Банкеръ Daily

Общество и политика

Партийните субсидии – хем сърби, хем боли

Александър МАРИНОВ

Драмата около субсидиите на партиите се разгоря с нова сила, когато се разбра, че нашите любими политически представители са получавали повече пари, отколкото е позволявал дори този твърде щедър към тях закон. И понеже на топа на устата се оказа не друг, а финансовият министър, Бойко Борисов реши да изпробва отново максимата, че най-добрата защита е нападението.

А на него му се събраха доста заплахи, от които трябва да се брани с всички сили. Изборите бяха преди две седмици, а вече никой не говори за тях. Намеците за „прошка“ увиснаха във въздуха, чувство за триумф основателно няма (как да триумфираш, като си загубил 15 на сто от избирателите си). При това с тази тотална машина за печелене на избори – ами ако изборите наистина бяха честни и демократични?

Ако си представим проблемите на Борисов като триглава ламя, то решението да се отреже първата (Цветановата) доведе до това, че на нейно място веднага пораснаха нови три – въпросният скандал с надплатените партийни субсидии, негативният доклад на Еврокомисията и съвършено недипломатичното изказване на първия холандски дипломат. А колко още дебнат зад ъгъла и съскат… Затова на Борисов му се наложи да бръкне в торбата с любимите фокуси. Така се пръкна фамозното предложение за намаляване на субсидията на партиите до левче за глас, което хвърли в ярост всички останали групи в парламента (явно) и голяма част от собствените му депутати (скрито).

Има различни хипотези за мотивите на премиера да прибегне към този ефектен, но едва ли ефективен ход. Например, изтъква се известното обстоятелство, че ГЕРБ по различни начини натрупа достатъчно пари и така цели да удуши финансово останалите партии, особено по-малките. Напълно вероятно е да става дума просто за схема за поставяне на политическите конкуренти в цугцванг – ако подкрепят, губят, ако не подкрепят, пак губят. При положение, че сметката е такава, тя е без кръчмаря, което пролича от светкавичната реакция на първия протагонист на идеята – Слави Трифонов. Борисов не бива да забравя, че вече десет години (с малко прекъсване) е на власт и номерата му са добре известни на публиката. Той е възможно най-неподходящият изпълнител за ролята на безкористен бранител на народа от злите партии.

Но най-голямата му грешка със сигурност е в това, че той реши да вземе (пари) от партиите, които отдавна са забравили действието изваждане, вече се мръщят на събирането и предпочитат умножението. Всички дружно се хвърлиха да носят вода през далечни баири, за да докажат, че това начинание ще убие невинната българска многопартийна демокрация. Но дали е така?

Нека започнем от очевидното – в сегашния си вид и размер партийните субсидии са драстично предизвикателство към морала и здравия разум. След като предоставените средства не се харчат, а се държат на влог, ясно е, че размерът трябва да бъде редуциран. Има много примери от други страни (например, Германия), където за един глас се дава 3-4 пъти по-малка сума.

Вторият сериозен проблем, който трябва да бъде решен без отлагане (независимо от въпроса за размера), е въвеждането на реална отчетност, контрол и санкции за изразходването на парите. Ясно е, че сега тези и без това твърде меки изисквания се изпълняват фиктивно – от Сметната палата може да очаквате да санкционира партиите (особено управляващите), колкото от вълк да пази кошарата.

Посоченият проблем е част от една всеобща порочна практика на българската политика – безотчетното харчене на публични средства. Нима по-малко скандално е положението при т.нар. представителни добавки на депутатите? Както е известно, всеки народен представител получава ежемесечно допълнителни средства в размер на 2/3 от брутното му възнаграждение. По принцип идеята е добра – разходи за експерти, информация, техническа помощ, представителни прояви и др. са необходими. Но се оказва, че тук въобще няма никаква отчетност – народните избраници се разпореждат по свое усмотрение, не обосновават разходите, не представят документи. Това се наричат „безотчетни пари“, с каквито разполагат (на законни основания) много ограничен кръг от държавни структури и служители, но дори в такива затворени системи като разузнаването контрол в края на краищата има, има и наказани за нарушения.

Широкоразпространено твърдение е, че ако субсидиите за партиите бъдат орязани съществено, това ще ги направи заложници на олигарси и криминални босове. Такава опасност има, но тя далеч не е непреодолима. Преди всичко, и сега, въпреки щедрите финансови инжекции от държавата, партиите не се свенят да взимат пари по начини на ръба на закона, че и отвъд него. Иначе нямаше да бъдем обхванати от такава епидемична корупция. Това не е само български проблем – навсякъде по света гърмят скандали за „черни партийни каси“, а да не забравяме, че именно такъв скандал взе главата на обединителя на Германия Хелмут Кол. Следователно, решението трябва да се търси по посока на прозрачност и отчетност на разходите на партиите (и на имуществото на политиците), а не чрез осигуряване на щедро публично финансиране.

Между другото, поставянето на партиите на държавна хранилка разглези и демотивира нашите политици да вършат най-важното – усилията да привлекат и задържат доверието на хората (един от изразителите на което е готовността да плащаш членски внос или да направиш дарение). А когато не се бориш постоянно за доверието на привържениците си (което изисква да защитаваш техните интереси, а не своите), те започват да се отчуждават и до ерозията на многопартийната демокрация остава една крачка. Вече сме свидетели на парадоксална практика – дори преди избори няма кой знае какви усилия за пряко, човешко общуване с избирателите и за убеждаване в преимуществата на собствените политики. Партиите не се съревновават чрез политически идеи, а чрез компромати и фалшиви новини и самоличности във Фейсбук.

По света има много практики, от които следва да се поучим. Съвсем не е необходимо политическото съревнование между партиите да се приравнява на пазарната конкуренция и да се измерва единствено с пари. В редица страни в предизборната кампания регистрираните партии и кандидати имат безплатен достъп до обществените медии и не се налага да плащат за това. На други места (Швейцария) материалите за обществени допитвания се изработват и разпространяват безплатно от държавата. Прилагат се механизми на публична отчетност и граждански контрол.

Но най-важно е друго. Свеждането на дейността на партиите до вземане и даване на пари убива политическия активизъм, готовността да отстояваш идеите си, което е нещо различно от извършване на почасов труд. Българските партии изглежда не разбират това, а държавната политика (която самите те формират) тласка процеса към по-нататъшно израждане.

Възможно е по различни начини да се поощрява политическото доброволчество, изразяващо се в борба за реални (а не фиктивни, фейсбуковски) идейни и обществени каузи. Това е най-сериозното противодействие срещу видимото блокиране на механизмите на политическата социализация на подрастващите поколения. Защото в сегашния си вид тя води до порочното убеждение, че си струва да участваш в едно ново начинание или протест срещу несправедливостите, само ако са ти платили добре.        

 

 

Facebook logo
Бъдете с нас и във