон. Американски политици даже говорят за предателство. Малко вероятно е призивът Да оставим обидата настрана, само защото онези дни няма да се върнат да даде резултат. Грешката се задълбочи, още повече когато източноевропейците също бяха принудени да се легитимират като кандидати за ЕС чрез отношението си към Америка. Затова има голямо основание за притеснение от възможността кризата в НАТО да се прехвърли на територията на Европейския съюз. Един дипломат се изрази така: Дипломатическото единство в ЕС се изпари заради кризата в НАТО. Добрият пример бе срещата между германския канцлер Герхард Шрьодер и испанския премиер Хосе Мария Аснар. На фона на разиграващата се драма те говорят за отлични двустранни отношения, но за съществени различия към глобалната криза с Ирак. Всъщност положението е особено сложно за Германия, която в продължение на половин век бе сигурният мост през Атлантика и играеше решаваща роля за трансатлантическите отношения. Сега германската външна политика зависи изключително от френската, но тук има едно голямо но... Най-малкото защото Франция освен НАТО винаги ще има и друго поле за действие (с право на вето) в Съвета за сигурност. Берлин може да се окаже в много трудно положение, ако Париж реши при определени обстоятелства да промени позицията си в посока САЩ. В крайна сметка толкова ли се повреди механизмът на НАТО? Не, защото никой в Европа не би поискал това да рефлектира върху Европейския съюз. Също така едва ли някой в Америка би пожелал точно в този момент да се откаже от НАТО, която десетилетия осигуряваше американското влияние в Европа. Глупаво ще се чувства например концернът Бе Ем Ве, който има завод в Южна Каролина. Неудобства ще изпитва и Дженерал мотърс в Долна Саксония. А и светът едва ли е склонен да се откаже от ролята на ООН. Всъщност очевидното наистина е вярно. А очевидното е, че става дума не само за диктатора в Багдад, а за съдбата на НАТО, която няма как да не влияе върху съдбата на ООН и ЕС. Във всеки случай и във Вашингтон, и в Берлин, и в Париж ще трябва да се вслушат повече в доказаните политици от времето на разведряването, защото отново все повече ще става дума за разведряване, макар и вече в друг смисъл и с други координати. Затова е прав Хенри Кисинджър, който кратко призовава за първата стъпка - НАТО да промени правилата си.

Facebook logo
Бъдете с нас и във