Банкеръ Weekly

Общество и политика

ПАРЛАМЕНТЪТ СЕ ОПИЯНЯВА ОТ СОБСТВЕНАТА СИ КУЛТУРНА НЕДОСТАТЪЧНОСТ

Когато преди повече от година Жорж Ганчев отново стана депутат, всички политици побързаха да демонстрират колко обидени и унизени се чувстват от сравнението, направено по този начин от българския избирател. Депутатите от новия парламент се саморекламираха като модерни, културни и цивилизовани политици и вече тринайсет месеца продължават да се ласкаят от мисълта, че с поведението си доказват тази истина. Но както най-често се случва, разминаването между обществената и личната самооценка е драматично.


Какъвто е народът, такива са и управниците е често повтаряна фраза, която съдържа много болезнено самопризнание за недотам добрите ни нрави. Българският народ е самокритичен, но не и взискателен към културата на поведението си, а още по-малко към културата на своите избраници. През изминалите седем години се натрупаха прекалено много примери за това. И точно когато всички очакваха, че нещата ще се променят, че новият парламент ще се превърне и в символ на ново начало в политиката ни, като че ли унило и бавно пристига разочарованието. Разочарование от откритието, че новото начало не е нищо повече от едно невъзможно де се забрави минало. Независимо дали става въпрос за миналото отпреди две-три години, или за миналото, за което разказва Алеко Константинов чрез Бай Ганьо. Въпреки крилата мисъл Човечеството се разделя с миналото си, смеейки се, все по-очевидно става, че дори и


най-осмяното минало на българския политически живот


днес безпощадно се преражда в съвремието ни.


Невъздържаността и арогантността на новите държавни мъже толкова често прекрачват прага на добрия тон, че дори престанаха да впечатляват публиката и се превърнаха в част от парламентарното ежедневие. За изминалите осем години се разбра, че новата политическа класа на България вероятно ще се отличава с непремерено самочувствие и необуздана самоувереност, но в никакъв случай не и с повече култура и възпитание от останалите граждани. И въпреки че депутатите са само извадка от съдържанието на нацията, в този случай тя като че ли далеч не е най-качествената.


Легитимността на представителната демокрация се крепи върху убеждението, че важните решения за обществото се вземат от най-добрите и най-изявени негови представители. Срещите с избирателите и предизборните кампании целят да убедят всички именно в достойнствата и високото качество на конкретния политик. Но дали е така?


В политиката едно от най-важните качества е умението да се говори. И то да се говори не добре, а много добре. В някакъв смисъл политиката е говорене. Тя започва и завършва с думи. Думите превеждат емоциите в аргументи и намират пътя към решението. Но става въпрос за правилните думи, за подбраните думи, за думите, които намират точно мястото и предназначението си.


Независимо дали са на власт, или в опозиция, българските политици упорито и последователно доказват, че нямат власт над собствените си думи, че не могат да управляват емоциите си или да въздържат нервните си. Днес някои от тях продължават да демонстрират, че нямат и желание да се научат. Осем години след старта на парламентарната демокрация много от българските държавни мъже все още не правят разлика между политическия и делничния език. За недостатъчно опитните български политици говоренето все още е изкушение, а не изкуство. Изкушение, на което повечето от тях се отдават с простодушно лекомислие и младенчески възторг. В блаженото спокойствие на словесната си натуралност те се опияняват от собствената си културна недостатъчност и се замерват с износени цинизми само защото поради хигиенни съображения


в пленарната зала няма рядка кал


И все пак пристрастията към прецизния и културен език не са само естетически. Отсъствието на елементарна езикова култура все по-забележимо пречи на воденето на ефективен парламентарен дебат. Когато поради липсата на възпитание емоциите не могат да бъдат овладени, думите се превръщат от средство за общуване в оръжие за поразяване. И именно като оръжие най-често ги използват днешните депутати и министри. Това изкривяване обаче се отразява на цялостния политически стил. Резултатът е, че българските политици са много по-убедителни в отрицанието, отколкото в съгласието. От 1989 г. насам новият парламентарен жаргон се характеризира с много повече войнстваща, отколкото сътрудничеща лексика. Ораторите се чувстват много по-уютно, когато нападат позициите на колегите си. И колкото по-стремглаво е нападението, толкова повече вдъхновение черпи речта им. Съвременният политически език като че ли се превръща в речник на агресивната словесност. Думите на съгласие и единомислие се превръщат във все по-непреодолима трудност за депутатите. Заболяването е напреднало толкова много, че дори и съгласието си депутатите вече изразяват чрез отрицанието.


Все по-трудно става за наблюдателя в пленарния дебат да различи реплики, отбелязващи единомислие. Всеки оратор акцентира на нападките, на противопоставянето. Сдържаността, съгласието и потвърждението стават израз на все по-рядко срещан в дискусията стил. И докато в предишните парламенти несъгласието и отрицанието бяха официални партийни ценности, атмосферата в 38-ото Народно събрание уж е доста по-различна. Гласуванията на общи декларации и решения много често се опитват да докажат това с регистрираното съгласие, ако не и единомислие. Смущаващ обаче е дебатът преди тези гласувания. Той винаги е много повече агресивен, отколкото градивен. Независимо от позициите си по конкретното предложение ораторите излизат на трибуната най-вече за да воюват, а не да подкрепят. Това в крайна сметка се превърна в трайна характеристика на българския политически стил и вече няма голяма вероятност той да се видоизмени или цивилизова в близките години.


Докато съвременната политика в западните общества разчита все повече на внушението за градивност и конструктивност, българският политически жаргон продължава да налага стил на разрушение и конфронтация. Той, разбира се, е много по-удобен и уютен за политиците. Първо, защото да охулиш чужда идея не изисква сериозни интелектуални усилия, и второ, защото им спестява затрудненията да предлагат свои решения на проблемите. Много по-лесно е да кажеш, че някой е пияница, отколкото да изложиш ново обмислено предложение за работа. Още по-лесно е да обидиш дама от трибуната, отнемайки й правото да ти завърти плесница като във всеки булеварден роман. Много по-удобно е да сведеш проблема до ергенските си навици, отколкото да защитиш позициите си или да поемеш отговорността.


Примитивизмът в новия политически стил


не е толкова невинен, колкото би могло да изглежда на пръв поглед. Проблемът не е само в липсата на първите седем години на някои български политици. Плашещо е преди всичко явното нежелание да се води отговорен и градивен политически диалог. Дори и тези, чието възпитание им пречи да се държат арогантно, предпочитат да се забавляват с непремерения цинизъм на колегите си, отколкото да съдействат за промяна в словесните навици на депутатското войнство. А това че парламентарната трибуна превръща личния цинизъм в цинизъм на институцията, все по-малко притеснява народните избраници. Подозрението, че с неприличното си поведение може би обиждат собствените си избиратели, със сигурност не тревожи бронираната им съвест. Цинизмът на думите обикновено е израз на цинизма в душата. Така че не бива да се надяваме, че някой ще поиска извинение за поведението си. Още по-малко, че някой изобщо допуска, че е сгрешил. Напротив, този тип грешки ще продължават да се повтарят и много скоро ще бележат необратимо стила на българската политика. Вероятно тогава ще дойде време да си отговорят и избиратели, и политици на тъжния въпрос: защо всички успешни сатирични телевизионни предавания се занимават все с поведението на политиците? Защо точно политическият живот на държавата ни е най-благодатен за комична интерпретация? И дали един от най-вероятните отговори няма да намерим отново в мисълта за раздялата с миналото и смеха. Дали смеейки се на странностите на политиците, избирателите всъщност не искат да се разделят с тях.


Председателят на Народното събрание Йордан Соколов често изпраща по някой депутат да пие кафе за негова сметка и да успокои нервите си, но това съвсем не е достатъчно, за да охлади страстите в българската политика.


Когато преди една година се появиха резултатите от изборите, победителите се засрамиха от присъствието на Жорж Ганчев сред тях. Когато след две-три години излязат резултатите от следващите избори, поводите за срам вероятно ще са много повече.

Facebook logo
Бъдете с нас и във